Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (24)

23.

Нахълтаха на панаира с трийсетина километра в час плюс-минус някой и друг километър — племенникът начело, Джим плътно зад него, Уил по-назад, запъхтян и пронизван от изстрели на умора в краката, главата, сърцето.

Бягайки отчаяно, племенникът се озърна през рамо. Вече не се усмихваше.

Измамих го, помисли си Уил, той е разчитал, че няма да го последвам, че ще повикам полиция, ще се забавя и никой няма да ми повярва или ще избягам да се укрия. Сега се страхува да не го смачкам от бой и иска да скочи на онази въртележка, да стане по-стар и по-едър от мен. О, Джим, Джим, трябва да го спрем, да го задържим млад, жив да го одерем.

Но по тичането на Джим личеше, че той няма да помогне. Джим не тичаше подир никакъв племенник. Тичаше към безплатното возене.

Отпред племенникът изчезна зад една шатра. Джим го последва. Докато достигне алеята, въртележката вече оживяваше с шум. Сред пулса, дрънченето, писъка на музиката дребният свежолик племенник се носеше върху грамадната платформа, обгърнат от вихрушка среднощен прах.

На три метра от него Джим гледаше как конете подскачат и погледът му избиваше искри от очите на препускащия жребец.

Въртележката се движеше напред!

Джим се приведе към нея.

— Джим! — изкрещя Уил.

Племенникът изчезна от поглед, понесен от въртящата се машина. Отново се появи, протегна розови пръстчета и тихо призова:

— Джим?…

Джим трепна, повдигна крак.

— Не!

Уил се хвърли напред.

Блъсна, сграбчи, стисна Джим; залитнаха; паднаха един върху друг.

Изненаданият племенник отново изчезна в мрака, вече една година по-голям. Една година по-голям, помисли си падналият Уил, значи една година по-висок, по-едър, по-зъл!

— О, Боже, Джим, бързо!

Той скочи и изтича към контролното табло — сложна загадка от бронзови ключове, порцеланови капаци и съскащи жици. Дръпна ръчката. Но изотзад Джим изръмжа нещо неясно и блъсна ръцете на Уил.

— Уил, всичко ще развалиш! Недей!

Джим тласна ръчката обратно — докрай.

Уил се завъртя и го зашлеви през лицето. Всеки сграбчи лактите на другия, залюшкаха се, размахаха ръце и крака. Стовариха се върху контролното табло.

Уил видя как злото момче се плъзга край тях в нощта — вече пораснало с още една година. Още пет или шест обиколки и то щеше да е по-едро и от двамата, взети заедно!

— Джим, той ще ни убие!

— Не, мен няма!

Уил усети електрическо жилване. Изписка, отдръпна се, блъсна ръчката на изключвателя. Контролното табло люто изсъска. Към небето подскочи мълния. Отметнати от ударната вълна, Джим и Уил лежаха и гледаха как въртележката побеснява.

Злото момче профуча край тях, вкопчено в бронзово дърво. Ругаеше. Плюеше. Бореше се с вятъра, с центробежната сила. Опитваше да се издърпа през конете и прътите към външния край на въртележката. Лицето му прелиташе и изчезваше, прелиташе и изчезваше. Момчето впиваше нокти в дъските. Крещеше дрезгаво. Въртележката подскачаше и се клатеше. Племенникът се подхлъзна. Падна. Стоманеното копито на един черен кон го ритна. Върху челото му цъфна кървав печат.

Джим съскаше, мяташе се, риташе. Уил го бе яхнал жестоко, притискаше го в тревата, отвръщаше на вика с вик, и двамата бяха пребледнели от страх, сърцата им блъскаха като стенобитни машини. Електрически мълнии от превключвателя бълваха нагоре бели звезди като струи на фойерверки. Въртележката се завъртя трийсет, завъртя се четирийсет — „Уил, остави ме да стана!“ — завъртя се петдесет пъти. Калиопата виеше, изкипяваше, пресъхна като древно речно корито, сетне престана да свири, само клавишите бръщолевеха нещо, докато сетните остатъци от па̀ра извираха през клапаните. Мълнията се размота над потните повалени момчета, пренесе пламък към безмълвния бяг на конете, за да освети техния път все наоколо и наоколо с проснатата фигура върху платформата — вече не момче, а мъж, вече не мъж, а нещо повече от мъж, и още повече, и още повече, много повече от това, в кръг, в кръг.

— Той е, той е, ох, той е, ох, гледай, Уил, той е… — ахна Джим и зарида, защото нямаше какво друго да стори, както беше прикован долу. — О, Боже, Уил, стани. Трябва да я завъртим обратно!

Из шатрите припламнаха светлини.

Но никой не излезе.

Защо, запита се трескаво Уил. Заради експлозиите? Заради електрическата буря? Нима уродите си мислят, че целият свят препуска по алеята? Къде е мистър Дарк? В града? Замислил е нови пакости? Какви, къде, защо?

Стори му се, че чува как сърцето на измъчената фигура, просната върху платформата, барабани свръхбързо, после бавно, бързо, бавно, много бързо, много бавно, невероятно бързо, после съвсем бавно както луната пъпли през небето в бяла зимна нощ.

Някой, нещо върху въртележката глухо проплака.

Слава Богу, че е тъмно, помисли си Уил. Слава Богу, че не мога да видя. Някой си отива. Нещо идва. Ето, каквото и да е то, пак си отива. Ето… ето…

Мътна зловеща сянка върху тръпнещата машина немощно опита да се надигне, но беше късно, късно, още по-късно, много късно, най-късно, ох, много късно. Сянката рухна. Въртележката се въртеше като самата земя, пореше въздуха, светлината, разума и чувствата, оставяйки само мрак, студ и старост.

В един сетен пристъп контролното табло избълва вътрешностите си и се разпадна.

Всички лампи на панаира примигнаха и изгаснаха.

Въртележката забавяше ход през студения нощен вятър.

Уил пусна Джим.

Колко пъти, помисли си Уил, колко пъти се завъртя? Шейсет, осемдесет… деветдесет?…

Колко пъти, питаше и лицето на Джим, и кошмарът се изписа по него, докато гледаше как мъртвата въртележка потръпва и застива сред мъртвата трева — един вече спрял свят, който нищо, дори техните сърца, ръце или глави, не можеше да отпрати обратно накъдето и да било.

Те бавно тръгнаха към въртележката и обувките им шушнеха из тревата.

Сенчестата фигура лежеше на дъсчения под откъм тяхната страна, с извърнато настрани лице.

Едната ръка провисваше от платформата.

Не беше момчешка.

Приличаше на грамадна восъчна ръка, опалена от огън.

Косата на мъжа беше дълга, тънка като паяжина, бяла. Полъхът откъм мрака я развяваше като най-фина коприна.

Наведоха се да видят лицето.

Мумифицираните очи бяха затворени. Носът бе хлътнал върху хрущяла. Устата беше съсухрено бяло цвете с криви листенца, събрани като тънък восъчен калъф върху стиснатите зъби, през които въздишаше немощно бълбукане. Мъжът беше дребен за дрехите си, дребен като дете, но висок, върлинест и стар, толкова стар, много стар, не на деветдесет, не на сто, не на сто и десет, а на сто и двайсет или сто и трийсет невъзможни години.

Уил го докосна.

Мъжът беше студен като жаба албинос.

Миришеше на лунни мочурища и древни египетски бинтове. Беше нещо, което лежи в музеите, омотано с никотинови превръзки, запечатано зад стъкло.

Но беше жив, хленчеше като бебе и се съсухряше към смъртта — бързо, много бързо, пред очите им.

Уил се приведе през ръба на въртележката и повърна.

После Джим и Уил един през друг скочиха от платформата, заблъскаха с изтръпналите си кецове безумните листа, невероятната трева, безплътната земя и побягнаха по алеята…