Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (9)

8.

Уил отвори вратата и пак я затвори. Този път тихо.

— Така вече е по-добре — каза гласът на майка му.

В рамката на вратата на коридора Уил виждаше единствения театър, който го интересуваше в момента, познатата сцена, където седеше баща му (вече се е прибрал! двамата с Джим сигурно са тичали по най-заобиколния път на света!) с книга в ръка, но сякаш четеше празните редове. В креслото до запалената камина майка му плетеше и си шепнеше тихичко като чайник на печката.

Искаше му се да бъде и да не бъде до тях, виждаше ги отблизо и отдалече. Изведнъж те станаха ужасяващо малки в една прекалено просторна стая, в един прекалено голям град и един прекалено необятен свят. В това разградено пространство те изглеждаха беззащитни пред всичко, което би нахлуло откъм нощта.

Включително и пред мен, помисли си Уил. Включително и пред мен.

И заради тяхната дребнота изведнъж ги обикна повече, отколкото когато му се струваха много високи.

Пръстите на майка му потрепваха, устните й отброяваха бримките, по-щастлива жена не бе виждал в живота си. Той си спомни за една оранжерия в зимен ден — как се провря през гъстата тропическа растителност и откри пищна кремава роза, израсла сама сред дивата джунгла. Такава бе майка му, с дъх на прясно мляко, щастлива да бъде дори и сама в тази стая.

Щастлива? Но как и защо? Тук, на няколко крачки от нея, седеше чистачът, мъжът от библиотеката, непознатият, вече без униформа, но все още с лице на човек, който е по-щастлив в късните вечери сам-самичък да върти метлата из ветровитите коридори под високите мраморни сводове.

Уил гледаше и се питаше защо тази жена е тъй щастлива, а този мъж тъй печален.

Баща му се взираше в дълбините на огъня, отпуснал свободната си ръка. В тази ръка се белееше смачкана топка хартия.

Уил примига.

Спомни си как вятърът гонеше бледата листовка, пърхаща из дървесните клони. Сега хартия със същия цвят лежеше смачкана, с невидими букви рококо, в шепата на баща му.

— Хей!

Уил прекрачи във всекидневната.

Мама веднага го озари с усмивка, сякаш пламна втора камина.

Тате изглеждаше замаян и покрусен, като че го бяха заловили в престъпление.

Уил искаше да попита: „Хей, какво мислиш за листовката?…“

Но тате тъпчеше смачканата листовка надълбоко в процепа отстрани на тапицерията.

А мама прелистваше библиотечните книги.

— О, чудесни са, Уили!

Затова Уил задържа на езика си Кугър и Дарк, и каза само:

— Ехаа, на връщане направо летяхме по вятъра. Улиците са пълни с хвърчащи хартии.

Тате дори не трепна.

— Нещо ново, тате?

Ръката на тате все още бе пъхната отстрани до тапицерията. Той вдигна към сина си сив, леко тревожен и много уморен поглед.

— Единият лъв отхвръкна от стълбището на библиотеката. Сега броди из града да търси християни. Няма да намери. Единствената християнка е в плен тук, защото умее да готви.

— Глупости — рече мама.

Докато вървеше към горния етаж, Уил чу каквото очакваше да чуе.

Тиха, засмукваща въздишка, сякаш огънят бе получил ново гориво. Мислено видя тате да стои до камината и да гледа как сгърчената хартия се превръща в пепел:

… КУГЪР… ДАРК… ПАНАИР… ВЕЩИЦА… ЧУДЕСА…

Искаше му се да слезе пак долу, да застане до тате и да протегне длани към топлината на огъня.

Но вместо това бавно се изкачи горе и затвори вратата на стаята си.

През някои вечери, след като си легнеше, Уил притискаше ухо до стената и ако родителите му говореха хубави неща, слушаше, ако ли не — отдръпваше глава. Ако ставаше дума за времето и отминалите години, за него самия, за града или просто за неубедителния начин, по който Бог управлява света, той слушаше топло, спокойно и тайно, защото обикновено говореше тате. Рядко имаше възможност да разговаря с тате където и да било по света, у дома или навън, но това бе различно. Имаше нещо в гласа на тате, което трептеше нагоре-надолу с безгрижие и лекота като ръка, размахана спокойно из въздуха, като бяла птица, чертаеща невидими шарки в небето; то караше ухото да слуша и мисловния взор да вижда.

А най-странното в гласа на тате бе, че превръщаше истината в звучене. Звукът на истината сред един трескав, суетен свят на градски или евтини селски лъжи можеше да омагьоса всяко момче. Често се случваше Уил да задреме така и сетивата му да спрат като часовници много преди да замлъкне онзи напевен глас. Гласът на тате бе среднощно училище, преподаващо в най-дълбоките часове, а темата на урока бе самият живот.

Тъй бе и тази нощ. Уил затвори очи, отпусна глава до хладната мазилка. Отначало гласът на тате барабанеше тихо като конгоански барабан нейде отвъд хоризонта. Маминият глас (нейният бистър като изворна вода сопран често се чуваше в баптисткия хор) все още не пееше, но отговорите й звучаха напевно. Уил си представи как тате се е изпънал в креслото и говори на празния таван:

— … Уил… ме кара да се чувствам тъй стар… един мъж трябва да играе бейзбол със сина си…

— Не е задължително — отвърна сърдечно женският глас. — Ти си добър човек.

— … само че в лоша възраст. По дяволите, та аз бях на четирийсет, когато той се роди! Ами ти. Хората питат: как се казва дъщеря ти? Господи, когато си легнал, в главата ти става пълна каша. По дяволите!

Уил чу в сумрака как тате се размърда и седна поизправен. Драсна клечка кибрит за лулата. Вятърът трополеше в прозорците.

— … човек с плакати под мишница…

— … панаир — каза гласът на майка му. — … толкова късно?!

Уил искаше да извърне глава, но не можеше.

— … най-красивата… жена… на света — прошепна гласът на тате.

Мама тихичко се разсмя.

— Знаеш, че не съм.

Не, помисли си Уил, това е от листовката! Защо тате не казва?!

Защото, отговори си Уил. Нещо става. Ох, нещо става!

Уил видя как онази хартия подмята из дърветата думите НАЙ-КРАСИВАТА ЖЕНА и бузите му изтръпнаха от трескава топлина. Той си помисли: Джим, улицата на Театъра, голите хора на сцената в онзи прозорец, шантаво като китайска опера, адски щуро и смахнато като някаква вехта китайска опера, джудо, джиуджицу, индийски главоблъсканици, а сега гласът на баща му, мечтателен, печален, по-печален, най-печален, много, твърде много, за да го разбере. И изведнъж го обзе страх, защото тате не искаше да говори за листовката, която тайно бе изгорил. Уил хвърли поглед през прозореца. Там! Като валмо тополов пух! Из въздуха танцуваше бяла хартия.

— Не — прошепна той, — никой панаир не идва толкова късно. Невъзможно е!

Скри се под завивките, щракна фенерчето и разгърна книга. Първата картинка, която видя, беше на праисторическо влечуго, полетяло като хвърчило в нощта преди милион години.

По дяволите, помисли си той, взел съм книгата на Джим, а той е взел една от моите.

Но влечугото си го биваше.

И докато политаше към съня, му се стори, че чува долу неспокойния си баща. Външната врата се затвори. Баща му безпричинно се връщаше на работа посред нощ — при метлите, книгите, в центъра, далече… далече…

А мама спеше спокойно, без да знае, че го няма.