Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (38)

37.

Градският часовник удари седем.

Ехото на мощния звън блуждаеше из сумрачните коридори на библиотеката.

Нейде в тъмното падна крехък есенен лист.

Не. Просто някой прелисти страница.

Дълбоко в една от катакомбите, приведен над масата под тревнозелен абажур, с подвити устни и присвити очи седеше Чарлс Холуей, ръцете му премятаха страници, повдигаха и подреждаха книги. От време на време изтичваше да надникне към есенната нощ, да огледа внимателно улиците. После пак се връщаше да скрепва с кламери събраните листове, да вмъква нови документи, да записва цитати и тихичко да си шепне. Гласът му разбуждаше мимолетно ехо под библиотечните сводове.

— Я гледай тук!

— … тук…! — казваха нощните коридори.

— Тази снимка…!

— … снимка…! — казваха залите.

— Ами това!

— … това… — слягаше се прахът.

Не помнеше да е имал по-дълъг ден през живота си. Беше се смесвал със странни и не чак толкова странни тълпи, беше търсил търсачите, тръгнали по течението на разпръснатия парад. Бе устоял на желанието да каже на майките на Джим и Уил повече, отколкото е потребно да знаят за една щастлива неделя, а междувременно кръстоса сенки с джуджето, кимна на Карфичената глава и Огнеядеца, внимателно заобиколи тъмните улички и овладя паниката, когато се върна, видя празната шахта под решетката пред магазинчето за тютюн и разбра, че момчетата играят на криеница нейде наблизо или — дай Боже — нейде много далече.

После заедно с навалицата отиде към панаира, но не влезе в шатрите, не се качи на въртележките, само наблюдаваше, гледаше как слънцето пъпли надолу, а точно по здрач надникна в студените стъклени води на Огледалния лабиринт и видяното на брега бе достатъчно, за да отскочи назад, преди да се удави. Облян в пот, изстинал до мозъка на костите, преди да го догони нощта, той остави тълпата да го закриля, топли и носи към града, към библиотеката и най-важните книги… които той подреди като широк литературен циферблат върху масата, сякаш за пръв път се учеше да разпознава цифрите на часовника. Сега обикаляше и обикаляше в кръг около грамадния часовник и оглеждаше с присвити очи пожълтелите страници, като че бяха криле на мъртви пеперуди, приковани за дървото с карфици.

Ето портрет на Принца на мрака. До него — серия фантастични скици от „Изкушението на свети Антоний“. После извадки от „Странности“ на Джованбатиста Брачели, описващи комплект странни играчки, човекоподобни роботи, използвани в различни алхимически ритуали. На позиция дванайсет без пет лежеше „Доктор Фауст“, на два часа — „Окултна иконография“; на шест часа, където в момента бе отпуснал пръсти мистър Холуей — история на цирковете, панаирите, театрите на сенките, куклените менажерии, обитавани от шарлатани, трубадури, магьосници на кокили и техните марионетки. Още: „Описание на въздушните кралства (ИСТОРИЯ НА НЕЩАТА, КОИТО ПАДАТ НАДОЛУ)“. Точно на девет часа — „Обладани от демони“, сложена върху „Египетски еликсири“, тя пък сложена върху „Мъките на прокълнатите“, която на свой ред смазваше с тежестта си „Огледалното заклинание“. В най-късните часове на литературния часовник се мяркаха „Локомотиви и влакове“, „Тайната на съня“, „Между полунощ и зората“, „Вещерски сборища“ и „Договори с демони“. Всичко бе подредено. Той виждаше циферблата.

Но часовникът нямаше стрелки.

Мистър Холуей не можеше да определи кой час от нощта на живота е настанал за него, за момчетата и нищо неподозиращия град.

Защото в крайна сметка с какво разполагаше?

Пристигане в три след полунощ, причудлив огледален лабиринт, неделен парад, висок мъж с гъмжило от електриковосини картинки по потната кожа, няколко капки кръв, паднали през решетка на тротоара, две изплашени момчета, гледащи нагоре от земните дълбини, и самият той, седнал да сглобява пъзела сред гробовна тишина.

Какво имаше в тези момчета, та го караше да повярва и на най-простичката им дума, прошепната през решетката? Самият страх бе доказателство, а той бе видял през живота си достатъчно страх, за да го разпознае, също като мирис откъм касапница в летен здрач.

Какво имаше в илюстрования собственик на панаира, та всяко негово мълчание изричаше хиляди жестоки, покварени и осакатяващи думи?

Какво имаше в онзи старец когото днес следобед бе зърнал през входа на една шатра да седи на стол под транспарант с надпис МИСТЪР ЕЛЕКТРИКО, докато електрическата енергия пъпли и лази по кожата му като стадо зелени гущери?

Всичко, всичко, всичко имаше. А сега тези книги. Тази. Той докосна „Физиогномия. Тайните на човешкия характер, разкрити по лицето“.

Дали Джим и Уил имаха ангелски чисти, невинни лица, надничащи изпод тротоара към прииждащия ужас? Дали момчетата олицетворяваха идеала за превъзходна стойка, цвят, уравновесеност и лятно настроение на съвършения мъж, жена и дете?

А от друга страна… Чарлс Холуей прелисти страницата… дали онези припкащи уроди и илюстрованото чудо имаха челата на гневливия, жестокия, завистливия, устните на лукавия и лъжовния, зъбите на коварния, нестабилния, дръзкия, суетния и кръвожадния звяр?

Не. Книгата се захлопна. Ако се съдеше по лицата, уродите не бяха по-лоши от мнозина, които през дългата си кариера бе виждал да се измъкват от библиотеките късно вечер.

Само едно беше сигурно.

Казваха го два реда на Шекспир. Би трябвало да ги изпише по средата на часовника от книги, за да изразят същината на неговите тревоги:

Чувствам, палци ме сърбят —

значи злото е на път.

Тъй смътно и все пак тъй грандиозно.

Той не искаше да живее с това.

Ала знаеше, че ако не изживее тази нощ много достойно, може да му се наложи да живее с това до края на дните си.

Спря до прозореца, погледна навън и си помисли: Джим, Уил, идвате ли? Ще стигнете ли дотук?

Чакаше, а плътта му попиваше белота от костите.