Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (54)

53.

Чарлс Холуей дълго остана там. Дишаше дълбоко до болка и гледаше малкото тяло. Сенките пърхаха и танцуваха по всички брезентови улички, където всевъзможни на ръст хора и уроди, облечени в плътта на собствените си страхове и грехове, се вкопчваха в прътите и стенеха от ужас и смайване. Някъде Скелета излезе на светло. Някъде другаде джуджето почти разбра кой е и изтича като рак от пещерната тъма да гледа, примигвайки, как Уил притиска гърдите на Джим, как бащата на Уил се е привел изтощен над неподвижната фигурка на безмълвното момче, а въртележката се върти все по-бавно и по-бавно, най-сетне спира и се полюшва като ферибот сред вълните от разлюляна трева.

Панаирът бе като едно огромно мрачно огнище, озарено от прииждащи въгленчета, защото сенките идваха да впият огнените си погледи в сцената около въртележката.

Там, под лунната светлина, лежеше илюстрованото момче на име Дарк.

Там лежаха убити дракони, рухнали кули, чудовища от сумрачни епохи сред купища ръждиви монети, смачкани птеродактили като аероплани от стари и вечно безсмислени войни, ракообразни с изумруден цвят, изоставени върху бял пясъчен плаж, откъдето отстъпва приливът на живота, всички, всички илюстрации се променяха, трептяха, съсухряха се заедно с дребната изстиваща плът. Наглото намигване на окото пъп видя себе си и ахна, гръдното зърно — зеница на тръбящ мастодонт — ослепя и изрева от ярост пред слепотата; всички картинки на високия мистър Дарк се бяха смалили като миниатюрна бродерия, наметната и разпъната върху тънките момчешки кости.

От сенките излязоха още уроди и лицата им имаха цвета на смачканите легла, където мнозина от тях бяха загубили битката за душата си. Бавно и любопитно те обикаляха в кръг около Чарлс Холуей и неговия рухнал товар.

Уил отчаяно сгъваше и разгъваше ръцете на Джим, опитвайки да го съживи. Не се боеше от мрачните наблюдатели — нямаше време за тях, А дори и да имаше време, усещаше, че тия уроди вдъхват нощта така, сякаш от години не са имали достъп до тъй чист и прекрасен въздух.

А пред очите на Чарлс Холуей, пред лъскавите лисичи очи, пред влажните рачешки очи, пред залепналите от слуз очи в далечината, момчето, което някога бе мистър Дарк, бавно изстиваше и смъртта събаряше подпорите на кошмарите и картинките, а мъгливите мълнии на рисунъка, намотани, приведени или извисени като страховити знамена на изгубена война, почваха да изчезват една по една от проснатото малко телце.

Уродите се озъртаха плахо, защото луната изведнъж бе изгряла напълно и сега можеха да виждат; те разтриваха ръце, сякаш от тях бяха паднали вериги, разтриваха вратове, сякаш от прегърбените им плещи бе паднал непосилен товар. Излезли с несигурна крачка след дълго лежане в гроба, те примигваха и не можеха да повярват, че до спрялата въртележка лежи причината за всичките им страдания. Ако смееха, биха се привели да плъзнат с трепет ръце по устата, станала изведнъж прекрасна в смъртта, по мраморното чело. Но засега само гледаха зашеметени как техните портрети, самата същина на тяхната алчност, злоба и отровна вина, изумрудените изображения на самозаслепените им очи, самоуловените им тела — как всичко това се топи малко по малко върху нищожната снежна купчинка. Ето, стопи се Скелета! Ето, Джуджето притича настрани като краб и изчезна! Ето, Пияча на лава се сбогува с есенната плът, последва го черният Екзекутор от лондонското пристанище, ето, излетя и изчезна живият балон Авоардюпоа Великолепни — разтвори се в чистия въздух! Ето, бягаха групички и тълпи, а смъртта изчистваше докрай платното на мъртвото тяло.

Сега пред тях лежеше обикновено мъртво момче без нито една картинка по кожата. Лежеше и гледаше звездите с изцъклените очи на мистър Дарк.

— Аххххх…

Странните хора в сянката едновременно въздъхнаха от облекчение.

Може би калиопата издаде последен повелителен крясък. Може би горе в облаците се размърда задрямала гръмотевица. Изведнъж всичко се завъртя. Уродите се разбягаха. На север, на юг, на изток, на запад, освободени от шатри, господари, мрачни закони, и най-вече освободени един от друг, те бягаха като прасета албиноси, като глигани без бивни и подмятани от буря боклуци.

И сякаш тичайки, всеки от тях дръпна въже или изтръгна колче.

Защото сега небето се разтресе от пагубен дъх, от шепот и трополене на падащ мрак — шатрите рухваха.

Със змийско съскане и гърчове на нападащи кобри, въжетата безумно се премятаха, плъзгаха, стрелкаха и косяха тревата с камшични удари.

Въжената мрежа на главната шатра на уродите се сгърчи, разсипа кости, спадна от бронтозавърското си великолепие до среден размер, от среден до дребен. Всичко се люшкаше пред неминуемото падение.

Шатрата на менажерията се сгъна като черно испанско ветрило.

Други по-малки шатри рухнаха под вятъра из ливадите като забулени фигури.

И тогава най-сетне шатрата на уродите, огромното и печално летящо влечуго майка, се свлече след миг колебание сред водопад от обезумял въздух, пусна на свобода триста конопени змии, с трясък разхлаби черните странични опори да се отронят като зъби от челюстта на циклоп, запляска из въздуха с цели декари плесенясали криле, като че се опитваше да отлети, ала бе прикована към земята и трябваше да се подчини на простичките закони на гравитацията, трябваше да се сгромоляса от собствената си тежест.

От огромната шатра бликна горещ дъх на земя, на конфети, които са били стари още преди да прокопаят каналите на Венеция, и аромат на розов захарен памук като вехта наметка от щраусови пера. Рухвайки, шатрата се белеше; скърбеше, въздишаше за изгубената плът, докато накрая високите греди в гръбнака на погубеното чудовище паднаха с три топовни гърмежа.

Вятърът напяваше идиотска песничка в тръбите на калиопата.

Влакът чакаше сред полето като забравена играчка.

Върху последните оцелели стълбове портретите на уродите размахаха високо ръце, после се запремятаха към земята.

Край въртележката бе останал единствено Скелета. Той се наведе, вдигна телцето на порцелановото момче, което някога беше мистър Дарк, и се отдалечи през полето.

В един кратък миг Уил видя как мършавият човек и товарът му изчезват зад хълмовете по дирите на отминалото карнавално надбягване.

Уил въртеше лице ту насам, ту натам, привличан от бързото падане, шумотевицата, смъртта, бягството на душите. Кугър, Дарк, Скелет, джудже търговец на гръмоотводи, не бягайте, върнете се! Мис Фоли, къде сте? Мистър Крозети, всичко свърши! Успокойте се! Няма страшно! Всичко е наред. Върнете се, върнете се!

Но вятърът изглаждаше дирите им в тревата, а те едва ли щяха да спрат някога, устремени да надбягат самите себе си.

Тогава Уил пак яхна Джим, натисна гърдите му и отпусна, натисна и отпусна, после с трепереща ръка докосна бузата на скъпия си приятел.

— Джим?…

Но Джим беше студен като пресен гроб.