Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (14)

13.

През широко отворения библиотечен прозорец нахлуваше студен въздух.

Чарлс Холуей стоеше отдавна там.

Внезапно трепна.

Долу по улицата тичаха две сенки, а двете момчета над тях бягаха със съвършено еднаква крачка. Стъпките им тихо се отпечатваха в нощния въздух.

— Джим! — извика старецът. — Уил!

Но не на глас.

Момчетата се отдалечиха към вкъщи.

Чарлс Холуей се загледа в полето.

Докато бродеше сам из библиотеката и оставяше метлата си да му казва неща, които друг не може да долови, той бе чул локомотивната свирка и разпокъсаните химни на калиопата.

— Три — прошепна сега той. — Три часът сутринта…

На ливадата чакаха панаирджийските шатри. Чакаха някой, който и да било, да прегази тревния прибой. Грамадните шатри се издуваха като ковашки мехове. И тихо издишваха въздух, който миришеше на древни жълти зверове.

Но само луната надничаше в кухия мрак и дълбоките пещери. Навън нощни зверове висяха, застинали насред галопа си над въртележката. По-нататък лежаха дълбините на Огледалния лабиринт, приютили безкрайна верига от празни огледала, вълна подир вълна, неподвижни, безметежни, посребрени от старост, побелели от времето. Всяка сянка на входа би раздвижила отзвук с цвета на страх, би извлякла от дълбините на лабиринта погребаните луни.

Ако човек застанеше там, щеше ли да се види разгърнат милиард пъти, до вечността? Щяха ли милиард лица да го гледат, и всяко лице, и следващото, и по-следващото да бъдат стари, по-стари, най-стари? Щеше ли да се озове изгубен нейде дълбоко там, сред пустиня от фин прах, вече не на петдесет, а на шейсет, не на шейсет, а на седемдесет, не на седемдесет, а на осемдесет, деветдесет, деветдесет и девет години?

Лабиринтът не питаше.

Лабиринтът не казваше.

Просто стоеше и чакаше като грамаден арктически айсберг.

— Три часът…

Чарлс Холуей изстина. Кожата му изведнъж стана грапава като на гущер. Стомахът му се изпълни с ръждива кръв. В устата си усещаше вкус на нощна влага.

Ала не можеше да обърне гръб на библиотечния прозорец.

В далечината нещо заблестя сред ливадата.

Беше лунен отблясък по грамадно стъкло.

Може би светлината казваше нещо, може би говореше с шифър.

Ще отида там, помисли си Чарлс Холуей. Няма да отида.

Харесва ми, помисли си той. Не ми харесва.

След малко библиотечната врата се затръшна.

На път към дома той мина край витрината на празния магазин.

Вътре стояха две изоставени подпори.

Между тях се тъмнееше локва. В локвата плаваха няколко късчета лед. По леда бяха залепнали няколко дълги косъма.

Чарлс Холуей видя, но предпочете да не вижда. Завъртя се и изчезна. Скоро улицата бе също тъй пуста както витрината на железарския магазин.

Далече на ливадата из Огледалния лабиринт се мяркаха сенки, сякаш части от нечий все още нероден живот бяха пленени там и чакаха да бъдат изживени.

А лабиринтът чакаше с хладния си поглед — ако не друго, поне птица да дойде да погледне, да види и да отлети с крясък.

Но не дойде птица.