Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (23)

22.

Джим се озърна.

Уил се превърна в храст зад храста, сянка в сенките с две проблясващи под звездите стъклени кръгчета — очите му, сбрали образа на Джим, който подвикваше шепнешком към прозорците на втория етаж:

— Хей, ти там… хей…

Божичко, помисли си Уил, той иска да бъде разпорен и натъпкан с натрошено стъкло от Огледалния лабиринт.

Върху мътно осветената завеса горе се надигна сянка. Мъничка сянка. Племенникът бе довел мис Фоли у дома и се бяха прибрали в стаите си или… О, Господи, помисли Уил, дано да се е прибрала жива и здрава. Може би и тя като продавача на гръмоотводи…

— Хей!…

Джим се озърна нагоре с онова странно, топло изражение на задъхано очакване, което често се изписваше по лицето му през топлите летни нощи при представлението на сенките отвъд прозореца на Театъра в онази къща на няколко преки оттук. Гледайки нагоре с обич, с преданост като котка, Джим чакаше някаква особена мрачна мишка да изскочи оттам. Макар и приклекнал, сега той сякаш бавно растеше, като че нещото на прозореца горе, което изведнъж бе изчезнало, притегляше костите му.

Уил стисна зъби.

Усети как сянката се плъзга надолу през къщата като студен дъх. Не можеше повече да изчаква. Хвърли се напред.

— Джим!

Стисна ръката на приятеля си.

— Уил, ти какво правиш тук?

— Джим, недей да говориш с него! Махай се оттук. Божичко, той ще те сдъвче и ще ти изплюе костите!

Джим издърпа ръката си.

— Уил, прибирай се. Ще развалиш всичко!

— Той ме плаши, Джим, какво искаш от него? Днес следобед… в лабиринта видя ли нещо?

— Да…

— За Бога, какво!

Уил сграбчи Джим за ризата, усети как сърцето му бие под костите на гърдите.

— Джим…

— Пусни ме. — Джим беше ужасяващо спокоен. — Ако той разбере, че си тук, няма да излезе. Уили, ако не ме пуснеш, ще си го спомня, когато…

— Когато какво?

— Когато стана по-голям, дявол да го вземе, по-голям!

Джим плю.

Уил отскочи назад като ударен от мълния. Погледна празните си ръце и вдигна едната, за да избърше плюнката от бузата си.

— О, Джим — изстена той.

И чу как въртележката се раздвижва, плъзга се по черни нощни води в кръг, в кръг, и Джим върху черен кон потегля напред, кръжи в сянката на дървото, и Уил искаше да извика: Внимавай! Въртележката! Ти искаш тя да върви напред, нали, Джим? Напред, а не назад! И ти върху нея, един кръг и си на петнайсет, после още един и си на шестнайсет, още три кръга и си на деветнайсет! Музика! Ето че си на двайсет и продължаваш, избуяваш на ръст сред пустата централна алея, и вече не си онзи Джим на тринайсет, почти четиринайсет години, а аз съм малък, млад и изплашен!

Уил отметна ръка и с всичка сила удари Джим по носа.

После се метна върху него, стегна го здраво и с вик го събори, катурна го в храстите. Удари устата на Джим, запуши я, натъпка я с пръсти до пръсване, заглушавайки гневното ръмжене и виковете.

Вратата на къщата се отвори.

Уил изкара въздуха на Джим, просна се върху него с цялата си тежест, продължавайки да запушва устата му с юмрук.

Нещо стоеше на верандата. Мъничка сянка оглеждаше града, търсеше Джим, но не го намираше.

Ала това бе само момчето Робърт, дружелюбният племенник, излязъл почти небрежно навън с ръце в джобовете, с тихичко подсвиркване, да подиша нощния въздух както правят момчета в търсене на приключения, които се случват толкова рядко, че трябва сами да си ги измислят. Здраво вкопчен за Джим в смъртоносна хватка, Уил вдигна очи и бе още по-потресен да види нормално момче с безгрижен поглед и небрежна стойка — дребничко, спокойно момче, в което уличните лампи не разкриваха и следа от мъж.

Робърт сякаш беше готов всеки момент да нададе вик и да се впусне в игра с тях, да преплетат ръце и крака, да кряскат и да се закачат като майски паленца, а накрая да се проснат на моравата и да се смеят до сълзи, когато ужасът е изчерпан, страхът се е разтопил в росата като безсмислен и бързо изчезнал сън, както се случва със сънищата, колчем отвориш очи. Защото там наистина стоеше племенникът с кръгло, свежо и гладко като праскова лице.

И той се усмихваше отвисоко на двете момчета, които вече виждаше да лежат вкопчени на тревата.

После бързо се втурна навътре. Навярно бе изтичал да се разрови на горния етаж и пак бе изхвръкнал навън, защото докато двете момчета яростно се боричкаха, блъскаха, мятаха, по моравата изведнъж се посипа дъжд от звънтящ и трополящ блясък.

Племенникът прескочи перилата на верандата и се приземи на тревата меко като невидима в мрака пантера. В ръцете му бляскаха вълшебни звезди. И той щедро ги разпръсна из въздуха. Те тропнаха, плъзнаха се, запримигваха около Джим. Двете момчета лежаха зашеметени под този внезапен дъжд от злато и диамантен огън.

— Помощ, полиция! — изкрещя Робърт.

Уил бе тъй стреснат, че пусна Джим.

Джим бе тъй стреснат, че пусна Уил.

Двамата посегнаха едновременно към студения разсипан лед.

— Божичко, гривна!

— Пръстен! Огърлица!

Робърт замахна с крак. Две кофи за смет се търкулнаха с грохот по тротоара.

В спалнята горе светна лампа.

— Полиция!

Робърт хвърли в нозете им една сетна струйка блясък, после свежата му прасковена усмивка изчезна като експлозия, заключена обратно в кутия, и той побягна по улицата.

— Чакай! — Джим скочи на крака. — Няма да ти сторим зло!

Уил го препъна. Джим падна.

Горе прозорецът се отвори. Мис Фоли се приведе навън. Коленичилият Джим държеше дамски часовник. Уил примигваше над огърлицата в ръцете си.

— Кой е? — извика тя. — Джим? Уил? Какво държите?

Но Джим вече бягаше. Уил спря само колкото да види как прозорецът опустява и от него излита стон, докато мис Фоли оглежда стаята си. Когато чу оглушителния й писък, той разбра, че е открила кражбата.

Тичайки, Уил си даде сметка, че върши точно каквото искаше племенникът. Би трябвало да се върне, да събере накитите, да каже на мис Фоли какво е станало. Но трябваше да спаси Джим!

Далече зад гърба му новите писъци на мис Фоли запалиха още лампи! Уил Холуей! Джим Найтшейд! Нощни бегачи! Крадци! Това сме ние, помисли си Уил, Боже мой! Отсега нататък каквото и да кажем, никой няма да ни повярва! Нито за панаири, нито за въртележки, нито за огледала, нито за зли племенници, нито за каквото и да било!

И тъй бягаха като три зверчета под звездните лъчи. Черна видра. Котарак. Заек.

Аз, помисли си Уил, аз съм заекът.

Беше бял и много уплашен.