Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (15)

14.

— Три — изрече нечий глас.

Уил се вслуша; беше измръзнал, но вече се затопляше, доволен, че отгоре му има покрив, отдолу под, а четирите стени наоколо го пазят от прекалено разкриване, прекалено много свобода, прекалено много нощ.

— Три…

Татковият глас — беше се прибрал, вървеше по коридора и си говореше сам.

— Три…

Ха, помисли си Уил, точно тогава пристигна влакът. Нима тате ги бе чул, видял, проследил?

Не, не бива да е така! Уил се прегърби. Защо не? Той потръпна. От какво се боеше?

От панаира, връхлитащ като черно стадо от буреносни вълни по брега на градчето? От себе си и Джим, от това, че тате знае, от това, че градът спи и не знае — това ли беше?

Да. Уил се зарови дълбоко под завивките. Да…

— Три…

Три часът сутринта, помисли си Чарлс Холуей, седнал на ръба на леглото. Защо влакът дойде в този час?

Защото, помисли си той, това е особен час. Жените никога не се будят тогава, нали? Те имат съня на бебетата и децата. Но мъжете на средна възраст? Те познават добре този час. О, Господи, в полунощ не е страшно, събуждаш се и заспиваш отново; в един или два не е страшно, въртиш се, но пак заспиваш. В пет или шест сутринта има надежда, защото зората вече се задава иззад хоризонта. Господи, три през нощта. Душата е разголена. Кръвта тече бавно. По-близо до смъртта не можеш да стигнеш, без да умреш. Сънят е парченце смърт, но в три сутринта ти си мъртъв приживе, макар и с широко разтворени очи. Сънуваш наяве. Господи, ако имаш сили да се събудиш, ще простреляш мъглявата дрямка с едри сачми! Но не, лежиш прикован на дъното на дълбок кладенец, обгорял и пресъхнал. Луната се търкулва да надникне към теб с идиотското си лице. Дълъг е пътят назад към залеза, още по-дълъг напред към зората, затова призоваваш всички нелепи неща от своя живот, всички глупави и чудесни неща, вършени някога с тъй безкрайно познати хора, които днес са безкрайно мъртви… А не беше ли вярно, не беше ли чел някъде, че в болниците най-много хора умират в три часа след полунощ?…

Стига, извика беззвучно той.

— Чарли? — промърмори жена му насън.

Той бавно събу другата обувка.

Жена му се усмихна в съня си.

Защо?

Тя е безсмъртна. Тя има син.

Синът е и твой!

Но кой баща някога е вярвал напълно в това? Той не носи товар, не изпитва болка. Кой мъж е лежал в мрака като жена, за да сътвори дете? Нежните, усмихнати същества притежават добрите тайни. О, колко странни, чудесни часовници са жените. Те си свиват гнезда във Времето. Те създават плътта, която крепи и обвързва вечността. Те живеят в подаръка, познават силата, приемат, без да обсъждат. Защо да говориш за Времето, когато ти си Времето и преобразяваш отминаващите вселенски мигове в топлина и действие? Как завиждат мъжете, а често и мразят тия топли часовници, тия съпруги, които знаят, че ще живеят вечно. И какво правим? Ние, мъжете, ставаме ужасяващо зли, защото не можем да удържим нито света, нито себе си, нито каквото и да било. Ние сме слепи за непреходното, всичко се разпада, рухва, топи се, спира, гние или бяга. И след като не можем да оформяме Времето, какво ни остава? Безсъние. Празен, изцъклен поглед.

Три след полунощ. Това ни е наградата. Три сутринта. Полунощ на душата. Отливът се оттегля, душата пустее. И един влак пристига в часа на отчаянието… Защо?

— Чарли?…

Ръката на жена му посегна към неговата.

— Ти… добре ли си… Чарли?

Тя се унесе.

Той не отговори.

Не можеше да й каже как е.