Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (44)

43.

За Уил наближаващата длан бе като лунен изгрев.

Върху нея сияеше със син пламък собственият му портрет.

Джим също видя длан пред лицето си.

Собственият му образ го гледаше от дланта.

Ръката с портрета на Уил сграбчи Уил.

Ръката с портрета на Джим сграбчи Джим.

Писъци, крясъци.

Илюстрования човек напрегна ръце.

Извъртя се и скочи на пода.

Ритайки и пищейки, момчетата паднаха заедно с него. Приземиха се на крака, залитнаха и щяха да се строполят, но юмруците на мистър Дарк здраво ги стискаха за яките.

— Джим! — каза той. — Уил! Какво правехте горе, момчета? Книжки ли четяхте? Не ми се вярва.

— Тате!

— Мистър Холуей!

Бащата на Уил излезе от мрака.

Илюстрования човек грижливо подхвана момчетата под мишница като два снопа съчки, после с добродушно любопитство се вгледа в Чарлс Холуей и посегна към него. Бащата на Уил нанесе само един удар, преди лявата му ръка да бъде хваната, задържана и смачкана. Пред очите на крещящите момчета Чарлс Холуей изпъшка и се подпря на коляно.

Мистър Дарк стисна с лявата ръка още по-силно и в същото време бавно, уверено притисна момчетата с другата си ръка, смачка ребрата им тъй жестоко, че въздухът излетя през устните им.

В очите на Уил нощта се спускаше на огнени вихри, напомнящи огромни отпечатъци от пръсти.

Размахвайки безсилната си дясна ръка, бащата на Уил рухна на колене.

— Проклет да си!

— Проклет съм, и то отдавна — спокойно отвърна собственикът на панаира.

— Проклет да си! Проклет да си!

— Не думи, старче — каза мистър Дарк. — Не думи от книгите или от устата ти, а истинска мисъл, истинско действие, бърза мисъл, бързо действие — това е залог за победата. И тъй!

За последен път той стисна юмрука си с всичка сила.

Момчетата чуха как пръстите на Чарлс Холуей изпращяха. Той нададе един последен вик и падна в несвяст.

С едно церемониално танцово движение Илюстрования човек заобиколи рафтовете, мъкнейки под мишница момчетата, чиито ритащи нозе събаряха книги от лавиците.

Уил усети как стени, книги, подове се мяркат край него, а през главата му прелетя нелепата мисъл: Гледай ти, мистър Дарк мирише на… па̀ра от калиопата!

Изведнъж двете момчета бяха пуснати на земята. Преди да помръднат или да си поемат дъх, две ръце ги сграбчиха за косите и ги повдигнаха като марионетки срещу някакъв прозорец към улицата.

— Момчета, четете ли Дикенс? — прошепна мистър Дарк. — Критиците мразят съвпаденията. Но ние знаем, че целият живот е едно съвпадение, нали? Смъртта и случайностите се сипят от него като бълхи от заклан вол. Гледайте!

Двете момчета се сгърчиха в желязната хватка на гладни динозаври и настръхнали маймуни.

Уил не знаеше дали да заплаче от радост или от ново отчаяние.

Долу по отсрещния тротоар се задаваха откъм църквата майка му и майката на Джим.

Не беше на въртележката, не беше стара, луда, мъртва или в затвора, а съвсем свежа и бодра в приятния октомврийски въздух. Навярно през последните пет минути е била само на стотина метра от нас, в църквата, помисли си той.

Мамо! — опита се да изкрещи Уил през ръката, която предвидливо запуши устата му.

— Мамо — изкиска се подигравателно мистър Дарк. — Ела, спаси ме!

Не, помисли си Уил. Спасявай се, бягай!

Но майка му и майката на Джим просто крачеха спокойно през града след църковната служба.

Мамо! — изкрещя пак Уил, но изпод потната длан излетя само глухо блеене.

На хиляда километра от него майка му спря на тротоара.

Не може да е чула! — помисли си Уил. И все пак…

Тя вдигна очи към библиотеката.

— Добре — въздъхна мистър Дарк. — Чудесно, превъзходно.

Насам! — помисли си Уил. Виж ни, мамо! Бягай да извикаш полиция!

— Защо ли да не погледне към този прозорец? — тихо попита мистър Дарк. — И да ни види как сме застанали като за снимка. Нека погледне. После да дотърчи. Ще я пуснем да влезе.

Уил преглътна риданието. Не, не.

Погледът на майка му бавно плъзна от входа към прозорците на първия етаж.

— Тук — каза мистър Дарк. — На втория етаж. Идеално съвпадение, хайде да го осъществим.

Майката на Джим говореше нещо. Двете жени стояха на тротоара.

Не, помисли си Уил, о, не.

Жените се обърнаха и тръгнаха през вечерта на неделния град.

Уил усети как Илюстрования човек мъничко се разочарова.

— Няма съвпадение, няма криза, няма погубени и спасени. Жалко. Е, нищо!

Влачейки момчетата подир себе си, той отида да отвори входната врата.

Някой чакаше в сенките.

Нечия студена ръка пробяга като гущерова лапа по брадичката на Уил.

— Холуей — пошушна гласът на вещицата.

Хамелеон пипна носа на Джим.

— Найтшейд — изсъска сухо гласът.

Зад нея тревожно и мълчаливо пристъпваха от крак на крак джуджето и Скелета.

Момчетата искаха да използват случая и дълбоко си поеха въздух за вик, но Илюстрования човек пак разбра тутакси намеренията им и спря звука, преди да изскочи навън. После рязко кимна на прашната старица.

Вещицата рязко приведе напред черните си, плътно зашити гущерови очи от черен восък, кривия щръкнал нос с ноздри като опушени вехти лули, дългите костеливи пръсти, които бродираха върху ума цокъл от безмълвни символи.

Момчетата гледаха с разширени очи.

Ноктите й пърхаха, стрелкаха се, разливаха из въздуха облачета зимен хлад. От киселия й жабешки дъх ги побиха тръпки, когато тихо запя, замяука, заразказва на скъпите си приятели за лъскавата следа по покрива, за стрелата и погубения балон.

— Игличке като водно конче, заший тези устни, та да не говорят!

Боц-шев, боц-шев, нокътят на палеца й пробиваше, мушкаше, дърпаше, пробиваше, мушкаше, дърпаше, танцуваше по горната и долната устна, докато накрая невидимата нишка ги стегна плътно една за друга.

— Игличке като водно конче, заший тези уши, та да не чуват!

Студен пясък се посипа в ушите на Уил и погреба гласа й. Все по-приглушено, все по-отдалече вещицата продължаваше да припява и да пляска с костеливите си ръце.

В ушите на Джим порасна мъх и бързо ги запълни докрай.

— Игличке като водно конче, заший тези очи, та да не виждат!

Нажежените й до бяло пръсти извъртяха очните ябълки назад и спуснаха клепачите с трясък като на затръшната тенекиена порта.

Уил видя как милион електрически крушки избухват и потъват в мрак, докато нейде навън невидимата игла-насекомо танцуваше и бръмчеше като муха, привлечена към затоплен от слънцето буркан с мед, а прашният глас зашиваше сетивата им за вечни времена и отвъд тях.

— Игличке като водно конче, приключвай с тези очи, уши, устни и зъби, свършвай с тях, зашивай мрак, сипвай прах, трупай непробудна дрямка, а сега вържи спретнати възелчета и разпръсни из кръвта им безмълвие като пясък в дълбока река. Тъй. Тъй.

Нейде извън момчетата вещицата отпусна ръце.

Момчетата стояха безмълвни. Илюстрования човек ги пусна и отстъпи назад.

Старицата от Праха подуши двойния си шедьовър, за сетен път плъзна любящи пръсти по неподвижните статуи.

Джуджето безумно се щураше в сенките на момчетата, лекичко хапеше ноктите им, тихо ги викаше по име.

Илюстрования човек кимна към библиотеката.

— Часовникът на чистача. Спри го.

Вещицата зяпна широко да се наслади на вкуса на съдбата и затътри нозе из мраморните коридори.

Мистър Дарк заповяда:

— Леви-десни. Раз-два.

Момчетата тръгнаха надолу по стъпалата. Джуджето вървеше до Джим, Скелета до Уил.

Безметежен като смъртта, Илюстрования човек ги последва.