Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (29)

28.

Нощта бе изпълнена със сладкия прах на есенни листа, който миришеше тъй, сякаш фините пясъци на древен Египет се сипят по дюни нейде извън града. Как изобщо, помисли си Уил, мога в такова време да си мисля, че прахът на хора отпреди четири хилядолетия се носи по света, и да съм тъжен, защото никой не забелязва освен мен и може би тате, а дори и ние не смеем да си го кажем.

И наистина бе настанало онова междинно време, когато мислите ту препускат като развълнуван териер из къпинаците, ту се излягат като задрямал копринен котак. Беше време за лягане, ала те все още се колебаеха като деца, не искаха да зарежат всичко и да се отправят към възглавниците и нощните мисли. Беше време да кажеш много, но не всичко. Беше времето след първите, но не и последни открития. Беше време, когато желаеш да знаеш всичко и да не знаеш нищо. Беше новата сладост между двама мъже, започващи да говорят както трябва да говорят мъжете. Беше възможната горчивина на разкритието.

Затова, макар че трябваше да се качват горе, те не можеха да се откъснат от този момент, предвещаващ други моменти в не много далечни нощи, когато мъжът и момчето, което се превръщаше в мъж, можеха едва ли не да запеят заедно. Накрая Уил предпазливо попита:

— Тате, аз добър човек ли съм?

— Така смятам. Да, знам, че е така.

— А това… ще помогне ли, когато играта наистина загрубее?

— Ще помогне.

— Ще ме спаси ли, ако се нуждая от спасение? Нали разбираш, ако съм сред лоши хора и на километри наоколо няма нито един добър — тогава какво?

— Ще помогне.

— Това не е достатъчно, тате.

— Доброто не е гаранция за тялото ти. То е главно за душевен покой…

— Но понякога, тате, не си ли така изплашен, че дори…

— … душата не намира покой?

Бащата кимна и лицето му стана угрижено.

— Тате — изрече Уил съвсем тихичко. — А ти добър човек ли си?

— За теб и майка ти — да. Старая се. Но никой не е герой пред самия себе си. Цял живот живея със себе си, Уил. Знам всичко, което си струва да се знае за мен…

— И като теглиш чертата?…

— Какво излиза ли? Ами, като знам какви ги има, излиза, че съм от свестните.

— Тогава, тате — попита Уил, — защо не си щастлив?

— Предният двор в… чакай да видим… един и половина сутринта не е най-подходящото място за философски…

— Просто исках да знам, това е.

Настана дълго мълчание. Тате въздъхна. Хвана Уил за ръка, настани го на стъпалата на верандата и запали отново лулата. Изпухтя два-три пъти и заговори:

— Добре. Майка ти спи. Не знае, че сме се изнизали навън като котараци. Можем да поговорим. Виж сега, откога смяташ, че да бъдеш добър значи да си щастлив?

— Открай време.

— Значи е време да разбереш, че грешиш. Понякога човекът, който изглежда най-щастлив в града, с най-широка усмивка, носи най-тежкия товар от грехове. Има усмивки и усмивки; научи се да различаваш мрачните от светлите. Онзи, дето се киска гръмогласно като тюлен, най-често прикрива нещо. Позабавлявал се е и се чувства виновен. А хората обичат греха, Уил, о, как го обичат, изобщо не се съмнявай. Обичат го във всичките му форми, размери, разцветки и миризми. По някое време вече не ни задоволява обикновена паница, търсим свинска копаня. Чуеш ли някого гръмогласно да хвали другите, сто на сто преди малко се е измъкнал от кочината. А онзи нещастен, блед, смачкан човечец, дето минава край теб и изглежда греховен и гузен, често тъкмо той е добрият човек с главно Д, Уил. Защото да бъдеш добър е наистина страховито занимание; то претоварва хората и понякога ги пречупва. Неведнъж съм го виждал. Свинарят се труди два пъти повече от прасето. Навярно от мислене как да бъдеш по-добър някоя нощ се прекършваш. Пък и човекът с високи изисквания към себе си понякога може да се пречупи от товара на един косъм. Той не може да си даде покой, защото мръдне ли и крачка встрани от правия път, вече няма измъкване. О, би било чудесно, ако имаше начин просто да бъдеш добър, да постъпваш добре, без да мислиш през цялото време. Но е трудно, нали? Когато последното парче от тортата те чака в хладилника — не е твое, но лежиш буден и се обливаш в пот, а? Трябва ли да ти казвам? Или горещ пролетен ден, пладне, и ти си прикован към чина, а нейде там тече реката, прохладна и свежа под водопада. Момчетата умеят да чуват такава бистра вода от километри. И тъй е минута подир минута, час подир час, цял живот, няма край, няма спиране, правиш избора в тази секунда, после в следващата и в по-следващата, да бъдеш добър, да бъдеш лош, това движи часовника, това ти говори тиктакането му. Да изтичаш да плуваш или да търпиш жегата, да изтичаш до хладилника или да лежиш гладен. И ти оставаш, но останеш ли веднъж, Уил, вече знаеш тайната, нали? Недей да мислиш повече за реката. Или за тортата. Защото помислиш ли пак, ще се побъркаш. Събери всички реки, в които не си плувал, всички неизядени торти, и когато станеш на моята възраст, Уил, откриваш колко много си изтървал. После се утешаваш, че си прескочил цял куп рискове да се удавиш или да глътнеш накриво парче глазура. Но от друга страна, като си помислиш, същата работа върши и тъпото малодушие — може би просто си се страхувал и си се въздържал, за да играеш на сигурно. Погледни мен — женен на трийсет и девет години, Уил, на трийсет и девет! Но след три връзки, две от които неуспешни, мислех, че не бива да се женя преди раните да заздравеят веднъж завинаги. Твърде късно разбрах, че не бива да чакаш съвършенството, просто трябва да събереш кураж и да тръгнеш с някого. Една вечер откъснах очи от непрестанната борба със самия себе си и точно тази вечер майка ти дойде в библиотеката да търси книга, а вместо това намери мен. И аз веднага разбрах, че ако вземеш един наполовина лош мъж и една наполовина лоша жена, и събереш добрите им половинки, ще получиш един изцяло добър човек, когото да споделят. Това си ти, Уил, поне така вярвам. А странното, синко, а и печалното е, че макар ти винаги да търчеше по ръба на моравата, а аз в това време седях горе на покрива и използвах книги вместо керемиди, сравнявах живота с библиотеката, скоро видях, че ти си по-мъдър, по-зрял и по-добър, отколкото аз ще бъда когато и да било…

Лулата на тате бе изгаснала. Той помълча, докато я изтръскваше и отново я пълнеше.

— Не, сър — каза Уил.

— Да — настоя баща му. — Бих бил глупак, ако не видя, че съм глупак. Единствената ми мъдрост е тази: ти си мъдър.

— Странно — каза Уил след дълго мълчание. — Тази нощ ти ми каза повече, отколкото аз на теб. Трябва да си помисля. Може да ти разкажа всичко на закуска. Бива ли?

— Ще съм готов, стига и ти да си.

— Защото… искам да бъдеш щастлив, тате.

Мразеше сълзите, които бликнаха в очите му.

— Аз съм добре, Уил.

— Ако мога да кажа или да сторя нещо, за да бъдеш щастлив, непременно ще го направя.

— Уили, Уилям. — Тате пак запали лулата и се загледа как нежните струйки дим бавно се разсейват из въздуха. — Само кажи, че ще живея вечно. Повече не ми трябва.

Гласът му, помисли си Уил. Никога не бях забелязвал, че има същия цвят като косата му.

— Тате — каза той, — недей да говориш толкова тъжно.

— Аз ли? Та на тоя свят няма по-тъжен човек от мен. Чета книга и се натъжавам. Гледам филм — същата работа. Ами пиесите? Е, те направо ми разказват играта.

— Има ли нещо — попита Уил, — което не те натъжава?

— Едно нещо. Смъртта.

— Леле! — трепна Уил. — А аз си мислех, че точно тя е най-тъжна!

— Не — каза мъжът с глас като косата. — Смъртта прави тъжно всичко останало. Но самата тя може единствено да ни плаши. Ако нямаше смърт, всичко друго щеше да загуби цвят.

И тук, помисли си Уил, идва панаирът, със Смъртта като кречетало в едната ръка, с Живота като захарен памук в другата; разтръсква едното, за да те уплаши, предлага другото, за да те подмами. Ето го, идва представлението — пълни са и двете му ръце!

Той скочи на крака.

— Тате, слушай! Ти ще живееш вечно! Повярвай ми, инак потъваш! Вярно, преди няколко години беше болен… но това отмина. Вярно, на петдесет и четири си, ама това е направо младост! И още нещо…

— Да, Уили?

Баща му чакаше. Уил се поколеба. Прехапа устни, после изтърси:

— Не припарвай до панаира.

— Странно — каза баща му. — Точно същото се канех и аз да ти кажа.

— Не бих се върнал там и за милион долара!

Но това, помисли си Уил, няма да попречи на панаира да претърси града и да дойде при мен.

— Обещаваш ли, тате?

— Защо не искаш да ходя там, Уил?

— Това е едно от нещата, които ще ти кажа утре, или другата седмица, или догодина. Просто трябва да ми повярваш, тате.

— Вярвам ти, сине. — Тате протегна ръка. — Обещавам.

Сякаш по сигнал двамата се обърнаха към къщата. Времето бе изтекло, часът бе късен, бяха си казали достатъчно и усещаха, че наистина трябва да се прибират.

— Както си излязъл — каза тате, — така ще влезеш.

Уил мълчаливо отиде да докосне железните скоби, скрити под шумолящия бръшлян.

— Тате. Нали няма да ги махнеш?…

Баща му опипа с пръсти една от скобите.

— Като ти омръзнат някой ден, сам ще ги махнеш.

— Никога няма да ми омръзнат.

— Така ли ти се струва? Да, на твоята възраст човек просто не вярва, че нещо може да му омръзне. Добре, сине, качвай се.

Уил видя как баща му гледа нагоре покрай бръшляна и тайния път.

— Искаш ли и ти да минеш оттук?

— Не, не — бързо отговори баща му.

— Защото — изтъкна Уил — винаги си добре дошъл.

— Благодаря. Качвай се.

Но той все още гледаше как бръшлянът потрепва в мътната предутринна светлина.

Уил подскочи нагоре, хвана първата, после втората, после третата скоба и погледна надолу.

От това разстояние тате сякаш се смаляваше долу на земята. Никак не му се искаше да го изостави така в нощта, като че е зарязан от някого — с вдигната ръка към скобата, но без да помръдва.

— Тате! — прошепна той. — Не ти стиска!

Кой го каза!? — безмълвно изрева устата на тате.

И той подскочи.

И с беззвучен смях момчето, мъжът се закатериха по стената на къщата без да спират, ръка след ръка, крак след крак.

Уил чу как тате се подхлъзна, задраска с пръсти, вкопчи се.

Дръж здраво! — помисли си той.

— Ах!…

Мъжът се задъха.

Уил се молеше със затворени очи: дръж се… хайде… сега!…

Старецът изпъхтя, пое си дъх, изруга с яростен шепот и продължи да се катери.

Уил отвори очи, продължи изкачването и нататък всичко мина съвсем гладко — нагоре, още по-нагоре, добре, чудесно, великолепно, готово! Преметнаха се вътре, седнаха на перваза — еднакви на ръст и тегло, оцветени еднакво от звездната светлина — и поседяха отново прегърнати, изпълнени с чудесна умора, задъхани от едва сдържан смях, който разтърсваше костите им, и от страх да не събудят Господ, съседите, съпругата, мама и дявола, те запушваха устата си с длани, усещаха кипналото вътре топло веселие, и поседяха още миг, а очите им бяха грейнали и влажни от обич.

Сетне с една последна мощна прегръдка тате си тръгна, вратата на спалнята се затвори.

Опиянен от делата на дългата нощ, замаян от разкритието на нещо ново, по-хубаво, по-голямо у тате, Уил смъкна меко падащите дрехи с несръчни ръце и сладко наболяващи крака, после рухна в леглото като отсечен дънер.