Джоан Харис
Крайбрежие (19)

17

Обезсърчена и ядосана, аз съсредоточих цялата си енергия в довършване на работата по къщата. Бях се обадила на хазяйката си в Париж, за да предупредя, че ще остана още няколко седмици, изтеглих известна сума от спестяванията си и дълго време чистих, пребоядисвах и подреждах. Дебелия Жан като че ли бе поомекнал, макар че почти не говореше, гледаше ме в мълчание как работя, понякога миеше чиниите или държеше стълбата, докато запълвах местата на липсващите керемиди с нови. Понякога търпеше шума на радиото, рядко приказките ми.

Трябваше наново да се уча да тълкувам разновидностите на мълчанието му, да разгадавам жестовете му. Като дете можех да го правя, сега си припомнях някогашното умение като почти забравен музикален инструмент. Дребните жестове, неразбираеми за околните, но изпълнени със смисъл. Гърлените звуци, изразяващи удоволствие или умора. Редките усмивки.

Осъзнах, че това, което съм взела за враждебност или неприязън, всъщност е било дълбока и тиха депресия. Сякаш баща ми просто се бе отдръпнал от обичайното ежедневие, затъвайки като потопена лодка все по-дълбоко и дълбоко в безразличието, докато беше станало почти невъзможно да го издърпам. Нищо от това, което правех за него, не можеше да проникне отвъд това безразличие, а запоите му при Анжело като че ли само усложняваха нещата.

— Накрая ще дойде на себе си — каза Тоанет, когато споделих тревогата си. — Той става такъв понякога — за месец, шест месеца, по-дълго. Иска ми се само и други хора да можеха да го направят.

Бях я намерила в градината — събираше охлюви от купчината с дърва в голяма тенджера; от всички саланци тя като че ли единствена се радваше на лошото време.

— Това му е хубавото на дъжда — заяви Тоанет и се наведе толкова ниско, че гръбнакът й изпука. — Изкарва охлювите навън — тя с мъка се наведе зад купчината с дърва, хвана един охлюв и го пусна в тенджерата със сумтене. — Ха! Хванах го малкия мошеник — и ми показа тенджерата да видя. — Най-хубавият дивеч на света. Само пълзят, чакат да ги хванеш. Посоляваш ги за кратко, за да изкараш слузта. После ги слагаш в тенджерата с малко арпаджик и червено вино. Нямат грешка. Знаеш ли какво — сети се старицата изведнъж, като ми подаде тенджерата — занеси малко на баща си. Ще го изкарат от черупката му, хе-хе! — тя се изкиска доволно на шегата си.

Де да беше толкова лесно. Ла Буш бе основната причина, сигурна бях: Дебелия Жан продължаваше да ходи там всеки ден, макар че водата не намаляваше. Понякога оставаше до падането на нощта, като копаеше умърлушено около наводнените гробове или най-често просто стоеше над залива и гледаше как водата ту приижда, ту се оттегля. Ла Буш е ключът, повтарях си аз. Ако има начин да стигна до сърцето на баща си, тъкмо с негова помощ ще успея.