Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (13)

12.

Понякога виждаш хвърчило да се рее тъй високо, тъй мъдро, сякаш познава едва ли не целия свят. То пътува, после избира да кацне точно на някое място, а не на друго, и както и да го дърпаш, да тичаш насам или натам, то просто скъсва канапа и тръгва да търси място за почивка, а ти препускаш след него с прехапани устни.

— Джим! Чакай ме!

Сега Джим бе хвърчилото със скъсан канап и някакво незнайно хрумване го отнасяше надалече от прикования към земната твърд Уил, който можеше само да тича подир своя приятел — тъй извисен, тъй мрачно безмълвен и станал изведнъж тъй непознат.

— Джим, ето ме, идвам!

И тичайки, Уил си помисли: Пусто да остане, все същата стара история. Аз говоря. Джим бяга. Аз преобръщам камъните, Джим грабва хладните находки под тях — и дим да го няма! Аз се катеря по хълмове. Джим крещи от църковните камбанарии. Аз имам банкова сметка. Джим има космите по главата си, вика в устата си, ризата на гърба си и кецовете на краката си. Защо тогава си мисля, че той е по-богат? Защото, помисли си Уил, аз седя върху камъните на припек, а нашият Джим се разхожда настръхнал от вълнение под лунната светлина и танцува с нощните жаби. Аз паса крави. Джим укротява чудовища. Аз крещя подир него: Глупак! Той ми отвръща: Страхливец! И ето ни отново — бегом!

И те побягнаха от града, прекосиха нивите, застинаха заедно под железопътния мост, а луната чакаше зад хълмовете и ливадите трепереха под кожух от роса.

БАМ!

Панаирният влак прелетя с грохот по моста. Калиопата стенеше.

Джим се вторачи нагоре.

— Никой не свири на нея!

— Джим, не се шегувай!

— Кълна се в майка си, гледай!

Тръбите на калиопата отминаваха, отминаваха и искряха със звездни експлозии, но никой не седеше зад високата клавиатура. Свиреше вятърът, преливащ в тях леден въздух.

Момчетата се втурнаха напред. Влакът зави със звън като камбани на подводно погребение, потънали, ръждясали, зеленясали и все пак непреставащи да бият, да бият. После свирката на локомотива изпусна фонтан нажежена па̀ра и Уил усети как го избива ледена пот.

Късно нощем Уил бе чувал — колко често? — локомотивните свирки да изстрелват стълбове пара по ръба на съня му, изгубени, сами и далечни, независимо колко се приближаваха. Понякога се събуждаше, откриваше сълзи по бузите си и се питаше защо, после пак си лягаше, слушаше и си мислеше: Да! Те ме карат да плача, докато отиват на изток, докато отиват на запад, тия далечни влакове, изгубени из низините, където се давят в езерата от сън, придошли откъм градовете.

Тези влакове и скръбните им звуци чезнеха завинаги между гарите, без да помнят къде са били, без да се досещат къде могат да идат, те издишваха сетния си блед дъх отвъд хоризонта и вече ги нямаше. Тъй ставаше с всички влакове, винаги.

Ала свирката на този влак!

Риданията на един цял живот бяха събрани в нея от други нощи в други задрямали години; воят на кучета, които сънуват луната, подухването на речностудени ветрове под вратите през януари, от което ти спира кръвта, плач на хиляда пожарникарски сирени, или още по-лошо — отминалите късчета дъх, протестите на милиарди мъртви или умиращи хора, които не желаят да бъдат мъртви, техните стонове и въздишки, избухнали над земята.

В очите на Уил бликнаха сълзи. Той залитна. Коленичи. Престори се, че си завързва обувката.

Но после видя, че и Джим притиска с длани ушите си, че и неговите очи са влажни. Свирката изпищя. Джим изпищя сред писъка. Свирката закрещя. Уил закрещя сред крясъка.

После милиардите гласове замлъкнаха изведнъж, сякаш огнена буря бе отнесла влака от лицето на земята.

Влакът тихо пълзеше напред, черните знамена пърхаха, черни конфети летяха надолу по насипа, понесени от вихрушка със сладникав дъх, а момчетата тичаха и въздухът бе тъй студен, сякаш при всяко вдишване отхапваха сладолед.

Изкатериха последното възвишение и погледнаха надолу.

— Еха! — прошепна Джим.

Влакът бе спрял сред Лунната ливада на Ролф, наричана тъй, защото понякога градските влюбени идваха тук да гледат изгрева на луната над толкова просторни, толкова необятни равнини, че приличаха на континентално море, изпълнено с трева напролет, със сено в късната есен или със сняг зиме, и беше чудесно да крачиш по свежия му бряг, когато изгряващата луна хвърля из приливите му трепетна светлина.

Е, сега панаирният влак бе застинал там сред есенната трева върху старото железопътно отклонение недалече от гората, а момчетата се промъкнаха, легнаха под един храст и зачакаха.

— Толкова е тихо — прошепна Уил.

Влакът просто стоеше сред сухото есенно поле и нямаше никого в локомотива, в тендера, във вагоните зад тях, всичките до един черни под лунната светлина. Чуваха се само тихите звуци на изстиващ метал и пукот на релси.

— Шшшт — каза Джим. — Усещам ги как се движат вътре.

Уил усети как полазилите го хладни мравки се умножиха хилядократно.

— Мислиш ли, че имат нещо против да ги наблюдаваме?

— Може би — отвърна радостно Джим.

— Тогава защо вдигаха толкова шум с калиопата?

— Когато разбера — Джим се усмихна, — ще ти кажа. Гледай!

Шепот.

Сякаш издишан направо от самото небе, грамаден мъховозелен балон докосна луната.

Той увисна на шейсетина метра над земята и тихичко се понесе по вятъра.

— Кошът под балона, в него има някого!

Но после от товарната платформа на влака се спусна един висок мъж като морски капитан, слизащ да провери приливите и времето на това вътрешно море. Облечен изцяло в черен костюм, той закрачи към центъра на ливадата и ризата му бе също тъй черна, както и ръкавиците върху ръцете, които рязко издигна към небето.

Размаха ги само веднъж.

И влакът оживя.

Изпървом на един от прозорците се надигна глава, после ръка, после още една глава като марионетка в куклен театър. Изведнъж двама мъже в черно понесоха черен стълб за шатра през съскащата трева.

Тишината накара Уил да отдръпне глава, докато Джим се привеждаше нетърпеливо напред с грейнали като луната очи.

Един панаир трябва да започне с ръмжене и грохот на смъквани, пренасяни, търкаляни и хвърляни греди, експлозии на стърготини с лъвски мирис, пламнали от трудова стръв мъже, пукот на отворени бутилки, дрънчене, трепет на конски сбруи, тропот на двигатели и слонове сред порой от пот, докато зебрите цвилят и треперят като клетки, затворени в клетки.

Но това тук бе като в старите филми, безмълвен театър, населен с черно-бели призраци; сребърни устни се разтваряха да изпуснат облачета лунен дим, жестове увисваха сред тъй смълчана тишина, че можеш да чуеш как вятърът гали косъмчетата по бузите ти.

Още сенки се спуснаха от влака, минаха покрай клетките, където мракът дебнеше с незапалени очи, а калиопата стоеше почти онемяла, само вятърът бродеше из тръбите и от време на време изтръгваше едва чут идиотски стон.

Цирковият директор стоеше сред ливадата. Балонът висеше прикован в небето като огромна пита мухлясало сирене. После… дойде мракът.

Последното, което видя Уил, бе как балонът полита надолу, докато облаци закриват луната.

В нощта усети как хората тичат по някакви невидими задачи. Усети как балонът като грамаден тлъст паяк захваща въжета и прътове, издига невидим гоблен в небето.

Облаците отминаха. Балонът се рееше все по-нагоре.

Насред ливадата прътите и въжетата на голямата шатра стърчаха като скелет, очакващ своята брезентова кожа.

Нови облаци заляха бялата луна. Уил потръпна в тяхната сянка. Чу Джим да пълзи напред, сграбчи глезена му, усети го как настръхна.

— Чакай! — пошепна Уил. — Сега изнасят брезента!

— Не — възрази Джим. — О, не…

Защото и двамата някак разбираха, че не става така, че вместо брезент изпънатите по стълбовете въжета улавят бързите облаци, изтръгват ги от вятъра на дълги знамена, които, снадени и зашити от някаква грамадна чудовищна сянка, се превръщаха в брезент и още брезент, докато шатрата придобиваше форма. Най-сетне като бистра вода забълбука песента на развяни флагове.

Движението спря. Мракът в мрака застина.

Уил лежеше със затворени очи и чуваше ударите на огромни нефтеночерни криле, докато ударите на барабани заставяха древната чудовищна птица да оживее, да диша, да оцелява сред нощната ливада.

Облаците отлетяха.

Балонът бе изчезнал.

Хората бяха изчезнали.

Шатрите потрепваха като черен дъжд върху стълбовете.

Внезапно градът им се стори безкрайно далече.

Уил инстинктивно се озърна през рамо.

Нищо, освен трева и шепот.

Бавно погледна пак към безмълвните мрачни, привидно пусти шатри.

— Не ми се харесва — каза той.

Джим не можеше да откъсне очи.

— Да — потвърди шепнешком. — Да.

Уил се изправи. Джим лежеше на земята.

— Джим! — повика го Уил.

Джим отметна глава като от плесница. Ето че вече беше на колене и залитайки, се изправи на крака. Тялото му се завъртя, но очите оставаха приковани към черните знамена, към грамадните табели, гъмжащи от смътно различими криле, рога и демонични усмивки.

Изкряска птица.

Джим подскочи. Джим ахна.

Облачни сенки ги подгониха в панически бяг през хълмовете до покрайнините на града.

Оттам нататък двете момчета бягаха сами.