Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (11)

10.

Малко след полунощ.

Бавно тътрене на нозе.

По пустата улица със спокойно лице се зададе търговецът на гръмоотводи, подмятайки с ръка в бейзболна ръкавица почти празната кожена чанта. Той зави зад ъгъла и спря.

Хартиено меки бели пеперуди се блъскаха във витрината на празния магазин и надничаха вътре.

А на витрината върху две дървени подпори, като грамаден ковчег от звездоцветно стъкло, лежеше блок лед от „Аляска сноу къмпани“, изсечен като за блестяща украса в пръстен на великан.

И запечатана в този лед лежеше най-красивата жена на света.

Усмивката на търговеца посърна.

Тази жена лежеше в хладната дрямка на леда като жертва, заспала под лавина преди хиляда години и останала вечно млада.

Беше чиста като днешното утро, свежа като утрешните цветя и прекрасна като всяка девойка, когато мъж затваря очи и я пленява съвършена като камея върху раковината на клепачите си.

Търговецът на гръмоотводи се опомни и си пое дъх.

Някога, много отдавна, докато пътуваше сред мраморните дворци на Рим и Флоренция, бе виждал такива жени, пленени в камък наместо лед. Някога, докато бродеше из Лувъра, бе откривал такива жени, обсипани в летни цветове и съхранени върху платна. Някога като малко момче, докато се прокрадваше из хладния лабиринт зад екрана на кинотеатъра да потърси свободно място в салона, бе вдигнал очи и там, извисено и засияло над призрачния мрак, бе зърнал лице на жена, каквото повече не видя никога през живота си — тъй величествено и прекрасно, изградено от млечни кости и лунна плът, че го накара да застине самичък зад сцената, засенчен от движението на нейните устни, от птичето пърхане на очите й, от снежнобялото, мъртвешки искрящо сияние на нейните бузи.

И други образи избликнаха от отминалите години, сляха се и намериха нова същина тук, в леда.

Какъв цвят имаше косата й? Беше руса до бяло, а освободеше ли се веднъж от цвета, можеше да придобие всякакъв цвят.

Колко висока беше?

Може би призмата на леда я увеличаваше или смаляваше, докато заставаш тук или там пред празния магазин, пред витрината и тихото нощно потропване на неуморните, деликатно опипващи пеперуди.

Нямаше значение.

Далече над всичко останало — продавачът на гръмоотводи потръпна — той знаеше най-необикновеното.

Ако по някакво чудо очите й се разтвореха в този сапфир и тя го погледнеше, той знаеше какъв цвят ще имат очите й.

Той знаеше какъв цвят ще имат очите й.

Ако човек влезеше в този безлюден нощен магазин…

Ако протегнеше ръка, топлината на тази ръка би… какво?

Би стопила леда.

Продавачът на гръмоотводи дълго стоя с плътно затворени очи.

Въздъхна.

Върху зъбите му дъхът бе топъл като лято.

Ръката му докосна вратата на магазина. Тя се отвори. Облъхна го студен арктически въздух. Той прекрачи навътре.

Вратата се затвори.

Белите пеперуди потропваха по стъклото като снежинки.