Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (33)

32.

Призори огромна колесница изгромоля по каменните небесни пътища с тътен и искри. Дъждът тихичко се посипа по градските покриви, разсмя се из водостоците и заговори на странни подземни езици под прозорците, зад които Джим и Уил сънуваха разпокъсани сънища, измъкваха се от един, пробваха друг, ала откриваха, че всички те са скроени от едно и също черно, мухлясало сукно.

Сред монотонното трополене на капките се случи и още нещо:

Насред разкаляния панаир въртележката изведнъж се разтърси и оживя. Калиопата изпусна облак зловонни музикални изпарения.

Може би само един човек в града чу и се досети, че въртележката работи отново.

Вратата на мис Фоли се отвори и затвори; забързаните й стъпки се отдалечиха по улицата.

После дъждът заплющя с пълна сила, а светкавици заиграха нескопосан танц над ту напълно разкритите, ту навеки изчезващи околности.

В дома на Джим, в дома на Уил настана час за закуска и дъждът потропваше по прозорците, а зад тях имаше тихи разговори, малко викове и пак тихи разговори.

В девет и петнайсет Джим се измъкна навън под неделния дъжд с дъждобран, качулка и галоши.

Той постоя, загледан към покрива, където вече нямаше помен от следата на грамадния охлюв. После впи поглед във вратата на Уил, за да я накара да се отвори. Вратата се подчини. Уил изникна на прага. Последва го гласът на баща му:

— Искаш ли да дойда и аз?

Уил решително поклати глава.

Под поройния дъжд двете момчета крачеха сериозно и бавно към полицейския участък, където трябваше да поговорят с мис Фоли и да се извинят още веднъж, но засега просто вървяха с ръце в джобовете и мислеха за вчерашните страховити загадки. Накрая Джим наруши мълчанието:

— Снощи, след като измихме покрива и най-сетне успях да заспя, сънувах погребение. То се задаваше по главната улица като делегация.

— Или… като цирков парад?

— Точно така. Хиляда души, всичките с черни палта, черни шапки, черни обувки и един ковчег, дълъг дванайсет метра!

— Стига бе!

— Точно така! Помислих си: кое е дълго дванайсет метра и трябва да се погребва?! И в съня изтичах и надникнах в ковчега. Не се смей.

— Не ми е до смях, Джим.

— В дългия ковчег лежеше нещо голямо, дълго и сбръчкано като слива или като грамаден грозд, изсъхнал на слънце. Като изсушена кожа от великанска глава.

— Балонът!

— Хей! — Джим спря. — Ти сигурно си сънувал същия сън! Но… балоните не умират, нали?

Уил мълчеше.

— И не им правят погребения, нали?

— Джим, аз…

— Проклетият балон, проснат като хипопотам, на който някой е изпуснал въздуха…

— Джим, снощи…

— Размахват се черни пера, оркестърът удря с палки от черна слонова кост по барабани, покрити с черно кадифе, леле, леле! И отгоре на всичко тая сутрин трябваше да стана и да кажа на мама, не всичко, но достатъчно, за да се разплаче, после да вика и пак да плаче, жените страшно обичат да плачат, нали? И ме нарече малолетен престъпник, но… ние не сме сторили нищо лошо, нали, Уил?

— Малко остана някой да се повози на въртележката.

Джим закрачи напред под дъжда.

— Мисля, че вече изобщо не ми се иска.

— Мислиш?! След всичко това?! Божичко, чакай да ти кажа. Вещицата, Джим, балонът! Снощи аз съвсем сам…

Но не успя да разкаже.

Не успя да каже как прониза балона и той отлетя да умре сред пустото поле, мъкнейки сляпата старица със себе си.

Не успя, защото, както вървяха под студения дъжд, двамата чуха печален звук.

Минаваха покрай един празен терен, в дъното на който се извисяваше грамаден дъб. Под него се спотайваха дъждовни сенки… и звукът.

— Джим — каза Уил, — някой… плаче.

— Не.

Джим продължи напред.

— Там има малко момиченце.

— Не. — Джим не желаеше да погледне. — Какво ще търси малко момиченце под дърво в тоя дъжд? Идвай.

— Джим! Чуваш я!

— Не! Не чувам, не чувам!

Но тогава плачът се раздаде по-силно над мъртвата трева, полетя през дъжда като тъжна птица и Джим трябваше да се обърне, защото Уил крачеше през купчинките камъни и чакъл.

— Джим… този глас… познавам го!

— Уил, не отивай!

И Джим не помръдна, но Уил продължи да се препъва през камъните докато стигна до сянката на дъждовното дърво, където небето падаше, потъваше в есенните листа и се процеждаше на лъскави поточета по клони и дънер, и клекнало там едно малко момиченце закриваше лицето си с шепи и плачеше, сякаш градът бе изчезнал заедно с всички хора, а то самото се бе изгубило в някаква страшна гора.

А Джим най-сетне се приближи неохотно, спря до ръба на сянката и попита:

— Коя е?

— Не знам — каза Уил, но усети как в очите му напират сълзи, защото една част от него вече се досещаше.

— Не е Джени Холдридж, нали?

— Не.

— Джейн Франклин?

— Не. — Устата му беше безчувствена като от упойка, езикът му едва се превърташе зад изтръпналите устни. — Не…

Като ги усети наблизо, момиченцето зарида още по-силно, но все още не вдигаше очи.

— Аз… аз… помощ… никой няма да ми помогне… аз… това не ми харесва…

После малката събра сили, поуспокои се и вдигна лице. Очите й бяха подути от плач. Отначало се стресна, като видя двете момчета, после възкликна:

— Джим! Уил! О, Боже, това сте вие!

Тя сграбчи ръката на Джим. Той се задърпа назад с вик:

— Не! Не те познавам, пусни ме!

— Уил, помогни ми, Джим, о, не си отивайте, не ме оставяйте! — хълцаше задавено тя и от очите й бликнаха нови сълзи.

— Не, не, недей! — изкрещя Джим, изскубна се, падна, скочи на крака с юмрук, вдигнат за удар. Спря разтреперан и отпусна ръка. — О, Уил, Уил, да се махаме оттук. Съжалявам, о, Боже, Боже.

Момиченцето в сянката на дървото отскочи назад, разшири очи, за да разгледа двете момчета сред влагата, хвана лактите си и ги разклати напред-назад, сякаш утешаваше невидимо бебе… скоро можеше да запее тихичко и да продължи да пее така, самичко под мрачното дърво, завинаги, и никой не би могъл да се присъедини към тази песен или да я спре.

— Някой трябва да ми помогне… някой трябва да помогне на нея… — плачеше детето като за мъртвец, — някой трябва да й помогне… никой не иска… никой не помага… ако не на мен, помогнете на нея… страшно… страшно…

— Тя ни познава! — каза Уил, приведен към момиченцето, но обърнат към Джим. — Не мога да я оставя!

— Лъже! — отвърна яростно Джим. — Лъже! Не ни познава! Никога не съм я виждал!

— Тя си отиде, върнете я, тя си отиде, върнете я — плачеше момиченцето със затворени очи.

— Кого да намерим?

Уил се отпусна на коляно и събра смелост да докосне детето. Момиченцето се вкопчи в ръката му. Почти веднага то разбра, че е сбъркало, защото Уил опита да се изтръгне, затова го пусна и зарида, докато той чакаше, а по-настрани Джим стоеше сред мъртвата трева и подвикваше, че трябва да си вървят, че това не му харесва и трябва, трябва да си вървят.

— О, тя се загуби — хълцаше момиченцето. — Избяга на онова място и повече не се върна. Ще я намерите ли, моля ви, моля ви?…

Треперейки, Уил докосна бузата на детето.

— Хайде, стига — прошепна той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря помощ — нежно добави той. Детето отвори очи. — Аз съм Уил Холуей, помниш ли? Честна дума, ще се върнем. Десет минути. Но не бива да ходиш никъде. — Момиченцето поклати глава. — Ще ни чакаш ли тук под дървото?

Детето безмълвно кимна. Уил се изправи. Това простичко движение изплаши момиченцето и то се сви. Затова Уил поизчака, после каза:

— Знам коя си. — Видя как познатите големи сиви очи се разтварят широко върху малкото измъчено личице. Видя дългата, намокрена от дъжда черна коса и бледите бузи. — Знам коя си. Но трябва да проверя.

— Кой ще повярва? — проплака детето.

— Аз вярвам — каза Уил.

И тя пак се отпусна до дървото с ръце в скута, разтреперана, съвсем слабичка, съвсем пребледняла, съвсем изгубена, съвсем малка.

— Сега може ли да тръгвам? — попита той.

Тя кимна.

И той тръгна.

На края на терена Джим потропваше смаяно, почти не на себе си от възмущение и категоричност.

— Не може да бъде!

— Истина е — каза Уил. — Очите. По тях си личи. Както беше с мистър Кугър и злото момче… Има един начин да се уверим. Идвай!

Той поведе Джим през града и накрая двамата спряха пред къщата на мис Фоли, огледаха тъмните прозорци в утринния сумрак, изкачиха се по стъпалата и натиснаха звънеца един, два, три пъти.

Тишина.

Вратата изстена и съвсем бавно се завъртя на пантите.

— Мис Фоли? — тихо подвикна Уил.

Нейде навътре в къщата дъждовни сенки потрепваха по далечни прозорци.

— Мис Фоли?…

Двамата стояха в антрето пред вратата с мънистения дъжд и слушаха как мощните тавански греди въздишат под пороя.

По-високо:

— Мис Фоли!

Но само мишките в топлите си гнезда зад стените отвърнаха с тихичко стържене.

— Излязла е да пазарува — каза Джим.

— Не — възрази Уил. — Знаем къде е.

— Мис Фоли, знам, че сте тук! — изкрещя Джим с внезапна ярост и се втурна нагоре по стълбището. — Излезте веднага!

Уил го изчака да претърси навсякъде и бавно да се върне долу. Докато Джим слизаше от последното стъпало, двамата чуха през отворената врата да долита музика с дъх на свеж дъжд и стара трева.

Сред хълмовете калиопата на въртележката свиреше Погребалния марш наопаки.

Джим отвори по-широко вратата и застана под музиката както понякога човек застава под дъжда.

— Въртележката! Поправили са я!

Уил кимна.

— Тя навярно е чула музиката и е излязла на разсъмване. Нещо се е объркало. Може въртележката да не е била съвсем поправена. Може би непрекъснато стават злополуки. Както с търговеца на гръмоотводи, дето е преобърнат наопаки и съвсем смахнат. Може би панаирът обича злополуките заради тръпката. Или пък нарочно са й сторили нещо. Може би са искали да узнаят повече за нас, имената ни, къде живеем, или пък са искали да им помогне да ни причинят зло. Кой знае какво? Може би тя е взела да подозира нещо или се е уплашила. Тогава просто са й дали повече, отколкото е поискала.

— Не разбирам…

Но сега, на прага, под студения дъжд, имаха време да си помислят за страха на мис Фоли от Огледалния лабиринт, за това как съвсем неотдавна е била сама на панаира, и може би е крещяла, когато най-сетне са й сторили нещо, въртяла се е в кръг, и още, и още, твърде много години, повече, отколкото е мечтала, и тия години са я изтрили докрай, оставили са я разголена, мъничка, сама и объркана, защото дори сама себе си не познава, и продължава да се върти, да се върти, докато изтекат всички години и въртележката се разтърси и спре като колело на рулетка, и няма печалба, няма загуба, и няма къде да отиде, няма как да разкаже за странното, и няма какво да стори, освен… да плаче сама под дървото и есенния дъжд…

Уил си мислеше за това. Джим си мислеше за това и каза:

— Ох, клетата… клетата…

— Трябва да й помогнем, Джим. Кой друг ще повярва? Ако каже на някого: „Аз съм мис Фоли!“, ще отвърнат: „Я се махай! Мис Фоли напусна града, изчезна! Махай се, момиченце!“ О, Джим, бас държа, че тази сутрин е тропала на десет врати да търси помощ, плашила е хората с писъците и крясъците си, после се е предала и е избягала да се скрие под онова дърво. Полицаите сигурно вече я търсят, но каква полза? Тя е просто едно объркано и разплакано момиченце, ще я затворят и ще полудее. Онези от панаира знаят как да те смачкат, та да не можеш да им отвърнеш на удара. Просто те разтръскват и променят дотолкова, че никой никога да не те познае, а после те пускат на свобода — хайде, върви, приказвай, само че хората така се плашат от теб, че изобщо не слушат. Само ние я чуваме, Джим, само ти и аз, и в момента се чувствам като че току-що съм глътнал суров плужек.

За последен път се озърнаха към сянката на дъжда, плачещ по прозорците на всекидневната, където учителката неведнъж им бе поднасяла курабийки и топъл шоколад, и им махаше за довиждане от прозореца, и крачеше из града с високо вдигната глава. После прекрачиха навън, затвориха вратата и изтичаха към празното място.

— Трябва да я укрием, докато измислим как да помогнем…

— Да помогнем? — изпъхтя Джим. — Та ние не можем дори да помогнем на себе си!

— Трябва да има оръжия — тук, под носа ни, просто не ги виждаме…

Двамата спряха.

През туптенето на сърцата си чуваха някакво помощно туптене. Стенеха медни тръби. Блееха тромбони. Стадо туби връхлиташе в слонска атака, подплашено от незнайно какво.

— Панаирът! — ахна Джим. — Как не се сетихме! Той може да дойде направо в града. Парад! Или онова погребение на балона, което сънувах?

— Не е погребение и само прилича на парад, всъщност търсят нас, Джим, нас или мис Фоли, ако искат да си я върнат! Могат да маршируват по която си искат улица, натруфени и изпъчени, да шпионират в движение под звуците на тръби и тъпани! Джим, трябва да я измъкнем преди…

И двамата хукнаха по уличката, ала внезапно спряха и отскочиха да се укрият в храстите.

В края на уличката, между тях и празното място с голямото дърво, се нижеше шумно и тържествено шествие — оркестърът на панаира, каруците със зверове в клетки, клоуните, уродите и тъй нататък.

Навярно изтекоха пет минути, докато парадът отмина. Дъждът и облаците сякаш го последваха. Пороят престана. Громоленето на барабани заглъхна. Момчетата притичаха по уличката, прекосиха главната улица и спряха пред изоставения терен.

Под дървото нямаше момиченце.

Обиколиха го от всички страни, вгледаха се нагоре, но не посмяха да повикат детето по име.

После ужасно изплашени побягнаха да се скрият нейде в града.