Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (4)

3.

Гледайки как двете момчета изчезват, Чарлс Холуей потисна внезапния порив да изтича след тях, да се включи в тайфата. Знаеше какво прави вятърът с тях, накъде ги води, към всички тайни места, които вече никога нямаше да бъдат тайни в неговия живот. Нейде в него скръбно помръдна сянка. Такава нощ е сътворена за тичане, тъй че малко печал няма да навреди.

Виж, помисли си той. Уил тича заради самото тичане. Джим тича, защото нейде отпред го очаква нещо.

Ала колкото и да е странно, те наистина тичат заедно.

Какъв е отговорът, запита се той, докато вървеше през библиотеката, гасеше лампите, гасеше лампите, гасеше лампите, дали се крие само в завъртулките по нашите пръсти? Защо някои хора са като скокливи щурци с непрестанно потрепващи антени, като един голям ганглий, който вечно се преплита, заплита, разплита и връзва на двоен възел? Цял живот разпалват пещта, пот тече по лицата им, очите им греят и всичко започва още от люлката. Мършавите и гладни приятели на Цезар. Те се хранят с всичкия онзи мрак, що живее и диша.

Такъв е Джим — целият от къпинак и коприва.

А Уил? Е, той е последната праскова, увиснала най-високо на лятното дърво. Има такива момчета — просълзяваш се, щом минат край теб. Виждаш, че са добри, усещаш, че са добри, и наистина са добри. О, случва им се да пикаят от моста или да задигнат от магазина някоя евтина острилка, не е там работата. Просто, разбираш ли, като ги видиш на улицата, разбираш какви ще бъдат през целия си живот; ще получават удари, болки, рани, синини и винаги ще се чудят защо, защо става така? Как може да се случва на тях?

Но Джим — той знае, че ще се случи, очаква да му се случи, вижда го как започва, вижда го и как свършва, лиже очакваните рани и никога не пита защо: той знае. Винаги е знаел. Някой е знаел преди него, много отдавна — някой с вълци за домашни любимци и лъвове за нощни събеседници. Джим не познава ада с ума си. Но тялото му го знае. И докато Уил слага лепенка върху най-новата си драскотина, Джим финтира, отскача, дърпа се от съкрушителния нокаут, който неизбежно трябва да дойде.

Ето ги рамо до рамо, Джим тича по-бавно, за да не изпревари Уил, Уил тича по-бързо, за да не изостане от Джим, Джим чупи два прозореца на изоставена къща, защото Уил е до него, Уил се престрашава да счупи един, защото Джим го гледа. Господи, как се месим взаимно като грънчарска глина. Това е дружбата, всеки се превръща в грънчар, за да види каква форма ще извае от другия.

Джим, Уил, помисли си той, непознати. Бягайте. Някой ден ще ви догоня…

Вратата на библиотеката ахна, отвори се и се затръшна.

Пет минути по-късно той зави към ъгловия бар за своето вечерно едно-единствено питие и влезе тъкмо когато някакъв мъж казваше:

— … четох, че когато открили алкохола, италианците си помислили, че най-сетне са изнамерили онова, великото, дето го търсели от векове. Еликсир на живота! Знаеше ли го?

— Не — отвърна барманът с гръб към него.

— Така си е — продължаваше мъжът. — Дестилирано вино. Девети или десети век. Прилича на вода. Но гори. Така де, не само изгаря устата и стомаха, но наистина можеш да го запалиш. Решили, че са успели да смесят вода и огън. Огнена вода, еликсир на живота, Бога ми. Може и да не са сбъркали чак толкова, като си мислели, че е чудодейно лекарство за всички болести. Ще пийнеш ли едно?

— Аз не — каза Холуей. — Но на някого вътре в мен му се пие.

— На кого?

На момчето, което бях някога, помисли си Холуей, което тича като листата по тротоара в есенна нощ.

Но не можеше да каже това.

Затова пи със затворени очи, напрегнал слух да чуе дали онова нещо в него пак ще се размърда, ще зашумоли в грамадата сухи съчки, натрупани за изгаряне, но така и не видели пламък.