Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (50)

49.

Една ръка ровеше като къртица из тъмното.

Ръката на Уил.

Тя изпразваше джобовете му, дълбаеше, отхвърляше, пак ровеше. Защото макар да бе тъмно, той знаеше, че онези милиони мъже могат да се дотътрят, да се прокраднат, да се нахвърлят и да смажат тате с онова, което представляваха! В непрогледната нощ, когато разполагаше само с четири секунди за размисъл, те можеха да сторят на тате какво ли не! Ако Уил не побързаше, тате можеше да потъне под тези легиони от Бъдните времена, под тези стада от идващите възможни години, под всички тревоги на бъдещия живот, тъй зли, жестоки и все пак тъй верни, защото не можеше да се отрече, че така ще изглежда тате утре, вдругиден, по̀ вдругиден!

Затова — бързо!

Кой има повече джобове от магьосника?

Момчето.

Кой има в джобовете си повече неща от магьосника?

Момчето.

Уил напипа кутия домакински кибрит.

— О, Господи! Тате, дръж!

Той драсна клечката.

Ордите наближаваха!

Те се задаваха тичешком, но сега, разкрити от светлината, разтвориха широко очи, както ги разтвори и тате, зяпнаха от изумление пред собствените си древни кълчения и маскаради. Спрете! — бе извикала клечката. И взводовете отдясно, ротите отляво си наложиха да спрат, гледайки злобно и очаквайки с нетърпение клечката да догори. Успееха ли пак да побягнат, щяха да връхлетят върху този стар, много стар, съвсем стар, ужасно стар мъж, и само за миг да го задушат със Съдбините си.

— Не! — промълви Чарлс Холуей.

Не, трепнаха милиони мъртви устни.

Уил протегна клечката напред. В огледалата милион съсухрени човекоподобни маймунчета сториха същото с малки цветенца от синкаво-жълт пламък.

— Не!

Всяко стъкло хвърляше копия от светлина, които невидимо пронизваха, потъваха надълбоко, намираха сърцето, душата, дробовете, смразяваха вените, късаха нервите, съсипваха Уил, парализираха сърцето му и го подритваха като футболна топка. Претовареният старец рухна на колене, същото сториха и неговите безбройни образи, сборището от ужасени двойници, отдалечени от него със седмица, месец, две години, двайсет, петдесет, седемдесет, деветдесет години! С всяка секунда, минута и късен среднощен час на евентуалното му оцеляване сред безумието всичко ставаше все по-сиво, все по-жълто, а огледалата го подмятаха, изцеждаха живата кръв от него, изсмукваха го до сухо, после заплашваха да го превърнат в прашен скелет и да разсипят пепелта му по пода.

— Не!

Чарлс Холуей изби клечката от ръката на сина си.

— Тате, недей!

В новия мрак неспокойното стадо старци се затътри напред с разтуптени сърца.

— Тате, трябва да виждаме!

Той драсна втората и последна клечка.

И в нейния проблясък видя тате паднал долу, с плътно затворени очи и стиснати юмруци, а всички онези други мъже се готвеха пак да тръгнат, да пропълзят, да пролазят на колене, щом последната светлинка изгасне. Уил сграбчи рамото на баща си и го разтърси.

— О, тате, тате, не ме интересува колко си стар! Не ме интересува, нищо не ме интересува! О, тате — проплака той. — Обичам те!

Тогава Чарлс Холуей отвори очи, видя себе си и другите като себе си, и сина си отзад, вкопчен в него, пламъчето трепереше, сълзите трепереха по лицето му, и изведнъж пред него отново изплува образът на вещицата, споменът за библиотеката, поражение за един, победа за друг, към това се примеси трясъкът на изстрела, полетът на белязания куршум и паниката на бягащата тълпа.

Само още за миг той се вгледа във всички свои двойници, в Уил. От устата му излетя тих звук. От устата му излетя малко по-силен звук.

И накрая той даде на лабиринта, на огледалата и цялото Време отпред, отвъд, наоколо, горе, долу, отзад, или просто натрупано вътре в него — даде на всичко това единствения възможен отговор.

Разтвори широко уста и пусна на свобода най-мощния звук.

Ако вещицата беше жива, щеше да разпознае звука и пак да умре.