Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (53)

52.

— Мъртъв?…

Бащата на Уил плъзна длан по това студено лице, по студените гърди.

— Нищо не усещам…

Нейде далече някой викаше за помощ.

Двамата надигнаха глави.

Някакво момче бягаше по алеята, блъскаше се в билетните каси, препъваше се във въжетата на шатрите, озърташе се през рамо.

— Помощ! Той ме гони! — извика момчето. — Страшният човек! Страшният човек! Искам да се прибера У дома!

Момчето се хвърли напред и се вкопчи в бащата на Уил.

— Ох, помощ, загубих се и не ми харесва. Отведете ме у дома. Онзи човек с татуировките!

— Мистър Дарк! — ахна Уил.

— Да! — изхленчи момчето. — Той е някъде там! Ох, спрете го!

— Уил — баща му се изправи, — погрижи се за Джим. Изкуствено дишане. Добре, момче.

Момчето изтича назад.

— Насам!

Чарлс Холуей го следваше и гледаше уплашеното момче — наблюдаваше главата му, костната структура и закрепването на таза за гръбнака.

— Момче — изрече той до помръкналата въртележка, само на пет-шест метра от мястото, където Уил се привеждаше над Джим. — Как ти е името?

— Няма време! — извика момчето. — Джед. Бързо, бързо!

Чарлс Холуей спря.

— Джед — повика го той. Момчето спря и се обърна с ръце на кръста. — На колко години си, Джед?

— На девет! — отвърна момчето. — Божичко, няма време! Трябва…

— Чудесна възраст, Джед — каза Чарлс Холуей. — Само девет? Толкова млад. Аз никога не съм бил толкова млад.

— В името на всичко свято! — гневно извика момчето.

— Или на всичко нечестиво — рече мъжът и посегна напред. Момчето се отдръпна. — Ти се боиш само от един човек, Джед. От мен.

— От вас? — момчето продължаваше да се отдръпва. — Я стига! Защо, защо?

— Защото понякога доброто има оръжия, а злото няма. Понякога даже най-хитрите трикове се провалят. Понякога хората не се оставят да ги подмамят в капан. Тази вечер няма да има разделяй и владей, Джед. Къде ме водеше, Джед? В някоя грижливо подготвена лъвска клетка? В някой атракцион като онзи с огледалата? При някого като вещицата? Какво, какво, Джед, какво? А защо просто не вземем да ти навием ръкава, Джед?

Големите очи от лунен камък блеснаха срещу Чарлс Холуей.

Момчето отскочи назад, но мъжът го догони, хвана го за ръката, сграбчи ризата изотзад и вместо да си губи времето с ръкава, смъкна цялата риза.

— Ами да, Джед — каза Чарлс Холуей почти съвсем спокойно. — Точно както си мислех.

— Ти, ти, ти, ти!

— Да, Джед, аз. Но най-вече ти. Погледни се.

И двамата погледнаха.

Защото по ръката на момчето, по пръстите и по китката гъмжаха сини змии, отровносини змийски очи, сини скорпиони притичваха по сини челюсти на акули, зейнали с вечен глад да налапат всички уроди, натъпкани и зашити буза до буза, кожа до кожа, плът до плът нагоре и надолу по гърдите, по целия торс, сгушени в потайните кътчета на това малко, много малко телце, това изстинало, потресено и треперещо телце.

— Я, Джед, ти си имал великолепна картинна галерия.

— Ти!

Момчето замахна с юмрук.

— Да, пак аз.

Чарлс Холуей пое удара в лицето и стисна момчето като в менгеме.

— Не!

— О, да — каза Чарлс Холуей, използвайки само дясната си ръка, защото лявата висеше безсилно край тялото. — Да, Джед, скачай, пискай, дърпай се. Идеята беше чудесна. Да ме подмамиш сам, да ми видиш сметката, после да се върнеш и да очистиш Уил. И когато дойде полицията, ти си само едно деветгодишно момче, а панаирът, о, не, той не е твой, нямаш нищо общо. Стой мирно, Джед. Защо опитваш да се измъкнеш изпод ръката ми? Полицаите ще проверят, но собствениците на панаира са изчезнали, нали така, Джед? И всичко ще се размине.

— Нищо не можеш да ми направиш! — изпищя момчето.

— Странно — каза Чарлс Холуей. — Аз пък мисля, че мога.

И той почти с обич притисна момчето плътно до себе си.

— Помощ! — проплака момчето. — Убиват ме!

— Няма да те убия, Джед, мистър Дарк или който и да си. Ти сам ще се убиеш, защото не понасяш да бъдеш до хора като мен, не и толкова близо, близо, не и толкова дълго.

— Зъл! — изпъшка сгърченото момче. — Ти си зъл!

— Зъл? — Бащата на Уил се разсмя и момчето се задърпа още по-яростно, сякаш звукът жилеше като оса, дереше като къпина. — Зъл? — Ръцете на мъжа бяха мухоловка, залепнала за дребните кости. — Странно е да го чуя тъкмо от теб, Джед. Но навярно така изглежда. Доброто е зло за злото. Затова ще ти сторя само добро, Джед. Просто ще те прегръщам и ще гледам как сам се тровиш. Ще ти сторя добро, Джед, мистър Дарк, господин собственик, момче, и няма да спра, докато не ми кажеш какво му е на Джим. Събуди го. Освободи го. Дай му живот!

— Не мога… не мога… — Гласът на момчето пропадаше в кладенеца на тялото му, заглъхваше все по-далече и по-далече. — … не мога…

— Тоест не искаш?

— … не мога…

— Добре, момче, добре, тогава ето така, и така, и така…

Отстрани приличаха на баща и син след дълга раздяла, прегърнати здраво, още по-здраво, мъжът вдигна наранената си ръка да погали изкривеното от страх личице, а тълпата, гъмжилото от илюстрации се разтрепери и хукна насам-натам в микроскопични атаки, приключващи още преди да започнат. Безумно разширените очи на момчето се впиха в устните на мъжа. То видя там странната и някак красива усмивка, хвърлена тази вечер като опрощение срещу вещицата.

Мъжът прегърна момчето още по-силно и си помисли: Злото има само онази сила, която му даваме. Аз не ти давам нищо. Аз взимам. Умирай от глад. Умирай. Умирай.

Двете кибритени пламъчета в очите на момчето трепнаха и изгаснаха.

Момчето се свлече заедно с цялата си потресена, измъчена менажерия, цялото сборище от невидими, но съвсем реални чудовища.

Би трябвало да отекне грохот на рухнала планина.

Но се чу само тихо шумолене като от изтърван в праха японски книжен фенер.