Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (36)

35.

В нощния клуб на Нед, на половин пресечка от магазинчето за тютюн, изтощеният от безсъница, прекалено много мислене и прекалено много ходене Чарлс Холуей допи второто си кафе и тъкмо се канеше да плати, когато внезапната тишина на улицата отвън го изпълни с тревога. Той не толкова видя, колкото усети кротката суматоха, докато парадът се смесваше с тълпата по тротоара. Без сам да знае защо, Чарлс Холуей прибра парите.

— Дай още едно, Нед.

Нед наливаше кафето, когато вратата се разтвори широко, някой влезе откъм улицата и леко докосна тезгяха с разперена длан.

Чарлс Холуей се вгледа.

И ръката се вгледа в него.

Върху опакото на всеки пръст имаше по едно татуирано око.

 

 

— Мамо! Там, долу! Виж!

Хлапето викаше и сочеше през решетката.

Минаха още сенки. Задържаха се.

Включително… Скелета.

Висок като мъртво дърво през зимата, същинско плашило от череп и преплетени кости, мистър Череп по прякор Скелета свиреше със сянката си като с ксилофон по скритите под него неща — студени стари хартии и топли тръпнещи момчета.

Махай се! — помисли си Уил. Махай се!

Пухкавите пръстчета на хлапето сочеха през решетката.

Махай се.

Мистър Череп се отдалечи.

Слава Богу, помисли си Уил, после ахна:

— О, не!

Защото изведнъж с провлачена походка се зададе джуджето и зашитите по мръсната му риза звънчета тихо дрънчаха, жабешката му сянка се тътреше под него и очите му бяха като строшени късчета от кафяво стъклено топче, ту съвсем открито и явно безумни, ту безумни с дълбока скръб и безнадеждна, погребана загуба; тия очи диреха нещо, което не може да се намери, някакво загубено „аз“, в един миг търсеха изчезнали момчета, в следващия отново се озъртаха за изгубената самоличност, и двете части на дребния, смачкан човечец се бореха да завладеят шарещите очи — насам, натам, наоколо, нагоре, надолу, едното се ровеше в миналото, другото в настоящето.

— Мамо! — каза хлапето.

Джуджето спря и се вгледа в момчето, не по-едро от него.

Уил се отметна назад, опита се да прилепи тялото си в бетона. Усети как Джим прави същото, без да се движи реално, но движейки ума си, душата, тласкайки ги към мрака, за да се скрие от малката драма горе.

— Идвай, момче! — раздаде се женски глас.

Нечия ръка дръпна детето настрани.

Твърде късно.

Защото джуджето гледаше надолу.

И в очите му трепкаха изгубените късчета и разхвърляните парченца от един мъж на име Фюри, който бе продавал гръмоотводи преди незнайно колко дни и години, през дългото, леко, безопасно и чудесно време, докато още го нямаше този страх.

О, мистър Фюри, помисли си Уил, какво са ви сторили. Хвърлили са ви под парен чук, смачкали са ви в стоманена преса, изстискали са сълзите и писъците от вас, затворили са ви като дяволче в кутия, притиснат отвсякъде, докато не е останало нищо от вас, мистър Фюри… нищо освен това…

Джудже. И лицето на джуджето сега беше още по-малко човешко, почти като машина; всъщност приличаше на фотоапарат.

Невиждащите очи се свиха, разтвориха се към мрака. Щрак. Две лещи се разшириха — свиха се с течна бързина: моментална снимка на решетката.

Може би снимка и на това под нея?

Метала ли гледа, помисли си Уил, или пролуките между метала?

За един дълъг миг съсипаната и смачкана глинена кукла на име Джудже приклекна, макар че оставаше права. Обективите на очите бяха изцъклени и широко разтворени, може би още фотографираха?

Тия камери в очите на джуджето всъщност изобщо не виждаха Уил и Джим, само улавяха техните форми, цветове и размери. Всичко това се запазваше в мрачната кутия на черепа. По-късно — колко по-късно? — образът щеше да бъде проявен от безумния, мъничкия, разсеяния, заблудения и загубен гръмоотводен ум. Тогава наистина щеше да се види какво има под решетката. А после? Разкритие! Мъст! Погибел.

Цък-трак-щрак.

Нейде наблизо със смях притичаха деца.

Повлечено от тичащата им радост, джуджето дете се понесе подир тях. После безумно се изтръгна, опомни се и тръгна да дири нещо, без само да знае какво.

Заоблаченото слънце лееше светлина из цялото небе.

Стегнати в прорязвания от ивици светлина кладенец, двете момчета тихичко дишаха през стиснати зъби.

Джим сграбчи с всичка сила ръката на Уил.

Двамата чакаха още очи да дойдат и да претърсят стоманената решетка.

 

 

Петте синьо-червено-зелени татуирани очи едновременно се отдръпнаха от тезгяха.

Отпивайки глътка от третото си кафе, Чарлс Холуей лекичко се завъртя на табуретката.

Илюстрования човек го гледаше.

Чарлс Холуей кимна.

Илюстрования човек не кимна, не мигна, само го зяпаше втренчено, докато на чистача му се прииска да извърне глава, но не го стори, само гледаше колкото се може по-спокойно наглия натрапник.

— Какво ще поръчате? — попита собственикът.

— Нищо. — Мистър Дарк се взираше в бащата на Уил. — Търся две момчета.

Кой ли не ги търси? Чарлс Холуей стана, плати и излезе.

— Благодаря, Нед.

Мимоходом забеляза, че човекът с татуировките вдига ръце към Нед с дланите напред.

— Момчета? — попита Нед. — Колко големи?

Мистър Дарк гледаше как Чарлс Холуей се отдалечава зад витрината.

Нед заговори.

Но Илюстрования човек не го чуваше.

 

 

Навън бащата на Уил тръгна към библиотеката, спря, тръгна към сградата на съда, спря, изчака някакъв прилив на здрав разум да го упъти, опипа джоба си, не откри цигари и тръгна към магазинчето за тютюн.

Джим погледна нагоре, видя познати крака, бледо лице, прошарена коса.

— Уил! Татко ти! Обади му се. Той ще ни помогне!

Уил не можеше да проговори.

— Аз ще му се обадя!

Уил блъсна ръката на Джим и яростно поклати глава. Не!

— Защо не? — произнесе Джим само с устни.

— Защото — отвърнаха устните на Уил.

Защото… той погледна нагоре… сега тате изглеждаше още по-дребен, отколкото снощи, когато го гледаше отвисоко. Все едно да повикат на помощ някое минаващо момче. Не им трябваше още едно момче, трябваше им генерал — не просто генерал, а пълководец! Той се помъчи да види лицето на тате пред гишето на магазина и да разбере дали наистина изглежда по-старо, по-твърдо, по-силно, отколкото снощи, обляно в млечните цветове на луната. Но видя само как пръстите на тате нервно потрепват и устата му се криви, сякаш не смееше да поиска от мистър Тетли каквото му трябва…

— Една… тоест… една пура от двайсет и пет цента…

— Божичко — изрече горе мистър Тетли. — Тоя човек е богат!

Чарлс Холуей много бавно измъкна пурата от целофана, чакайки някакъв намек, някакъв ход на вселената да му покаже накъде отива, защо се е върнал насам за пура, която всъщност не искаше. На два пъти му се стори, че чува да го викат по име, бързо се озърна към навалицата, видя клоуни да раздават листовки, после запали пурата, която не искаше, от вечното синкаво газово пламъче, бликащо от сребристата тръбичка на тезгяха, духна облаче дим и със свободната си ръка пусна книжното пръстенче, видя го как отскочи от металната решетка и изчезна, проследи го с очи по-надолу, където…

То падна в нозете на неговия син — Уил Холуей.

Чарлс Холуей се задави от пушека.

Да, там имаше две сенки! И очи, гледащи с ужас нагоре от тъмния кладенец под улицата. Той беше готов да се наведе с вик и да сграбчи решетката.

Но вместо това само избъбри тихо и смаяно сред навалицата, под избистреното небе:

— Джим? Уил! Какво става, по дяволите?

В този момент на трийсет метра от него Илюстрования човек излезе от нощния клуб на Нед.

— Мистър Холуей… — обади се Джим.

Илюстрования човек, същинска тълпа сред тълпите, бавно се завъртя, после тръгна към магазинчето за тютюн.

— Тате, не можем! Не гледай към нас!

Илюстрования човек беше на двайсет и пет метра.

— Момчета — поде Чарлс Холуей. — Полицията…

— Мистър Холуей — каза дрезгаво Джим, — не вдигнете ли глава, мъртви сме. Ако Илюстрования човек…

— Кой? — попита мистър Холуей.

— Човекът с татуировките!

В паметта на мистър Холуей пет електриковосини мастилени очи го гледаха от тезгяха.

— Тате, гледай към часовника над сградата на съда, докато ти разказваме какво стана…

Мистър Холуей се изправи.

И Илюстрования човек пристигна.

Спря и огледа мистър Холуей.

— Сър — заговори го Илюстрования човек.

— Единайсет и петнайсет. — С пура в устата Чарлс Холуей се втренчи в часовника над съда, после нагласи ръчния си часовник. — Моят закъснява с една минута.

— Сър — повтори Илюстрования човек.

Уил здраво прегръщаше Джим, Джим здраво прегръщаше Уил в ямата, пълна с обвивки от дъвка и стари угарки, докато над тях четирите обувки мърдаха, наместваха се, пристъпваха.

— Сър — каза мъжът на име Дарк, пронизвайки с поглед лицето на Чарлс Холуей, за да сравни костите му с костите на други подобни лица, — обединената трупа Кугър-Дарк избра две местни момчета — две! — за почетни гости на юбилейното ни представление!

— Ами, аз…

Бащата на Уил се мъчеше да не поглежда към тротоара.

— Тези две момчета…

Уил гледаше как острите кабари по подметките на Илюстрования човек проблясват, избиват искри от решетката.

— … тези момчета ще се возят на всички въртележки, ще видят всички представления, ще се ръкуват с всеки изпълнител, ще се приберат у дома с вълшебни хвърчила, бейзболни бухалки…

— И кои — прекъсна го мистър Холуей — са тези щастливи момчета?

— Избрахме ги по снимки, направени вчера на панаира. Разпознайте ги, сър, и ще споделите късмета им. Ето момчетата!

Той ни вижда тук долу! — помисли си Уил. О, Боже!

Илюстрования човек протегна ръце напред.

Бащата на Уил залитна.

От дланта на дясната ръка го гледаше лицето на Уил, татуирано с яркосиньо мастило.

Бродирано с мастило върху лявата длан, лицето на Джим беше отчетливо и естествено като живота.

— Познавате ли ги? — Илюстрования човек видя как гърлото на мистър Холуей се стегна, клепачите му трепнаха, костите му отекнаха като от удар на чук. — Имената им?

Тате, внимавай! — помисли Уил.

— Аз не… — каза бащата на Уил.

— Познавате ги.

Протегнатите напред ръце на Илюстрования човек се разтресоха, накараха лицето на Джим върху плътта и лицето на Уил върху плътта, лицето на скрития Джим под улицата и лицето на скрития Уил под улицата да треперят, да се кривят и гърчат.

— Сър, нали не искате те да пропуснат?…

— Не, но…

— Но, но, но? — Мистър Дарк се извиси по-наблизо, великолепен с картинната си плът, и очите му, очите на всички негови зверове и злощастни създания пронизваха ризата, сакото, панталоните, приковаваха стария мъж, блъскаха го с огън, фиксираха го с хиляди антени. Мистър Дарк тласна длани напред. — Но?

Търсейки спасителна сламка, мистър Холуей захапа пурата.

— За момент си помислих…

Дива радост обзе мистър Дарк.

— Какво си помислихте?

— Едното от тях приличаше…

— На кого?

Няма търпение, помисли си Уил. Виждаш го, тате, нали?

— Господине — каза бащата на Уил, — какъв е тоя зор заради някакви си момчета?

Усмивката на мистър Дарк се стопи като захарен памук.

Джим се сви до размерите на джудже, Уил се смачка като дребосък, двамата гледаха нагоре и чакаха.

— Сър — обиди се мистър Дарк, — така ли наричате моя ентусиазъм? Зор?

Бащата на Уил забеляза как мускулите по ръцете му се изпъват и стягат като корабни въжета, как се гърчат, сякаш отвътре имаше татуирани усойници и гърмящи змии.

— Една от тия картинки — изрече провлачено мистър Холуей — прилича на Милтън Блумкуист.

Мистър Дарк сви юмрук.

Ослепителна болка проряза главата на Джим.

— Другата — добави със скучен глас бащата на Уил — прилича на Ейвъри Джонсън.

О, тате, помисли Уил, велик си!

Илюстрования човек сви другия юмрук.

Желязно менгеме стегна главата на Уил и той едва се удържа да не изкрещи.

— И двете момчета — довърши мистър Холуей — се преселиха в Милуоки преди няколко седмици.

— Вие — изрече студено мистър Дарк — лъжете.

Бащата на Уил искрено се потресе.

— Аз? И да съсипя радостта на победителите?

— Истината е — каза мистър Дарк, — че преди десет минути узнахме имената на двете момчета. Просто исках да проверя още веднъж.

— Е? — попита недоверчиво бащата на Уил.

— Джим — каза мистър Дарк. — Уил.

Джим се сгърчи в тъмното. Уил затвори очи и сви глава между раменете си.

Лицето на бащата на Уил бе като езеро, в което двете имена потънаха като черни камъчета, без да оставят кръгове.

— Само малките имена? Джим? Уил? Много Джимовци и Уиловци има тук, трябва да са поне двеста в град като нашия.

Свит, сгърчен, Уил се запита: кой им е казал? Мис Фоли? Но нея я нямаше, опустялата й къща бе пълна с дъждовни сенки. Само още един човек…

Момиченцето, което приличаше на мис Фоли и плачеше под дървото? Момиченцето, което така ни изплаши? — запита се той. През последния половин час тия от шествието са я открили, а тя, след като е плакала с часове, би сторила всичко, би казала всичко, стига само да може с музика, с подскачащи коне, с вихрено въртене на целия свят отново да я състарят, да я направят висока, да спрат сълзите, да спрат целия този ужас и да я направят каквато беше. Дали панаирът е дал лъжливи обещания, когато са я открили под дървото и тичешком са я отвели? Или разплаканото момиченце не е казало всичко, защото…

— Джим, Уил — повтори бащата на Уил. — Само малките имена. А фамилии?

Мистър Дарк не знаеше фамилиите.

Неговата вселена от чудовища бълваше по кожата му фосфоресцираща пот, изливаше киселина под мишниците, вонеше, блъскаше се между нозете му с железни сухожилия.

— Вижте сега — продължи бащата на Уил със странно, съвсем ново и невероятно приятно за него спокойствие, — мисля, че лъжете. Не знаете фамилиите. Но защо един чужденец от панаира ще лъже точно мен на тая уличка сред някакво си затънтено градче?

Илюстрования човек яростно стисна два изрисувани юмрука.

Бащата на Уил с пребледняло лице се взираше в тия злобни, сплетени пръсти, кокалчета, нокти, забити в дланите, където яростта пазеше лицата на двете момчета, стегнати в мрачно менгеме, здраво притиснати в затвора от плът.

Долу две сенки се гърчеха в агония.

Илюстрования човек изтри от лицето си всяко чувство, остана единствено безметежност.

Но тъмна капка се отрони от десния му юмрук.

Тъмна капка се отрони и от левия му юмрук.

Капките изчезнаха през стоманената решетка на тротоара.

Уил ахна. Нещо влажно улучи лицето му. Той притисна към него длан, после погледна.

Влагата върху лицето му беше яркочервена.

Той се озърна към Джим, който сега също лежеше неподвижно, защото белязването им — реално или въображаемо — изглеждаше приключило и двамата вдигнаха очи нагоре, където обувките на Илюстрования човек избиваха искри от решетката с глухо стържене на стомана върху стомана.

Бащата на Уил видя как кръвта се стича от стиснатите юмруци, но се застави да гледа само лицето на Илюстрования човек, докато изричаше:

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

Откъм ъгъла зад Илюстрования човек с неясно бръщолевене се зададе гадателката, Прашната вещица, облечена в пъстри цигански цветове, със сновящи из въздуха пръсти, восъчно лице и тъмносини очила пред очите.

Миг по-късно Уил погледна нагоре и я видя. Не е мъртва! — помисли си той. Отнесена, натъртена, паднала, да, но сега се връща и е озверяла. Господи, да, озверяла е и търси специално мен!

Бащата на Уил я видя. Кръвта му инстинктивно забави хода си, разля се като желе в гърдите му.

Хората весело й правеха път, смееха се и коментираха нейния пъстър, макар и дрипав костюм, мъчеха се да запомнят какво бръщолеви, та да го разкажат по-късно. Тя се движеше и пръстите й опипваха града като някакъв невероятно сложен и пищен гоблен. И напяваше:

— Знам за кого ще се омъжите. Знам за кого ще се ожените. Знам ви целия живот. Вижте ме, аз знам. Чакам ви на панаира. Ще ви кажа цвета на очите му. Ще ви кажа цвета на лъжите й. Ще ви кажа цвета на целта му. Ще ви кажа цвета на душата й. Хайде, не бягайте. Вижте ме, вижте ме на панаира.

Изумени деца, впечатлени деца, доволни родители, крайно развеселени родители, всички я гледаха — а циганката от праха на живота продължаваше да пее. Времето крачеше в нейния дрезгав шепот. Тя създаваше и разкъсваше между пръстите си микроскопични паяжини, та с тях да усеща прелитащите прашинки, отлитащия човешки дъх. Докосваше крилцата на мухите, душите на невидимите бактерии, всички петънца, буболечки и слюдения слънчев дъжд, пропит с движение и още много потайни вълнения.

Костите на Уил и Джим тихо изпукаха, когато двете момчета се свиха долу, чувайки нейния глас:

— Сляпа, да, сляпа. Но виждам каквото виждам. Виждам къде съм — тихо каза вещицата. — Ето един мъж, дето носи сламена шапка през есента. И… я, ето го мистър Дарк и… някакъв старец… някакъв старец…

Не е толкова стар! — извика мислено Уил, примигвайки нагоре към тримата, където вещицата спря и сянката й падна върху скритите момчета като влажна, студена жаба.

— … старец…

Мистър Холуей се разтърси, сякаш в корема му един подир друг се впиваха хладни ножове.

— … старец… старец… — повтаряше вещицата. После млъкна за миг. — А… — Космите в ноздрите й настръхнаха. Тя зяпна да усети вкуса на въздуха. — А…

Илюстрования човек трепна.

— Чакай!… — въздъхна вещицата.

Пръстите й драскаха по невидима черна дъска във въздуха.

Уил усети, че е готов да скимти, да лае, да хленчи като сритано куче.

Пръстите й бавно слизаха надолу, опипваха спектри, претегляха светлината. Само след миг показалецът можеше да посочи решетката на тротоара, подсказвайки: там! там!

Тате! — помисли си Уил. Направи нещо!

— Сега…

Пръстите на вещицата затрептяха.

— Сега! — изрече високо бащата на Уил.

Вещицата подскочи.

— Сега да ви кажа аз, това е чудесна пура! — провикна се бащата на Уил и тържествено се завъртя към гишето.

— Тихо — рече Илюстрования човек.

Момчетата гледаха нагоре.

— Сега…

Вещицата душеше вятъра.

— А, тя изгаснала! Трябва да я запаля пак!

Мистър Холуей пъхна пурата във вечното синкаво пламъче.

— По-тихо… — помоли мистър Дарк.

— А вие пушите ли? — попита тате.

От удара на тия мощно изригващи и прекомерно сърдечни думи вещицата измъчено отпусна ръка край себе си, избърса потта от нея както човек бърше антена за по-добро приемане, после отново я вдигна. Ноздрите й ловяха вятъра.

— Ах!

Бащата на Уил издуха плътна струя тютюнев дим. Пушекът обгърна старицата като буреносен облак.

— Гъх! — задави се тя.

— Тъпа твар! — кресна Илюстрования човек, но момчетата долу така и не разбраха дали има предвид мъжа или жената.

— Хайде да ви черпя една!

Мистър Холуей духна още дим и подаде на мистър Дарк пура.

Вещицата кихна гръмогласно, отдръпна се, залитна назад. Илюстрования човек сграбчи ръката на тате, разбра, че е прекалил, пусна го и не му остана нищо друго, освен да последва циганката след това позорно и напълно неочаквано поражение. Но зад гърба си чу бащата на Уил да казва:

— Желая ви приятен ден, сър!

Не, тате! — помисли си Уил.

Илюстрования човек се върна назад.

— Името ви, сър? — прямо попита той.

Не му казвай! — помисли си Уил.

Бащата на Уил се поколеба за момент, извади пурата от устата си, изтръска пепелта и тихо отвърна:

— Холуей. Работя в библиотеката. Наминете някой път.

— Непременно, мистър Холуей. Ще намина.

Вещицата чакаше на ъгъла.

Мистър Холуей близна пръст, провери накъде духа вятърът и прати към нея нов буреносен облак.

Тя панически размаха ръце, отскочи назад и изчезна.

Илюстрования човек настръхна, завъртя се и се отдалечи с широка крачка, стиснал здраво в железните си юмруци портретите на Джим и Уил.

Тишина.

Под решетката беше толкова тихо, че мистър Холуей се запита дали двете момчета не са умрели от страх.

А долу Уил гледаше нагоре с влажни очи и зяпнала уста, и си мислеше: Божичко, защо не съм го видял досега?

Тате е висок. Тате е много висок.

Чарлс Холуей все още не поглеждаше към решетката, а само към малките, разплискани червени комети оставени по тротоара пред гишето от стиснатите юмруци на изчезналия мистър Дарк. Гледаше с изненада и самия себе си, приемайки изненадата, новата цел, съставена наполовина от отчаяние и наполовина от безметежност, след като подвигът вече беше извършен. Нека никой не пита защо бе казал истинското си име; той сам не би могъл да изпробва и предаде истинската му тежест. Сега можеше само да се вглежда в цифрите на градския часовник и да му говори, докато момчетата долу слушаха:

— О, Джим, Уил, наистина става нещо. Можете ли да се затаите, да се укриете до края на деня? Трябва ни време. Откъде се започва с тия неща? Няма нарушени закони, във всеки случай не и от писаните. Но се чувствам мъртъв и погребан след месец. Плътта ми трепери. Скрийте се, Джим, Уил, скрийте се. Ще кажа на майките ви, че сте си намерили работа на панаира, добър повод да не се приберете. Крийте се, докато притъмнее, а в седем елате в библиотеката. Междувременно аз ще проверя полицейските сведения за панаирите, вестникарските досиета в библиотеката, книги, стари афиши, всичко, което може да има връзка. Ако е рекъл Господ, когато се появите по тъмно, вече ще имам план. А дотогава карайте по-кротко. Бог да те пази, Джим. Бог да те пази, Уил.

Дребничкият баща, който изведнъж беше станал много висок, бавно се отдалечи.

Не усети как пурата падна от ръката му и сред дъжд от искри се промуши през решетката.

Остана да лежи в тясната правоъгълна шахта, гледайки Джим и Уил с единственото си огненорозово око, те също я гледаха, докато най-сетне се пресегнаха да изгасят окото.