Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (27)

26.

— Бих се заклел — каза единият санитар. — Когато влязохме… онзи старец беше мъртъв.

Линейката и полицейската кола бяха спрели едновременно на кръстопътя. Връщаха се в града. Единият санитар заговори полицаите. Един от полицаите му отвърна:

— Шегувате се!

Санитарите седнаха в линейката. Свиха рамене.

— Да. Ясна работа. Шегуваме се.

Подкараха напред, а лицата им бяха също тъй спокойни и бели като униформите.

Полицаите ги последваха. Джим и Уил се бяха сгушили отзад и се опитваха да кажат нещо повече, но полицаите се разсмяха и взеха да си припомнят всичко станало, тъй че накрая Уил и Джим трябваше пак да излъжат, да повторят измислените имена и да кажат, че живеят на една пряка от полицейския участък.

Оставиха полицаите да ги свалят пред две тъмни къщи недалече от участъка, изтичаха по стъпалата на верандите, хванаха дръжките на вратите и изчакаха колата да завие зад ъгъла, после слязоха долу, последваха я и спряха да погледат жълтите светлини на участъка, грейнал като среднощно слънце, и Уил се озърна и видя как цялата вечер идва и отминава по лицето на Джим, а Джим се взираше в прозорците на полицията сякаш чакаше всеки момент мракът да нахлуе из стаите и завинаги да загаси светлините.

На връщане към града, помисли си Уил, аз изхвърлих моите билети. Но… гледай…

Джим още стискаше своите.

Уил потрепери.

Какво мислеше, искаше, планираше Джим сега, след като мъртъвците възкръсваха и живееха само чрез огъня на нажежени до бяло електрически столове? Още ли обичаше панаирите? Уил се вгледа. Да, слаби отзвуци идваха и отминаваха в очите на Джим, защото в края на краищата Джим си беше Джим, дори както стоеше тук и спокойната светлина на закона огряваше скулите му.

— Началникът на полицията — каза Уил. — Той ще ни изслуша.

— Ами — възрази Джим. — Ще се събуди само колкото да позвъни в лудницата. По дяволите, Уилям, по дяволите, дори и аз не вярвам какво стана през последните двайсет и четири часа.

— Но ние трябва да намерим някого по-нагоре, да не се отказваме, след като вече знаем каква е играта.

— Добре де, каква е играта? Какво толкова лошо стори панаирът? Че подплаши една жена в огледалния лабиринт? Сама се е изплашила, ще рекат полицаите. Че извърши кражба? Добре, къде е крадецът? Че се крие в кожата на старец? Кой ще ни повярва? Кой ще повярва, че един престарял мъж някога е бил дванайсетгодишно момче? Какво друго? Че е изчезнал един търговец на гръмоотводи? Вярно, изчезна и си заряза чантата. Но може да е напуснал града…

— Онова джудже в шатрата…

— Аз го видях и ти го видя. Вярно, малко прилича на търговеца, но и тук същият въпрос — можеш ли да докажеш, че някога е бил голям? Не, както не можеш да докажеш и че Кугър е бил малък, значи пак тъпчем на място. Уил, дай да си говорим открито, няма други доказателства освен онова, което видяхме, а ние сме просто хлапета, нашата дума срещу думата на панаира, а полицаите добре се забавляваха там. Божичко, каква каша. Ех, ако само все още имаше някакъв начин да се извиним на мистър Кугър…

— Да се извиним? — викна Уил. — На един крокодил човекоядец? Мили Боже! Ти още не си разбрал, че няма как да се спогодим с тия пънари и сбръчове!

— Пънари? Сбръчове?

Джим го изгледа замислено, защото момчетата наричаха с тия думи създанията, които се тътреха, люшкаха и трополяха в техните сънища. В кошмарните сънища на Уилям „пънарите“ стенеха, бръщолевеха и нямаха лица. В също тъй кошмарните сънища на Джим „сбръчовете“, както той ги наричаше, растяха като чудовищни гъби от захарна глазура и се хранеха с плъхове, които се хранеха с паяци, които на свой ред — защото бяха много големи — се хранеха с котки.

— Пънари! Сбръчове! — повтори Уил. — Какво още ти трябва, за да проумееш? Виж какво стана вече с двама души — мистър Електрико и онова ужасно лудо джудже! Всичко може да сполети хората върху оная проклета машина. Знаем, видяхме го. Може би нарочно са смачкали така търговеца на гръмоотводи или пък нещо се е объркало. В едно няма съмнение — така или иначе въртележката го е смачкала като винарска преса, като валяк и дотолкова се е смахнал, че дори не ни познава! Това не ти ли стига, за да се побъркаш от страх, Джим? Може би дори мистър Крозети…

— Мистър Крозети е в отпуск.

— Може би да, може би не. Ето я бръснарницата му. Там виси надпис: ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ЗАБОЛЯВАНЕ. Какво заболяване, Джим? Прекалил е със захарния памук на панаира? Призляло му е на любимата въртележка?

— Стига толкова, Уил.

— Не, сър, не стига. Вярно, тая история с въртележката изглежда страхотна. Да не мислиш, че на мен ми се иска все да бъда на тринайсет години? Нищо подобно! Но хайде, Джим, признай си — всъщност ти не искаш да бъдеш на двайсет!

— Че за какво друго говорихме цяло лято?

— Да, говорихме. Но да се хвърлиш с главата напред в онази шантава машина, та да ти разтегли костите… Джим, тогава просто няма да знаеш какво да правиш с костите си!

— Ще знам — проговори в нощта Джим. — Ще знам.

— Да, бе. Просто ще си тръгнеш и ще ме изоставиш, Джим.

— От къде на къде? — възрази Джим. — Няма да те изоставя, Уил. Ще бъдем заедно.

— Заедно? Когато стърчиш с половин метър над мен и обикаляш да си изпробваш новите кокали? Ще ме гледаш от горе надолу, Джим, и за какво ще си приказваме? Аз с моите джобове, пълни с канап за хвърчила, топчета и жабешки очи, а ти с чистички, празни джобове и твои си забавления — ето, за това ще си говорим, а ти ще можеш да бягаш по-бързо и ще ме зарежеш…

— Никога няма да те зарежа, Уил…

— Моментално ще ме зарежеш. Добре, Джим, остави ме и продължавай, защото аз си имам джобно ножче и няма нищо лошо да седя под някое дърво и да се целя в нарисуван кръг на земята, докато ти се побъркваш от всичките онези коне, дето препускат в кръг, но слава Богу, вече не препускат…

— По твоя вина! — кресна Джим и веднага млъкна.

Уил настръхна и сви юмруци.

— Искаш да кажеш, че трябваше да оставя онова младо страшно зло да стане старо страшно зло, та да ни отхапе главите? Да го оставя да се върти и да ни плюе в очите? А може би и ти да стоиш до него и да ми махаш? Още една обиколка и хайде пак чао! А аз само да ти махам с ръка, това ли искаш, Джим?

— Шшшт — изшътка Джим. — Както сам каза, вече е твърде късно. Въртележката се развали.

— А като я поправят, ще завъртят дъртото чудовище Кугър назад, та да се подмлади, да може да говори и да си спомни нашите имена, а после ще ни погнат като канибали… или само мен ще погнат, ако пожелаеш да се сдобриш с тях и им кажеш как ми е името и къде живея…

Джим го докосна.

— Не бих го сторил, Уил.

— О, Джим, Джим, ти разбираш, нали? Всяко нещо с времето си, както каза свещеникът едва преди месец, едно по едно, а не две по две, помниш ли?

— Всяко нещо — повтори Джим — с времето си.

После откъм полицейския участък долетяха гласове. В една от стаите отдясно на входа говореха една жена и неколцина мъже.

Уил кимна на Джим и двамата тихичко изтичаха през храстите да надникнат.

Вътре седеше мис Фоли. До нея седеше бащата на Уил.

— Не разбирам — говореше мис Фоли. — Никога не бих повярвала, че Уил и Джим ще се вмъкнат в къщата ми, ще откраднат, ще избягат…

— Видяхте ли лицата им? — попита мистър Холуей.

— Когато извиках, те се озърнаха точно под лампата.

Не споменава за племенника, помисли си Уил. Естествено, че няма да го спомене.

Искаше му се да извика: виждаш ли, Джим, било е капан! Племенникът е чакал да се промъкнем там. Искал е да ни забърка в такава каша, че каквото и да разправяме на родителите си, на полицията, на когото и да било за панаири, нощни часове и въртележки, никой да не повярва, защото не може да ни се вярва!

— Не искам да подавам жалба — каза мис Фоли. — Но ако момчетата нямат вина, то къде са?

— Тук! — извика някой.

— Уил! — възкликна Джим.

Твърде късно.

Защото Уил бе подскочил и вече се прекатерваше през прозореца.

— Тук — изрече простичко той, когато стъпи на пода.