Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (52)

51.

Тичаха през сенки с мирис на урина, тичаха през чистата ледена миризма на луната.

Пред тях калиопата съскаше, тракаше, пискаше.

Музиката! — помисли си Уил. Напред ли свири, или назад?

— Накъде? — прошепна тате.

Уил посочи с ръка.

— Оттук!

На сто метра от тях, отвъд сенчестите грамади на шатрите, в небето литна сноп сини искри, после пак притъмня.

Мистър Електрико! — помисли си Уил. Сто на сто се опитват да го преместят! Да го качат на въртележката, пък да става каквото ще! А ако го съживят, божичко, тогава двамата с Илюстрования човек ще връхлетят побеснели срещу нас с тате! А Джим? Е, какво може да се каже за Джим? Веднъж е така, друг път иначе… а тази вечер? На чия страна ще застане в крайна сметка? На наша страна! Старият верен Джим! На наша, разбира се! Но Уил изтръпна. Дали приятелите остават завинаги? Дали можеш за вечни времена да разчиташ на тяхната топлина, близост и обич?

Уил се озърна наляво.

Джуджето чакаше неподвижно, сгушено между гънките на брезента.

— Тате, гледай — тихо подвикна Уил. — Виж и там… Скелета!

Малко по-напред се извисяваше като мъртво дърво високият мъж, цял от мраморни кости и египетски папируси.

— Уродите… защо не ни спират?

— Страх ги е.

— От нас?!

Бащата на Уил се приведе и надникна иззад една празна клетка.

— Така или иначе, те сами за нищо не стават. И видяха какво се случи с вещицата. Друг отговор няма. Погледни ги.

Из цялата ливада уродите стърчаха неподвижно като стълбовете на шатрите, криеха се в сенките, чакаха. Какво чакаха? Уил преглътна с усилие. Може би изобщо не се крият, а заемат позиции в очакване на схватката. Когато дойде времето, мистър Дарк ще извика и тогава… просто ще ни обкръжат. Но времето не е дошло. Мистър Дарк е зает. Значи? Значи, помисли си Уил, трябва да се погрижим никога повече да не извика.

Краката на Уил се плъзгаха през тревата.

Бащата на Уил вървеше отпред.

Уродите ги гледаха с очи от лунно стъкло.

Калиопата промени мелодията. Нежна, печална музика долетя иззад шатрите и се разля над реката от мрак.

Върти се напред! — помисли си Уил. Да! Преди малко се въртеше назад. Но сега спря и пак се завъртя, само че напред. Какво е намислил мистър Дарк?

— Джим! — изтръгна се от гърдите му.

Тате го разтръска.

— Шшшт!

Но името се бе търкулнало от устата му само защото чуваше калиопата да възпява златните бъдни години и усещаше как топлото привличане дърпа скрития нейде Джим, бодрите ноти на изгрева го разтърсват и той се пита какво ли е да бъдеш на шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет години, а после, о, после на деветнайсет и накрая — съвсем невероятно! — на двайсет! Мощният вятър на времето навяваше в бронзовите тръби чудесна, весела лятна мелодия и като я чу, дори Уил побягна към музиката, която се разрастваше като дърво, отрупано със зрели слънчеви плодове…

Не! — помисли си той.

И вместо това застави нозете си да пристъпват според собствения му страх, да подскачат по неговата мелодия — тананикане с вцепенено гърло и стегнати дробове, което разтърсваше костите на главата му и заглушаваше песента на калиопата.

— Там — тихо каза тате.

И двамата видяха отпред между шатрите да минава нелепо шествие. Като мрачен султан в паланкин, една смътно позната фигура се возеше в стол, носен върху раменете на тъмни силуети с всякакви размери и форми.

Като чу гласа на тате, шествието трепна, после побягна напред.

— Мистър Електрико! — каза Уил. — Носят го към въртележката.

Шествието изчезна.

Отпред се издигаше шатра.

Уил хвана баща си за ръката и изтича настрани.

— Насам!

Калиопата свиреше нежно. Да привлече Джим, да подмами Джим.

А когато пристигне шествието с Електрико?

Музиката ще засвири назад, въртележката ще се завърти обратно, за да смъкне мъртвата кожа, да освежи годините му!

Уил се препъна, падна. Тате го вдигна.

И тогава…

Отпред избухнаха човешки крясъци, лай, хленч, вой, като че всички бяха паднали. Цяла тълпа от същества с осакатени гърла се жалваше хорово с протяжни стонове, вопли, тръпнещи въздишки.

— Джим! Хванали са Джим!

— Не… — промърмори Чарлс Холуей и добави загадъчно: — Може би Джим е хванал тях… или пък ние.

Двамата заобиколиха последната шатра.

Вятърът хвърли прах в лицата им.

Уил закри с длани очите и ноздрите си. Прахът беше като древна подправка, като изгорели кленови листа, имаше яркосин цвят и бавно се сипеше към земята. Малки вихрушки прах се въртяха в собствените си сенки и полепваха по шатрите.

Чарлс Холуей кихна. Отпред няколко фигури подскочиха и побягнаха от някакъв преобърнат, килнат предмет, изоставен на половината път между последната шатра и въртележката.

Това бе електрическият стол, с провиснали ремъци от подлакътниците и краката, и изкривена метална шапка в горния край.

Уил се обърка.

— Но къде е мистър Електрико? Искам да кажа… мистър Кугър!?

— Ами точно това трябва да е бил той.

— Кое трябва да е бил той!

Но отговорът бе навсякъде около Уил, сипеше се по алеята на малки прашни вихрушки… изгорялата подправка, есенният аромат, който ги посрещна, когато излязоха иззад ъгъла.

Решили са да опитат, пък да става каквото ще, помисли си Чарлс Холуей. Представи си ги как тичат в последните секунди, как мъкнат през тревите древната торба с прах и кокали върху изключения електрически стол — може би само един от многото опити да раздухат, да насърчат и запазят живота в купчинката мъртва материя, люспи ръжда и гаснещи въглени, които никакъв вятър не може да разпали отново. Ала е трябвало да опитат. Колко пъти през последните двайсет и четири часа са тичали с това начинание само за да спрат панически дейността си, защото всяко сътресение, дори най-лекият дъх е застрашавал да разруши престарелия Кугър на купчинка кайма и плява? По-добре да го оставят стегнат върху топлия електрически стол като постоянен експонат, като вечно действащо зрелище за зяпналата публика, а по-късно да опитат още веднъж, особено сега, когато лампите са изгаснали и тълпата се е оттеглила пред прииждащия мрак, трябвало е да опитат, защото се боят от една усмивка върху куршум и им трябва предишният Кугър — висок, с пламтяща коса и изпълнен със земетръсна енергия. Но някъде преди двайсет или десет секунди последното лепило не издържало, последните струйки живот отлетели на свобода и нелепата мумифицирана кукла се разпаднала на облаци прах и ноемврийски листа, възвестяващи по вятъра за победата на смъртта. Овършан след последната жътва, мистър Кугър се бе превърнал в милиард ситни пергаментови петънца, остатъци от древни ръкописи, танцуващи из ливадите. Също като прашна експлозия в стар житен силоз — имаше го и вече го няма.

— О, не, не, не, не, не — шепнеше някой.

Чарлс Холуей докосна ръката на Уил.

Уил млъкна. През последната минута и той бе мислил същото като баща си — за шествието с безжизненото тяло, разсипаното костно брашно и минералния прах, наторил тревите наоколо…

Сега оставаше само празният стол и последните слюдени искрици, ситни прашинки, покриващи ремъците като светулки. А уродите, които бяха мъкнали това бароково приспособление, бягаха и се криеха в сенките.

Накарахме ги да бягат, помисли си Уил, но нещо му подсказа, че греши.

Не. Не нещо. Някой.

Изоставената празна въртележка се въртеше този път сякаш сама за себе си. Напред.

Но между падналия стол и въртележката стоеше самотна фигурка. Урод ли беше? Не…

— Джим!

Тате го блъсна с лакът и Уил млъкна.

Джим, помисли си той.

А къде беше сега мистър Дарк?

Някъде. Защото той бе включил въртележката, нали? Да! За да ги примами, да примами Джим и… какво още? Но сега нямаше време, защото…

Джим обърна гръб на падналия стол и бавно тръгна към безплатното, много безплатното возене.

Отиваше там, където открай време знаеше, че трябва да бъде. Като ветропоказател в бурно време бе трептял ту насам, ту натам, колебливо се бе обръщал към ясни хоризонти и топли посоки само за да се врътне накрая и като сомнамбул да затрепти в привличането на блестящия бронз и летния марш на музиката. Не можеше да откъсне очи.

Крачка по крачка Джим вървеше към въртележката.

— Спри го, Уил — каза бащата.

Уил побягна.

Джим вдигна дясната си ръка.

Бронзовите стълбове прелитаха покрай него към бъдещето, разтегляха плътта като сироп, изпъваха костите като карамел, слънчевият метал обгаряше бузите му, заостряше очите му като кремък.

Джим посегна. Бронзовите пръти звънко затракаха по ноктите му, засвириха своя тиха мелодия.

— Джим!

Бронзовите пръти прелитаха и разсичаха нощта с жълт изгрев.

Музиката бликна високо като бистър фонтан.

Иииииииииииииии.

Джим отвори уста със същия вик.

— Иииииииииииииии!

Един бронзов прът плесна дланта на Джим и отлетя.

Нов бронзов прът плесна дланта му. Този път тя залепна за него.

Китката последва пръстите, ръката последва китката, рамото и тялото последваха ръката. Потънал в непробуден сън, Джим се изтръгна от своите земни корени.

— Джим!

Уил посегна, усети как краката на Джим се изплъзват от пръстите му.

Джим се завъртя през очакващата нощ в огромен и мрачен летен кръг. Уил тичаше подир него.

— Джим, слизай! Джим, не ме изоставяй тук!

Подмятан от центробежната сила, Джим стискаше пръта с една ръка, въртеше се, а по някакъв самотен, изгубен и последен инстинкт другата му ръка се разперваше да улови вятъра, водена от една малка негова частица — онази светла, отделна частица, която все още помнеше дружбата.

— Джим, скачай!!

Уил посегна да сграбчи тази ръка, не успя, препъна се, едва не падна. Първата гонка беше загубена. Джим трябваше да направи една обиколка сам. Уил стоеше и чакаше следващото връхлитане на конете и момчето, което вече не беше съвсем момче.

— Джим! Джим!

Джим се събуди! Насред обиколката по лицето му се изписваше ту юли, ту декември. Той стискаше пръта и крещеше от отчаяние. Искаше и не искаше. Желаеше, отхвърляше, отново желаеше страстно, понесен в полет по вълшебната топла река от вятър и бляскав метал, препуснал върху юлски и августовски коне, чиито копита тъпчат въздуха като зрял плод, очите му пламтяха. Притисна език към зъбите си и изпъшка от безнадеждност.

— Джим! Скачай! Тате, спри машината!

Чарлс Холуей се завъртя и видя контролното табло на петнайсет метра от себе си.

— Джим! — В ребрата на Уил се впиваше болка. — Не мога без теб! Върни се!

Нейде далече, на отвъдната страна на въртележката, препускаща все по-бързо в нощта, Джим се бореше със собствените си ръце, с пръта, с обруленото от вятъра пътешествие, с гъстеещата нощ, със звездния кръговрат. Пускаше пръта. Пак го сграбчваше. А дясната му ръка все така се протягаше назад и навън, молейки Уил за последната му капчица сила.

— Джим!

Джим изскочи иззад завоя. Там, долу, на мрачната нощна гара, от която влакът му вече потегляше завинаги сред вихрушка конфети от продупчените билети, той видя Уил — Уили — Уилям Холуей, негов млад другар, млад приятел, който щеше да изглежда още по-млад в края на пътешествието, не просто млад, а непознат! Смътен спомен от отминали времена на далечна година… но сега това момче, този приятел, този по-млад приятел тичаше подир влака и протягаше ръка. Да се качи ли молеше? Канеше го да слезе? Кое от двете?!

— Джим! Помниш ли ме?

Уил се хвърли в последен скок. Пръсти докоснаха пръсти, длан докосна дланта.

Пребледнялото, студено лице на Джим гледаше отгоре.

Уил препускаше подир въртящата се машина.

Къде беше тате? Защо не я спираше?

Ръката на Джим беше топла, позната, добра ръка. Тя стисна неговата. Той се вкопчи в нея с вик.

— Джим, моля те!

Уил дърпаше. Джим дърпаше. Хванат в капан, Уил усети как през ръката му прелита юлска жега. Тя бе като животинче, което Джим държеше и галеше, за да се вози с него напред, в кръг, към други времена. Значи тази ръка, отпътувала далече напред, щеше да стане чужда за Уил, нощем щеше да знае неща, за които той, свит под завивките, може само да се досеща. Четиринайсетгодишно момче с петнайсетгодишна ръка! Джим я държеше! Стискаше здраво, не искаше да я пусне! А лицето на Джим, беше ли вече по-старо след това пътешествие в кръг? Беше ли вече на петнайсет, навлязъл в шестнайсетата година?

Уил дърпаше в едната посока. Джим в другата.

Уил падна върху машината.

Двамата се въртяха в нощта.

Сега целият Уил се возеше със своя приятел Джим.

— Джим! Тате!

Колко лесно би било просто да стои, да се вози, да обикаля с Джим, щом не може да го свали. Просто да го остави на мира и да се вози, ех, как да се вози! Из тялото му бликаха сокове, заслепяваха го, барабаняха в ушите му, изстрелваха електрически заряди през слабините…

Джим крещеше. Уил крещеше.

Пропътуваха половин година през прелитащия топъл мрак на овощните градини, преди Уил да сграбчи здраво ръката на Джим, да събере смелост да скочи от толкова много обещания, толкова много чудесни години на растеж, да полети надолу с размахани ръце и крака, да повлече Джим подир себе си. Но Джим не можеше да пусне пръта, не можеше да се откаже от пътешествието.

— Уил!

Разкъсван между машината и приятеля, стиснал и двете с по една ръка, Джим изкрещя.

Викът бе като раздиране на плат или плът.

Очите на Джим станаха слепи като на статуя.

Въртележката летеше.

Джим изкрещя, падна, преметна се безумно във въздуха.

Уил се опита да смекчи падането му, но Джим тежко блъсна земята и се претърколи. Остана да лежи безмълвен.

Чарлс Холуей блъсна ръчката на контролното табло.

Празната машина забави ход. Конете спряха своя бяг към някаква далечна лятна нощ.

Чарлс Холуей и синът му коленичиха до Джим да докоснат китките му, да прилепят ухо до гърдите му. Изцъклените бели очи на Джим гледаха към звездите.

— О, Боже — извика Уил. — Мъртъв ли е?