Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (30)

29.

Спа точно един час.

После, сякаш от спомена за нещо смътно видяно, той се събуди, седна в леглото и хвърли поглед към покрива на Джим.

— Гръмоотводът! — ахна Уил. — Няма го!

Така си беше.

Откраднат? Не. Джим го е свалил? Да! Защо? Ами просто така. Изкатерил се е усмихнат да смъкне желязото, предизвиквайки всяка буря да удари неговата къща! Дали се е страхувал? Не. Страхът беше нов костюм с електрическа мощ, който Джим непременно трябваше да премери.

Джим! Уил искаше да строши затворения прозорец отсреща. Бягай да заковеш гръмоотвода! Преди утрото, Джим, преди проклетият панаир да прати някого да разбере къде живеем, не знам как ще дойдат и как ще изглеждат, но Господи, твоят покрив е толкова празен! А облаците се движат толкова бързо, бурята връхлита към нас и…

Уил застина.

Какъв шум издава балонът в полет?

Никакъв.

Не, не е съвсем вярно. Той шумоли, въздиша като вятъра, който поклаща завеските на прозореца като купчинки бяла пяна. Или издава звук като звездите, които се въртят в твоя сън. Или го чуваш като изгрева и залеза на луната. Да, това е най-точно: както луната плава из вселенските дълбини, тъй лети и балонът.

Как го чуваш, какво те предупреждава? Чува ли го ухото? Не. Но космите по тила, ситният мъх по ухото ти — те го чуват, и косъмчетата по ръцете ти пеят като крачетата на щурец, разтъркани и потрепващи от странна музика. Затова, докато лежиш в леглото, знаеш, усещаш, сигурен си, че в небесния океан нахлува балон.

Уил долови раздвижване в дома на Джим; навярно и Джим с неговите изящни, мрачни антени бе усетил как високо над града небесните вълни се разтварят, за да сторят път на Левиатан.

Двете момчета усетиха как върху алеята между къщите пада грамадна сянка, едновременно се хвърлиха към прозорците, подадоха глави навън и зяпнаха от смайване пред тази винаги приятна дружеска едновременност, тази чудесна пантомима на интуиция, на предчувствие, родена от дълги години на съвместни действия. После с посребрени лица, защото луната изгряваше, двамата вдигнаха очи нагоре.

А балонът прелетя над тях и изчезна.

— Ама че работа, за какво му е да минава оттук!? — попита Джим, но не искаше отговор.

Защото надничайки навън, и двамата знаеха, че балонът е най-добрият следотърсач; без шум на автомобилен двигател, без свистене на гуми по асфалта, без стъпки по тротоара, само вятърът разчиства път през облаците за величавото пътешествие на плетения кош и издутото кръгло платно.

Момчетата не затвориха прозорците, не спуснаха завесите, те просто трябваше да стоят неподвижни и да изчакват, защото пак чуха онзи шум като шепот в нечий чужд сън…

Температурата спадна с петнайсет градуса.

Защото сега издутият като буреносен облак балон слизаше с неуловим шепот, плавно като перце, и колосалната му сянка охлаждаше обсипаните в росни перли морави и слънчеви часовници долу, а те отправяха изумен взор нагоре през тази сянка.

И видяха нещо застинало и настръхнало в провисналата върбова колесница. Глава и рамене ли бяха това? Да, а луната се вееше отзад като сребърен плащ. Мистър Дарк! — помисли си Уил. Премазвача! — помисли си Джим. Брадавицата! — реши Уил. Скелета! Пияча на лава! Обесника! Мосю Гийотен!

Не.

Прашната вещица.

Вещицата, която можеше да рисува череп и кости в праха, после да ги изтрива с кихане.

Джим погледна Уил, Уил погледна Джим; и двамата прочетоха по устните си: Вещицата!

Но защо точно восъчната старица са пратили с нощен балон да търси, помисли си Уил, защо не някой от другите, дето имат гущерова отрова, вълчи огън, плюещи змийски очи? Защо пращат една смачкана статуя с клепачи на сляп тритон, плътно зашити с черна вдовишка дантела?

После погледнаха нагоре и разбраха.

Защото вещицата, макар и восъчна, бе странно жива. Сляпа, да, но протягаше надолу пръсти с петна от ръжда, които опипваха, галеха кранчетата на въздуха, режеха и пресяваха вятъра, белеха слоеве пространство, заслепяваха звездите, висяха и танцуваха, после застиваха и посочваха също като носа й.

Момчетата разбраха и още нещо.

Разбраха, че тя е сляпа, но с особена слепота. Можеше да потапя надолу ръце, за да опипва неравностите на света, да докосва покриви, да проверява тавански капандури, да загребва прах, да изследва въздушни течения из коридори и човешки души, онзи полъх, изтласкван от дробовете, за да тупти из китки, шии и слепоочия, за да се върне обратно в тях. Също както те усещаха балона да слиза надолу като есенен дъжд, така и тя усещаше душите им ту да се вселяват в тръпнещите ноздри, ту да изскачат навън и пак да се връщат. Всяка душа беше като голям, топъл отпечатък от пръст, имаше различно усещане, и тя можеше да я меси в дланта си като топче глина; имаше различен мирис и Уил я чу как души живота му отдалече; имаше различен вкус, тя ги вкусваше с беззъбите си венци и разцепения си змийски език; имаше различно звучене, тя натъпкваше душите им в едното си ухо и ги вадеше като кърпички от другото!

Ръцете й танцуваха из въздуха — една за Уил, една за Джим.

Сянката на балона ги обля с паника, изплакна ги с ужас.

Вещицата издиша.

Освободен от нищожния баланс на нейния кисел дъх, балонът се издигна нагоре. Сянката отмина.

— О, Боже! — въздъхна Джим. — Сега знаят къде живеем!

Двамата ахнаха. Някакъв чудовищен багаж застърга и се провлачи по керемидите над Джим.

— Уил! Тя ме хвана!

— Не! Мисля…

Влаченето, стърженето, шумоленето пробяга от долния до горния ръб на покрива. После Уил видя как балонът вихрено се издигна и полетя към хълмовете.

— Тя си отиде, ето я, отива си! Джим, сторила е нещо на твоя покрив. Подай пръта насам!

Джим избута към него дългия тънък прът от простора за пране. Уил го закрепи на своя перваз, после увисна на ръце и започна да се прехвърля напред, докато Джим го издърпа през прозореца и двамата изтичаха боси да скрият пръта в гардероба, после се изкатериха на тавана, който миришеше на дъскорезница — стара, мрачна и прекалено тиха. Потръпвайки, Уил се измъкна на покрива и извика:

— Джим, ето го!

Личеше си съвсем ясно в лунната светлина.

Беше следа, каквато оставя охлюв по тротоара. Лъщеше. Беше сребриста и гладка. Но подобна следа би могъл да остави само охлюв с тегло поне петдесет килограма, ако изобщо съществуват такива. Сребърната панделка беше широка цял метър. Започваше от запълнената с листа водосточна тръба, искреше нагоре до върха на покрива и на зиг-заг се спускаше от другата страна.

— Защо? — ахна Джим. — Защо?

— По-лесно е, отколкото да търсят улица и номер. Тя беляза покрива ти така, че да се вижда от километри и нощем, и денем!

— Божичко. — Джим се приведе да докосне следата. По пръста му полепна тънък слой зловонна слуз. — Уил, какво да правим?

— Имам предчувствие — прошепна Уил, — че няма да се върнат до сутринта. Не могат просто да ни нападнат. Имат някакъв план. Засега… ето какво ще направим!

Градинският маркуч ги чакаше долу, навит на моравата като грамаден питон.

Уил бързо се спусна надолу, без да събори нещо или да събуди някого. Само след миг смаяният Джим го видя отново да се катери задъхан през зъби, стиснал в юмрук пръскащия маркуч.

— Уил, ти си гений!

— То се знае! Бързо!

Двамата помъкнаха маркуча да намокрят керемидите, да измият среброто, да заличат злата живачна боя.

Докато работеха, Уил се озърташе през рамо към чистия цвят на нощта, преливаща в утро, и виждаше как балонът се колебае кой вятър да избере. Дали усещаше, щеше ли да се върне? Дали щеше пак да бележи покрива, а те пак да мият, после отново и отново, чак до разсъмване? Да, ако се наложеше, щяха да го направят.

Ех, ако имаше начин да спра вещицата веднъж завинаги, помисли си Уил. Те не знаят нито имената ни, нито къде живеем. Мистър Кугър е тъй близо до смъртта, че не може да си припомни и да им каже. Джуджето — ако наистина става дума за търговеца на гръмоотводи — е лудо и дай Боже да не се осъзнае! А на мис Фоли не биха се осмелили да досаждат преди разсъмване. Затова, скърцайки със зъби там сред ливадите, са пратили Прашната вещица да ни търси…

— Аз съм глупак — тъжно изрече Джим, докато миеше мястото, където бе стоял гръмоотводът. — Защо не го оставих?

— Мълнията още не е ударила — каза Уил. — И ако действаме бързо, няма да удари. Сега… ето тук!

Водната струя обля целия покрив.

Долу някой затвори прозорец.

— Мама. — Джим се разсмя мрачно. — Мисли си, че вали.