Джоан Харис
Крайбрежие (51)

49

Когато се прибрах, заварих Адриен с Марен и момчетата, които тъкмо привършваха късния си обяд. Щом влязох, те вдигнаха глави. Дебелия Жан не ме погледна, остана с глава, надвесена ниско над чинията, да дояжда салатата си с бавни, методични движения.

Направих кафе, чувствайки се като натрапник. Докато го пиех, цареше мълчание, сякаш присъствието ми беше убило разговора. Така ли щеше да бъде отсега занапред? Сестра ми и семейството й, Дебелия Жан с момчетата и аз, страничният човек, неканеният гост, когото никой не се осмеляваше да изгони? Чувствах как сестра ми ме наблюдава с присвити островно сини очи. От време на време някое от момчетата прошепваше нещо, твърде тихо, за да мога да чуя.

— Чичо Клод каза, че е говорил с теб — най-после се обади Марен.

— Радвам се, че го направи — отговорих аз. — Може би и вие смятахте да ми го кажете някой ден?

Адриен хвърли поглед към Дебелия Жан.

— Татко е свободен сам да решава какво да прави със земята си.

— Отдавна обсъждахме този въпрос с баща ти — каза Марен. — Дебелия Жан знаеше, че няма средства да разработи имота. Реши, че ще бъде по-добре да остави това на нас.

— На „нас“?

— На Клод и на мен. Двамата ще ставаме съдружници.

Погледнах баща си, който видимо беше погълнат от това да обира зехтина от дъното на купата за салата.

— Ти знаеше ли, татко?

Мълчание. Дебелия Жан с нищо не показа, че ме е чул.

— Само го притесняваш, Мадо — промърмори Адриен.

— Ами аз? На никого ли не му хрумна да попита мен? Или може би това е имал предвид Брисман, като ми каза, че иска да бъда на негова страна? Това ли е искал? Да се увери, че ще си затворя очите, когато му продадете земята за жълти стотинки?

Марен ме погледна многозначително.

— Може би е по-добре да говорим някой друг…

— Затова ли доведохте момчетата? — гневът пърхаше в мен като птица в клетка. — С тях ли го подкупихте? Дебелия Жан и Малкия Жан, възкръснал от мъртвите? — погледнах баща си, но той се беше затворил в себе си и гледаше кротко в пространството пред себе си, сякаш в стаята нямаше никого.

Адриен ме погледна с упрек.

— О, Мадо! Нали го видя с момчетата? Те са терапия за него. Виж колко добре му се отразява.

— А земята е неизползваема — каза Марен. — Всички решихме, че е по-добре да се заемем с къщата, да направим от нея истинска семейна лятна вила, за да може всички да я използваме.

— Помисли колко хубаво ще бъде за Франк и Лоик — добави Адриен. — Чудна вила край морето.

— И солидна инвестиция — каза Марен — за по-късно, когато… знаеш.

— Наследство — обясни Адриен. — За децата.

— Но това не е вила — възразих аз и почувствах, че ми прилошава.

Сестра ми се наведе към мен с грейнало лице.

— Ние вярваме, че ще стане, Мадо — каза тя. — Всъщност помолихме татко да замине с нас през септември. Искаме да живее с нас през цялата година.