Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (47)

46.

Разтеглено на километър и половина, шествието се движеше в следния ред:

Вече съвсем близо до панаира, Джим и Уил тъпчеха тревата с мъртвешки нозе, а приятелите им вървяха до тях и коментираха колко чудодейна е помощта на водното конче.

Почти на цял километър зад тях, циганката се опитваше да ги догони. Беше наранена по някакъв тайнствен начин и често спираше да нарисува в праха символите на вихрушката.

А най-отзад идваше портиерът баща, който ту забавяше крачка, защото си спомняше за възрастта, ту крачеше пъргаво като младеж, мислейки за победата в краткия първи сблъсък. Притискаше лявата си ръка към гърдите и дъвчеше аспирин в движение.

В покрайнините на панаира мистър Дарк се озърна назад, сякаш някакъв вътрешен глас му бе казал кои са останалите участници в неговите маневри. Но гласът заглъхна и той се поколеба. Рязко кимна и джуджето, Скелета, Уил и Джим се втурнаха през тълпата.

Джим усети как ярко осветени хора го обкръжават като река, ала не го докосват. Уил чу тук и там да се леят водопади от смях, а той вървеше под техните пръски. Взрив от светулки разцъфна в небето; под тях се ширеше виенското колело, ликуващо като титаничен фойерверк.

Сетне стигнаха до Огледалния лабиринт и се запромъкваха, заблъскаха, запрепъваха през ледените езера, където унили, ухапани от паяк момчета досущ като тях изникваха и изчезваха хилядократно.

Това съм аз! — помисли си Джим.

Но аз не мога да си помогна сам, помисли Уил, колкото и да се множа!

И тълпата момчета заедно с тълпата отразени илюстрации на мистър Дарк, защото той бе свалил сакото и ризата, си проправи път към Восъчния музей в края на лабиринта.

— Седнете — нареди мистър Дарк. — Не мърдайте.

Сред восъчните фигури на убити, застреляни, обезглавени, удушени мъже и жени двете момчета седяха като египетски котки — без да мигат, без да помръдват, без да преглъщат.

Със смях минаха неколцина късни посетители. Те си разменяха коментари за всички восъчни фигури.

Не забелязаха тънката струйка слюнка, плъзнала под устата на едното „восъчно“ момче.

Не видяха колко ярко блестят очите на второто „восъчно“ момче и как от тях по бузите му изведнъж се отрониха бистри капки.

Навън вещицата куцукаше през лабиринта от въжета и колчета между шатрите.

— Дами и господа!

Последните нощни посетители — триста или четиристотин души — се обърнаха като един.

Гол до кръста, цял покрит с кошмарни усойници, саблезъби тигри, преситени лешояди и жълтеникаво-розови вулканични облаци, Илюстрования човек обяви:

— Последно безплатно представление за тази вечер! Елате! Елате всички!

Тълпата се втурна към главната платформа пред шатрата с уродите, където стояха джуджето, Скелета и мистър Дарк.

— Най-изумително опасният, а нерядко и смъртоносен… световноизвестният трик ЛОВЕЦ НА КУРШУМИ!

Тълпата радостно ахна.

— Пушките, моля!

Мършавия разтвори широко шкаф, пълен с лъскава артилерия.

Подтичващата вещица застина, когато мистър Дарк се провикна:

— А ето и кой ще предизвика смъртта, ще заложи живота си и ще хване куршума — мадмоазел Таро!

Вещицата поклати глава, изблея нещо неясно, но ръката на мистър Дарк се пресегна и я дръпна като дете върху платформата. Тя все още протестираше и Дарк трепна за миг, но вече нямаше място за отстъпление пред всичките тези хора и той продължи:

— А сега, моля, чакаме доброволец за пушката. Над тълпата се разнесе тих ропот, никой не смееше да заговори високо.

Устата на мистър Дарк почти не трепна. С едва доловим глас той попита:

— Спря ли му часовника?

— Не — изхленчи тя. — Не го спрях.

— Не? — Той едва се удържаше да не изкрещи.

Изпепели я с поглед, после се завъртя към публиката и остави устата си автоматично да довърши призива, докато пръстите му играеха по пушките.

— Доброволци, моля!

— Спрете представлението — тихо извика вещицата, кършейки ръце.

— Представлението продължава, проклета да си — изсъска свирепо той. — Дважди, трижди проклета и още по-лошо.

И Дарк тайно ощипа, ухапа с пръсти татуираната върху китката му сляпа жена в черно.

Вещицата се сгърчи, хвана се за гърдите, изстена, заскърца със зъби.

— Милост! — глухо пошушна тя.

Тълпата мълчеше.

Мистър Дарк бързо кимна.

— След като няма доброволци… — Той почеса илюстрованата си китка. Вещицата потрепери. — Ще отменим последния номер и…

— Ето един доброволец!

Тълпата се завъртя.

Мистър Дарк трепна, после бързо попита:

— Къде?

— Тук.

Далече, в самия край на тълпата, се вдигна една ръка и човешкото множество се разтвори пред нея.

Мистър Дарк видя съвсем ясно самотния мъж, застанал там.

Чарлс Холуей, гражданин, баща, замислен съпруг, нощен скиталец и чистач в градската библиотека.