Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (12)

11.

После дойде полунощ, а градските часовници продължиха да отброяват един, два, три часа в предутринната тъма и техният тежък звън вдигаше прах от забравени стари играчки из високи тавани, смъкваше сребърни люспици от вехти огледала из още по-високи тавани и пораждаше сънища за часовници във всички легла, където спяха деца.

Уил го чу.

Приглушено далече из прерийните земи — пухтенето на парна машина, бавното драконово тътрузене на влак.

Уил се надигна и седна в леглото.

От другата страна на улицата Джим също се надигна и седна като негово отражение.

Нейде на милион километра самотна и скръбна калиопа засвири тихо, о, колко тихо.

С едно-едничко движение Уил се надвеси през прозореца и Джим стори същото. Без да си кажат нито дума, двамата се загледаха над трептящия прибой на дърветата.

Стаите им бяха нависоко, както се полага на момчешките стаи. От тесните прозорци те можеха да обстрелват с артилерията на погледите си далече отвъд библиотеката, кметството, гарата, краварниците, нивите, чак до пустата прерия!

Там, на ръба на света, като деликатна следа от охлюв минаваха железопътните релси и техният семафор с цвят на зелен лимон или вишна хвърляше към звездите безумни сигнали.

Там, на самия край на света се надигна облаче па̀ра като пръв предвестник на тепърва идваща буря.

Изникна и самият влак, звено по звено, локомотив, тендер, многобройни и номерирани, спящи, дремещи, изпълнени със сън вагони подир кипналия облак светулки, подир унесения, напевен рев на есенен огън. Блясък на адски пламъци обливаше смутените хълмове. Дори и от тъй далече можеше да си представиш как мъже с могъщи като бизонски бутове ръце сипят с лопати метеорни рояци въглища в отворените пещи на локомотива.

Локомотивът!

Двете момчета изчезнаха, върнаха се след миг с бинокли пред очите.

— Локомотивът!

— От гражданската война е! Такива не се произвеждат от края на деветнайсети век!

— И целият влак, всичко е старо!

— Знамената! Клетките! Това е панаирът!

Вслушаха се. Отначало на Уил му се стори, че чува как въздухът бързо свисти в ноздрите му. Но не — беше влакът и калиопата, която въздишаше, плачеше в този влак.

— Звучи като църковна музика!

— По дяволите! Защо му е на панаира да свири църковна музика?

— Недей да говориш за дяволи — прошепна Уил.

— По дяволите! — Джим яростно се приведе навън. — Цял ден внимавам да не го изрека. Сега всички спят, тъй че — по дяволите!

Музиката се носеше покрай прозорците им. Косъмчетата по ръцете на Уил настръхнаха.

— Това наистина е църковна музика. Изменена.

— Стига си плакал. Замръзнах. Дай да идем да ги видим как пристигат.

— В три през нощта?

— В три през нощта!

Джим изчезна.

За момент Уил само гледаше как Джим танцува из стаята с риза, вирната над главата, как вдига панталоните, а в това време през нощното поле с клокочене и пъхтене се задаваше техният погребален влак с черни траурни знамена по вагоните, клетки с цвят на лакрица и обсипана в сажди калиопа, която виеше, кряскаше, пееше три различни църковни химна — смесени и загубени, може би изобщо несъществуващи.

— Хайде, потегляме!

Джим се плъзна по водосточната тръба към спящата трева.

— Джим! Чакай!

Уил трескаво навлече дрехите.

— Джим, не отивай сам!

И го последва.