Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (48)

47.

Одобрителните възгласи на тълпата заглъхнаха.

Чарлс Холуей не помръдна.

Чакаше пътеката към платформата да се разчисти напълно.

Не виждаше израженията на уродите, застанали горе. Очите му плъзнаха из навалицата и откриха Огледалния лабиринт — пустотата на забравата, подмамваща с десет хиляди милиона светлинни години, изпълнени с отражения и контраотражения, преобърнати и двойно преобърнати, потъващи към дълбините на нищото, пропадащи с главата надолу към нищото, летящи стремглаво към още по-ужасяващи бездни от нищо.

И все пак нямаше ли ехо от две момчета в сребристия прах по гърба на всяко огледало? Дали наистина долавяше, ако не с очи, то поне с трепетните връхчета на миглите, как са минали, как чакат отвъд, топъл восък между студения, чакат да бъдат навити с пружината на ужаса и да побягнат панически?

Не, каза си Чарлс Холуей, недей да мислиш. Време е да приключваш!

— Идвам! — извика той.

— Виж им сметката, дядка! — рече някакъв мъж.

— Да — отвърна Чарлс Холуей. — Непременно.

И тръгна напред през тълпата.

Вещицата бавно се завъртя, хипнотизирана от идващия през нощта доброволец. Клепачите й трепкаха под тъмните очила, напъваха здраво зашитите восъчни конци.

Цял облян от гъмжилото на илюстрациите, мистър Дарк се приведе от платформата и доволно облиза устни. Мислите се въртяха като огнени фойерверки в очите му — бързо, бързо, какво, какво, какво!

А застаряващият чистач залепи на лицето си широка усмивка като бели пластмасови зъби от карнавален комплект и продължи да крачи напред, и тълпата се разтваряше като морето пред Мойсей, затваряше се отзад, а той се питаше: какво да правя? Защо съм тук? Ала крачката му оставаше твърда.

Кракът на Чарлс Холуей докосна първото стъпало на платформата.

Вещицата тайно потрепери.

Мистър Дарк усети тази тайна и рязко се озърна. Бързо посегна да сграбчи здравата дясна ръка на този петдесет и четири годишен мъж.

Но петдесет и четири годишният мъж поклати глава и не пожела нито да се ръкува, нито да приеме някаква помощ.

— Благодаря, не.

От платформата Чарлс Холуей помаха с ръка на хората.

Изпращяха редки аплодисменти.

— Но… — Мистър Дарк бе смаян. — Лявата ви ръка, сър, няма как да стреляте с пушка, ако използвате само едната ръка.

Чарлс Холуей пребледня.

— Ще го направя — каза той. — С една ръка.

— Ура! — провикна се долу едно момче.

— Давай, Чарли! — викна мъжът зад него.

Мистър Дарк се изчерви, чувайки смеха и все по-силните ръкопляскания на тълпата. Вдигна ръце, за да отблъсне вълната освежаващи звуци, бликаща като дъжд от хората.

— Добре, добре! Нека видим дали може да го направи!

С груби движения Илюстрования човек грабна пушка от стойката и я хвърли напред.

Тълпата ахна.

Чарлс Холуей се приведе. Вдигна дясната си ръка. Пушката плясна дланта му. Той стисна пръсти. Пушката не падна. Държеше я здраво.

Публиката задюдюка, освирка мистър Дарк заради лошото поведение и това го накара за миг да се извърне и мислено да се изругае.

Широко усмихнат, бащата на Уил вдигна пушката.

Тълпата изрева.

И докато вълната от ръкопляскания връхлиташе, разбиваше се в брега и пак отстъпваше, той отново погледна към лабиринта, където невидимите, но ясно доловими сенчести силуети на Уил и Джим бяха вмъкнати сред титанични бръсначи от разкриване и илюзия. После набързо плъзна поглед по хипнотичните очи на мистър Дарк и се втренчи в разтрепераната, зашита и сляпа жрица на нощта, която отстъпваше все по-назад и по-назад. Вече беше в края на платформата и нямаше накъде да отстъпва, притиснала гръб в червено-черната мишена.

— Момче! — извика Чарлс Холуей.

Мистър Дарк настръхна.

— Трябва ми млад доброволец, за да ми помогне да държа пушката! — продължи Чарлс Холуей. — Ела, момче, което и да си!

Няколко момчета в тълпата запристъпваха от крак на крак.

— Момче! — извика Чарлс Холуей. — Чакай. Синът ми е някъде там. Той е доброволец, нали, Уил?

Вещицата вдигна ръка да опипа формата на тази дързост, бликаща от петдесет и четири годишния мъж като треска. Мистър Дарк се завъртя, сякаш го улучи куршум.

— Уил! — викна бащата.

Уил седеше неподвижно във восъчния музей.

— Уил! — извика отново баща му. — Идвай, момче!

Тълпата се озърна наляво, надясно, назад.

Никакъв отговор.

Уил седеше във восъчния музей.

Мистър Дарк наблюдаваше всичко това с известна доза уважение, мъничко възхищение и лека тревога; той сякаш чакаше също като бащата на Уил.

— Уил, ела да помогнеш на стареца си! — викна шеговито мистър Холуей.

Уил седеше във восъчния музей.

Мистър Дарк се усмихна.

— Уил! Уили! Ела тук!

Никакъв отговор.

Мистър Дарк се усмихна широко.

— Уили, не чуваш ли своя старец?

Мистър Дарк престана да се усмихва.

Защото последните думи принадлежаха на един господин от тълпата.

Хората се разсмяха.

— Уил! — подвикна една жена.

— Уили! — обади се друга.

— Ехо! — някакъв господин с брада.

— Излизай, Уилям! — момче.

Хората пак се разсмяха, побутнаха се с лакти.

Чарлс Холуей викаше. Хората викаха. Гласът на Чарлс Холуей бе глас в пустиня. Гласът на хората бе глас в пустиня.

— Уил! Уили! Уилям!

В огледалата сновеше сянка.

Вещицата се обля в пот.

— Там!

Тълпата престана да вика.

Чарлс Холуей се задави с името на сина си и млъкна.

Защото Уил стоеше на входа на лабиринта като восъчна фигура, в каквато почти се беше превърнал.

— Уил — тихо го повика баща му.

От звука на този глас вещицата пак се обля в пот.

А бащата протегна на момчето пушката като пръчка и го изтегли на сцената.

— Ето я здравата ми лява ръка! — обяви той.

Уил нито видя, нито чу как над тълпата се надигнаха бурни, предизвикателни ръкопляскания.

Мистър Дарк не бе помръднал, макар че Чарлс Холуей го виждаше как през цялото време пали и зарежда в главата си оръдейни заряди; ала всеки заряд само съскаше и гаснеше. Мистър Дарк не можеше и да предположи с какво си имат работа. Впрочем Чарлс Холуей също нямаше ни най-малка представа. Сякаш година подир година бе писал тази пиеса за себе си нощем в библиотеката, бе я научил наизуст и после разкъсал, а сега не помнеше за какво е ставало дума. Разчиташе на тайните открития в собствената си душа, надяваше се да действа в зависимост от обстоятелствата, да свири по слух… не, не по слух, а със сърце и душа! Ами… сега?!

От блясъка на зъбите му вещицата сякаш ослепя още повече! Невъзможно! Тя трескаво вдигна ръка към очилата, към зашитите си клепачи!

— Елате по-близо всички! — извика бащата на Уил.

Тълпата се струпа напред. Платформата се превърна в остров. Хората бяха морето.

— Наблюдавайте мишената!

Вещицата се топеше в дрипите си.

Илюстрования човек погледна наляво, но не намери утеха от Скелета, който просто изглеждаше още по-мършав; не откри утеха и от джуджето отдясно, което тънеше в своята идиотска лудост.

— Куршумът, ако обичате! — любезно помоли бащата на Уил.

Хилядите илюстрации по трепкащите конски мускули не го чуха. Тогава защо да го чуе мистър Дарк?

— Ако обичате — повтори Чарлс Холуей. — Куршумът. За да прострелям онази бълха върху брадавицата на старата циганка.

Уил стоеше неподвижно.

Мистър Дарк се поколеба.

В разбуненото човешко море цъфнаха усмивки — тук, там, сто, двеста, триста бели усмивки, сякаш лунната гравитация люлееше водите. Приливът прииждаше.

Като в забавен кадър Илюстрования човек подаде куршума. Дългата му ръка, трептяща като меласа, спря за миг пред момчето да види дали то ще забележи. Момчето не забеляза.

Бащата пое куршума.

— Можете да го бележите с инициалите си — каза мистър Дарк. Така беше по правилата.

— Не, с нещо повече!

Чарлс Холуей вдигна ръката на сина си и го накара да държи куршума, а самият той извади със здравата си ръка джобно ножче и изряза върху оловото странен символ.

Какво става? — помисли си Уил. Знам какво става. Не знам какво става. Какво!?

Мистър Дарк видя върху куршума лунен сърп, не намери нищо нередно в това, зареди пушката и грубо я хвърли към бащата на Уил, който пак сръчно я улови.

— Готов ли си, Уил?

Свежото като праскова лице на момчето кимна едва забележимо.

Чарлс Холуей хвърли последен поглед към лабиринта и си помисли: Джим, там ли си още? Приготви се!

Мистър Дарк се завъртя да укроти, да утеши, да успокои старата си прашна приятелка, но рязко спря, като чу металния трясък — бащата на Уил отваряше пушката и вадеше куршума, за да го покаже на публиката. Изглеждаше съвсем истински, но той бе чел преди години, че се използва фалшив куршум от твърд восък с цвят на стомана. При изстрела восъкът се разпада в цевта на пушек и изпарения.

Точно в този момент Илюстрования човек, който някак се бе изхитрил да размени куршумите, пъхаше истинския белязан куршум в треперещите пръсти на вещицата. Тя щеше да го скрие под бузата си. След изстрела щеше да се отметне от въображаем удар, а после да покаже куршума, хванат между прогнилите й жълти зъби. Оркестър, туш! Аплодисменти!

Илюстрования човек вдигна очи и видя Чарлс Холуей с отворената пушка и восъчния куршум. Но вместо да разкрие какво знае, мистър Холуей само каза:

— Хайде да издълбаем белега малко по-ясно, нали, момчето ми?

И докато момчето държеше куршума в безчувствената си ръка, той беляза този нов, чист восъчен куршум със същия тайнствен полумесец, после го зареди в пушката.

— Готови?!

Мистър Дарк погледна вещицата.

Тя се поколеба, после кимна едва-едва.

— Готови! — обяви Чарлс Холуей.

А наоколо бяха шатрите, развълнуваната тълпа, обляната в студена пот вещица, скритият Джим, една древна мумия, все още обгърната от синия пламък на електрическия стол, и въртележката, очакваща представлението да свърши, тълпата да се разотиде и панаирът да си разчисти сметките с момчетата и чистача, ако успее да го хване незабелязано.

— Уил — каза спокойно Чарлс Холуей, докато вдигаше внезапно натежалата пушка. — Рамото ти ще ми бъде опора. Хвани леко с една ръка пушката през средата. Хвани я, Уил. — Момчето вдигна ръка. — Точно така, синко. Когато кажа „задръж“, затаяваш дъх. Чу ли ме?

Главата на момчето трепна в недоловимо кимване. То спеше. Сънуваше. Сънят беше кошмарен. Сънуваше ето това.

А в следващата част от съня баща му извика:

— Дами! Господа!

Илюстрования човек стисна юмрук и смачка в дланта си изображението на Уил като цвете.

Уил се завъртя.

Пушката падна.

Чарлс Холуей се престори, че не забелязва.

— Сега двамата с Уил, който ще ми бъде вместо лява ръка, ще изпълним единствения в света, най-опасния, а нерядко и смъртоносен трик Ловец на куршуми!

Аплодисменти. Смях.

Петдесет и четири годишният чистач смъкна от гърба си тежестта на годините и бързо подпря пушката върху потрепващото рамо на момчето.

— Чуваш ли ме, Уил? Слушай! Това си е между нас!

Момчето се вслуша. Момчето се успокои.

Мистър Дарк стисна юмрук.

Лек гърч разтърси Уил.

— Ще ги улучим право в десетката, нали, момчето ми! — каза баща му.

Нови смехове.

И момчето наистина стана много спокойно под пушката, опряна на рамото му, и мистър Дарк стисна с всичка сила свежото лице, сгушено в плътта на дланта му, ала момчето оставаше безметежно сред неспирния смях, а баща му поддържаше настроението:

— Покажи зъбите си на дамата, Уил!

Уил показа зъбите си на жената пред мишената.

В лицето на вещицата не остана и капка кръв.

Сега и Чарлс Холуей показа зъбите си, макар да не бяха много за показ.

И зимата се всели във вещицата.

— Леле! — възкликна някой сред публиката. — Велика е. Вижте я само как се преструва на уплашена! Гледайте!

Гледам, помисли си бащата на Уил. Безполезната лява ръка висеше край тялото му, дясната докосваше спусъка, лицето му се привеждаше към мерника, а синът му държеше пушката безпогрешно насочена към центъра на мишената и лицето на вещицата пред него, и последният миг дойде, и в затвора на пушката имаше восъчен куршум, а какво може да стори един восъчен куршум? Куршум, който се разпада при изстрела — каква полза от него? Защо бяха тук, какво можеха да направят? Глупаво, глупаво!

Не! — помисли си бащата на Уил. Престани!

Той прогони съмненията.

Усети как устните му изричат беззвучни думи.

Но вещицата чу какво казва.

През затихващия смях, преди топлият звук да изчезне напълно, той безмълвно оформи с устните си следните думи:

Полумесецът, който изрязах върху куршума, не е полумесец.

Това е моята усмивка.

Сложих усмивката си върху куршума в пушката.

Изрече го веднъж.

Изчака я да разбере.

После го каза беззвучно още веднъж.

И в мига преди Илюстрования човек да си преведе движението на устните му, Чарлс Холуей бързо и тихо извика:

— Задръж!

Уил спря да диша. Далече сред восъчните статуи по брадичката на скрития Джим капеше слюнка. Стегнат в електрическия стол, живият мумифициран мъртвец тихо тананикаше и през зъбите му струеше електричество. Илюстрациите на мистър Дарк се сгърчиха в болезнена пот, когато той стисна юмрук за последен път… но вече бе твърде късно! Уил безметежно затаи дъх и не трепна под пушката. Баща му безметежно изрече:

— Сега.

И стреля.