Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (40)

39.

Слепите нощни прозорци на библиотеката трополяха от студ.

Мъжът и двете момчета чакаха вятърът да отмине.

После Уил каза:

— Тате. Ти винаги си помагал.

— Благодаря, но не е вярно. — Чарлс Холуей огледа безкрайно празната си ръка. — Аз съм глупак. От ония, които вечно се озъртат през рамо да видят какво идва, вместо да погледнат напред към онова, което имат. Но пък се утешавам, че всеки е повече или по-малко глупак. Което означава, че трябва цял живот да си нащрек, да изгребваш водата от лодката, да замазваш, да кърпиш, да се здрависваш, да прегръщаш, да се смееш, да плачеш, да се погаждаш чак до деня, когато се оказваш по-глупав от всички глупаци и почваш да викаш: „Помощ!“ Тогава ти трябва да отговори само един-единствен човек. Тази вечер тъй ясно виждам из цялата страна градове, градчета и малки селца, препълнени с глупаци. А панаирът минава, разтърсва всяко дърво — и отгоре се сипят тъпаци. Бързам да уточня: самотни тъпаци, отделни хора, на чийто зов за помощ няма кой да отвърне. Глупаци без близки — за такава жътва идва със свирепа усмивка вършачката на панаира.

— Божичко — възкликна Уил. — Безнадеждно е!

— Не. Самият факт, че ние тук размишляваме каква е разликата между лятото и есента, ми вдъхва увереност, че има изход. Не си длъжен да оставаш глупав, не си длъжен да бъдеш неправ, зъл, греховен, наречи го както щеш. Възможностите за избор не са една и две. Онзи Дарк и неговите приятели не държат всички козове. Да знаете, днес пред магазинчето за тютюн се страхувах от него, но виждах, че и той се страхува от мен. Значи страхът е и от двете страни. Остава въпросът: как да използваме това в наша полза?

— Как?

— Всичко по реда си. Нека първо да сглобим историята. Ако хората искаха да остават завинаги лоши, няма какво да им попречи. Така ли е? Така е. Нима сме останали из пущинака при зверовете? Не. Във водата при баракудите? Не. По някое време сме се отдръпнали от горещата лапа на горилата. По някое време сме скрили кучешките си зъби и сме почнали да дъвчем стръкчета трева. Безброй поколения земеделието е измествало лова в нашата философия. Оттогава извисяваме ръст над маймуните, но до ангелите не сме дорасли. Чудесна нова идея, и за да не я изгубим, ние сме я записали на хартия, а около хартията сме изградили здания като това тук. Днес влизаме в тези здания, предъвкваме това ново, свежо стръкче, мъчим се да разберем как е започнало всичко, кога сме направили крачката, кога сме решили да бъдем различни. Вероятно някоя нощ преди стотици хиляди години, Е пещерата край нощния огън, когато един от онези рунтави хора се е събудил да погледне над догарящата жарава към жена си, децата си, и е помислил, че могат да бъдат студени, мъртви, навеки загубени. И е протегнал в нощта ръка към жената, която трябвало някой ден да умре, и към децата, които трябвало да я последват. И на другата сутрин за малко се отнасял към тях мъничко по-добре, защото виждал, че и те като него носят в себе си семето на нощта. Усещал това семе като слуз в кръвта си — как се дели, как се множи и ще се множи до деня, когато ще разпръсне тялото му из мрака. Този човек пръв разбрал онова, което знаем днес: времето ни е кратко, вечността е дълга. С разбирането дошли жалостта и състраданието и ние сме почнали да щадим другите, за да стигнем след време до други, по-сложни и по-тайнствени дарове на обичта. И тъй, в крайна сметка кои сме ние? Ние сме същества, които знаят твърде много. Това е такъв товар, че се налага да избираме между смеха и плача. Никое друго животно не плаче, никое не се смее. Ние правим и двете в зависимост от времето и потребностите. Някак усещам, че панаирът дебне да види дали плачем, или се смеем, и защо, и ще ни връхлети, когато усети, че сме узрели.

Чарлс Холуей млъкна, защото момчетата го гледаха тъй възторжено, че той неволно се изчерви и извърна глава.

— Еха, мистър Холуей — тихо възкликна Джим. — Страхотно е. Продължавайте!

— Тате — каза смаяно Уил, — не знаех, че умееш така да говориш.

— Да можеше да ме чуеш как говоря тук късно вечер! — Чарлс Холуей поклати глава. — Само да можеше да ме чуеш. Някой ден ще ти разкажа повече. По дяволите. Докъде бях стигнал? Мисля, че стигнах до любовта. Да… любовта.

Уил направи отегчена гримаса, Джим като че малко се стресна от думата.

Лицата им накараха Чарлс Холуей да замълчи.

Какво можеше да им каже, та да разберат? Можеше ли да каже, че в крайна сметка любовта е общо дело, съвместно преживяване? Че тя е циментът на живота, нали така? Можеше ли да каже какво изпитва от това, че тази вечер са се събрали в този безумен свят, препускащ около огромно слънце, което пада през още по-огромно пространство, летящо през необятните простори на космоса и може би се стреми към Нещо или бяга от Нещо? Можеше ли да каже: ние сме заедно в това пътешествие с милиард километра в час. Ние имаме обща кауза срещу нощта. Отначало започваме със съвсем малко общи каузи. Защо обичаме едно момче на мартенското поле, чието хвърчило храбро се бори с небето? Защото и нашите пръсти горят от нагорещената връв, прорязваща дланите ни. Защо обичаме едно момиче, когато го зърнем от влака как се привежда над селския кладенец? Защото езикът помни прохладата на вода в желязна кофа през някое отдавна забравено пладне. Защо плачем за чужденеца, умрял край пътя? Защото ни напомня за приятели, невиждани от четирийсет години. Защо се смеем, когато торта улучи клоуна? Защото вкусваме крема, вкусваме живота. Защо обичам жената, която е моя съпруга? Нейният нос вдишва въздуха на свят, който познавам, затова обичам този нос. Нейните уши чуват музика, която мога да пея цяла вечер, затова обичам ушите й. Нейните очи се радват на сезоните из полето, затова обичам тези очи. Нейният език познава дюлята, прасковата, цариградското грозде, ментата и лимона, обичам да го чувам как говори. Нейната плът познава жега, мраз, страдание, затова аз познавам огъня, снега и болката. Споделено и пак споделено преживяване. Милиарди мъхести, грапави повърхности. Отрежеш ли едно сетиво, отрязваш част от живота. Отрежеш ли две сетива, животът мигновено се смалява наполовина. Ние обичаме онова, което познаваме, обичаме онова, което сме. Обща кауза, обща кауза, обща кауза на уста, око, ухо, език, ръка, нос, плът, сърце и душа.

Но… как да го каже?

— Вижте — опита се той, — да вземем двама мъже в железопътен вагон, единият войник, другият фермер. Единият говори за война, другият за пшеница; скоро и двамата се отегчават до смърт. Но нека единият спомене за бягане на дълги разстояния, и ако другият някога се е надбягвал, тия мъже цяла нощ ще тичат като хлапета, а спомените ще разпалят дружбата помежду им. А всички мъже имат една обща тема — жените — и могат да говорят на нея чак до разсъмване, та и до другата вечер, по дяволите.

Чарлс Холуей млъкна и отново се изчерви, усещайки смътно, че нейде напред има цел за постигане, но без да знае как да стигне дотам. Той прехапа устни.

Тате, не спирай, помисли си Уил. Когато говориш, тук е чудесно. Ти ще ни спасиш. Продължавай.

Мъжът разчете посланието в очите на сина си, видя същия поглед у Джим и бавно заобиколи масата, докосвайки ту някой нощен звяр, ту сборище дрипави вещици, ту звезда, полумесец, антично слънце или пясъчен часовник, отмерващ времето с костен прах вместо пясък.

— Казах ли за доброто всичко, което исках? Господи, не знам. На улицата застрелват непознат и ти не си мръдваш пръста да му помогнеш. Но ако преди половин час си бил само десет минути с този човек и знаеш нещичко за него и за семейството му, може да се хвърлиш пред убиеца и да се опиташ да го спреш. Да познаваш — това е добро. Да не познаваш или да отказваш да познаваш — това е зло или поне неморално. Не можеш да действаш, без да знаеш. Действието без знание те води право в пропастта. Мили Боже, с тия приказки сигурно ще речете, че съм се побъркал. Сигурно си мислите, че трябва да излезем на лов, да стреляме по балони като теб, Уил, но най-напред трябва да знаем всичко за тия уроди и за човека, който ги води. Не можем да бъдем добри, ако не знаем кое е зло, и колко жалко, че трябва да се надбягваме с времето. Панаирът ще затвори и хората ще се приберат рано в неделя вечер. Усещам, че тогава есенните хора ще ни посетят. Значи разполагаме с около два часа.

Сега Джим стоеше до прозореца и гледаше през града към далечните черни шатри и калиопата, задвижвана от въртенето на света към нощта.

— Наистина ли е зъл? — попита той.

— Зъл? — гневно възкликна Уил. — Зъл! И още питаш?!

— Спокойно — каза бащата на Уил. — Добър въпрос. Част от онова представление изглежда чудесно. Но тук наистина важи старата поговорка: всичко се плаща. Всъщност от тях получаваш нещо безплатно. Обсипват те с празни обещания, докато протегнеш шия и… бам!

— Откъде идват? — попита Джим. — Кои са те?

Уил пристъпи до прозореца заедно с баща си, загледаха се навън и Чарлс Холуей изрече към онези далечни шатри:

— Може би някога, още преди Колумб, само един такъв човек е бродил из Европа със звънчета на глезените, лютня на рамо и гърбава сянка зад себе си. А може би преди милион години човек с маймунска козина е скитал и се е хранил с нещастието на другите, по цял ден е дъвкал тяхната болка като ментова дъвка заради сладкия вкус, а после е тичал по-бързо, ободрен от личните им несгоди. Може би след него синът му е усъвършенствал бащините капани, вълчи ями, костотрошачки, главоболизми, месомелачки и кожодерници за душата. От тинята на потайни блата е отгледал мушици винарки, та да дразнят човешките ноздри, комари да яздят човешката плът в лятна нощ, да жилят и да оставят пъпки, по които панаирджийските гадатели уж могат да предсказват съдбата. И тъй, един човек тук, друг — там, неуловими и бързи като лукавите им погледи, постепенно се сбрали в глутница от хора кучета, просещи дарове или неприятности, разнасящи страдания, дирещи стоножки под килимите, дебнещи нощните страхове, подслушващи край вратите на спалните, за да чуят как хората бълнуват своите угризения или радостите на своите топли сънища. Кошмарът е за тях хляб насъщен. А отгоре го мажат с болка. Сверяват времето си по бръмбарите „мъртвешки часовник“ и се радват на вековете. С кожени бичове в ръцете са се изкачвали по пирамидите, за да ги посолят с потта и разбитите сърца на други хора. Кръстосвали са Европа на бели коне през чумните времена. Нашепвали са на Цезар, че е смъртен, после на голямата мартенска разпродажба предлагали кинжали на половин цена. Някои трябва да са били придворни клоуни, шутове на императори, принцове и епилептични папи. Сетне съдбата ги изхвърляла вън на пътя като цигани на времето, броят им постепенно нараствал, появили се по-изтънчени болки за тяхна наслада. Влакът им дал колела и те потеглили по дългия път през барока и готиката; виж фургоните им, изваяни са като средновековни гробници и всичко това някога е било теглено от коне, мулета или може би хора.

— През всичките тия години? — Джим се задави. — Същите хора? Мислите, че мистър Кугър и мистър Дарк са на двеста-триста години?

— С въртележката могат да смъкват годините, когато си пожелаят, нали?

— Ами тогава… — пред краката на Уил сякаш зейна бездна. — … значи могат да живеят вечно!

— И да причиняват болка на хората. — Тази мисъл се въртеше в главата на Джим отново и отново. — Но защо, защо е цялата тази болка?

— Защото — отвърна мистър Холуей — им трябва гориво, бензин, нещо, което да движи панаира напред, нали? Жените живеят от клюки, а какво са клюките освен размяна на главоболия, стомашни киселини, ревматични кости, разкъсана и излекувана плът, недискретни подробности, бури от лудост и затишия след бурите? Ако някои хора нямат нещо сочно за предъвкване, челюстите им ще хлътнат, а заедно с тях и душите им. Събери тяхната радост на погребения, кискането им над сутрешната страничка с некролози, добави всички съсипани бракове, в които хората цял живот дерат един от друг късчета кожа и после ги зашиват наопаки, прибави пишман-докторите, дето кълцат хората, за да гадаят по вътрешностите им като на кафе, после ги зашиват с нечисти конци, повдигни цялата тази експлозивна смес на степен десет квадрилиона и ще разбереш каква мощ има черният пламък на този панаир. Те черпят с пълни шепи от сърцата ни всяка дребнава злоба. Надушват страданията, угризенията и болестите милиард пъти по-силно от обикновения човек. Ние подправяме живота си с греховете на другите. За нас човешката плът е сладникава. Но панаирът не се интересува дали грее луна или слънце, стига да може да се натъпче до пръсване със страх и болка. Това е горивото, това е па̀рата, която движи въртележката — чистата същност на ужаса, мъчителните страдания на вината, писъците заради реални или въображаеми рани. Панаирът засмуква този газ, запалва го и продължава напред по пътя.

Чарлс Холуей въздъхна, затвори очи и добави:

— Откъде знам това? Не го знам! Усещам го. Вкусвам го. То е като дъх на горели листа отпреди две нощи. То е като мирис на погребални цветя. Чувам онази музика. Чувам каквото ми казвате и половината от онова, което не казвате. Може би винаги съм мечтал за такъв панаир и просто съм чакал да дойде, за да го видя веднъж и да кимна. Сега представленията в онези шатри свирят на костите ми като на маримба.

Скелетът ми знае.

Той казва на мен.

Аз казвам на вас.