Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (17)

16.

По залез-слънце се случи нещо лошо.

Джим изчезна.

През обедните и следобедните часове те изпробваха с крясъци половината въртележки, мятаха топки по мръсни бутилки от мляко, стреляха по евтини кукли и печелеха чинии, душеха, ослушваха се, оглеждаха есенната тълпа, тъпчеща посипаните със стърготини треви.

Сетне най-ненадейно Джим изчезна.

А Уил, без да пита никого освен себе си, мълчаливо и абсолютно твърдо уверен, тръгна решително през късната тълпа под лилавеещото небе, докато стигна до лабиринта, плати десет цента, прекрачи вътре и тихо подвикна само веднъж:

— Джим?…

И Джим беше там, наполовина вътре, наполовина вън от студените стъклени приливи, като човек, изоставен на морски бряг, когато най-близкият му приятел е заминал надалече и никой не знае дали някога ще се завърне. Джим имаше чувството, че цели пет минути стои със зяпнала уста, без да мръдне, без дори да мигне, очаквайки следващата вълна да дойде и да му разкрие повече.

— Джим! Махай се оттам!

— Уил… — Джим въздъхна едва доловимо. — Остави ме на мира.

— Друг път!

С един скок Уил сграбчи приятеля си за колана и задърпа. Плъзгайки се заднешком, Джим сякаш не усещаше, че го измъкват от лабиринта, защото продължаваше да повтаря като прехласнат пред някакво невидимо чудо:

— О, Уил, о, Уили, о, Уили…

— Джим, откачалко, ще те отведа у вас!

— Какво? Какво? Какво?

Озоваха се навън, на студеното. Небето притъмняваше, само няколко облака високо горе пламтяха с късни слънчеви отблясъци. Слънчевият огън обагри трескавите бузи на Джим, открехнатите му устни, разширените му и ужасно изразителни блестящи зелени очи.

— Джим, какво видя вътре? Същото като мис Фоли ли?

— Какво, какво?

— Ще ти разбия носа! Идвай!

Уил теглеше, дърпаше, блъскаше, мъкнеше тази треска, този възторг, този приятел, който изобщо не оказваше съпротива.

— Не мога да ти кажа, Уил, няма да ми повярваш, не мога да ти кажа, там вътре, о, вътре, вътре…

— Млъквай! — Уил го удари по ръката. — Уплаши ме до смърт, също както тя ни уплаши. Ей! Време е за вечеря. Нашите ще си помислят, че сме мъртви и погребани!

Сега и двамата крачеха широко, прорязваха с кецовете си есенната трева из ухаещите на сено полета отвъд шатрите. Уил гледаше града, Джим се озърташе към високите, вече потъмняващи знамена, докато последните слънчеви лъчи се скриваха под земята.

— Уил, трябва да се върнем. Тази нощ…

— Добре, връщай се сам.

Джим спря.

— Ти не би ме оставил да дойда сам. Винаги ще си до мен, нали, Уил? Да ме защитаваш.

— Гледай ти на кого му притрябвала защита.

Уил се разсмя, после смехът му секна, защото Джим го гледаше, последните заблудени лъчи гаснеха в устата му, чезнеха в теснините на ноздрите му и във внезапно хлътналите му очи.

— Винаги ще бъдеш до мен, нали, Уил?

Джим просто дъхна топлина срещу него и в кръвта му трепнаха познатите стари отговори: да, да, знаеш го, да, да.

И докато завиваха заедно, двамата се препънаха в тъмната, дрънчаща грамада на една кожена чанта.