Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (9)

9

Моли висеше безмълвно на въжето между този и отвъдния свят, колебаейки се между живота и смъртта, а краката й се поклащаха на сантиметри от пода. Сара изпусна тъпия нож и той изтрака на пода. Тя нададе ужасен вик и се вкопчи с нокти във въжето, но усилията й бяха напразни. Бе толкова странно, сякаш Моли се бе превърнала в дух, който не можеше да бъде докоснат. Изглеждаше учудена, сякаш не бе очаквала да страда. Неясни звуци идваха от гърлото й, докато въртеше шията си и стискаше здраво въжето, което се бе впило в нея.

Градинарят блъсна Сара настрани и им нареди да повдигнат Моли нагоре. Нина се спусна и сграбчи мятащите се напред-назад крака, отнасяйки силен удар в бъбреците, преди да успее с помощта на Сара да повдигне Моли няколко инча и да отнеме от напрежението във врата. Градинарят грабна чифт ножици от чантата с инструменти, която носеше на кръста си, и преряза въжето, което висеше от кука на гредите на тавана, предназначена за пълзящия папрат, разпилян сега на килима.

Моли се стовари върху тях и за малко не събори Нина. Те я положиха внимателно на пода, където тя продължи да дращи по врата си, но движенията й ставаха все по-слаби, а очите й се изцъклиха безжизнено. Щом Нина и Сара се отдръпнаха, градинарят разряза с едно бързо движение стегнатата примка на въжето. Моли лежеше на пода с посинели устни, едва поемайки си въздух, със слаба кашлица. Очите й бяха отворени, но безизразни от шока. Много внимателно и нежно, като танцьори, които са репетирали заедно, тримата възрастни я повдигнаха с едно движение и я поставиха на леглото.

Сара се наведе над нея, като изследваше шията й и слушаше дишането й. Моли хриптеше.

— Съжалявам, мамо.

Сара, застанала на колене, прегърна момичето.

— Няма нищо, скъпа, няма нищо. Сега ще повикаме доктор. Майката и дъщерята се успокояваха една друга, сякаш близостта им можеше да изтрие грозния възел на въжето на пода и белезите по шията на Моли. Сара се пресегна с една ръка за кутията с кърпички на леглото и започна да изтрива сополите и сълзите от лицето на Моли.

Нина не видя ни следа от хапчета, наркотици или някакви бутилки. Вече можеше да се контролира достатъчно, за да говори разбрано. Вдигна телефона, за да набере 911, който, изглежда, ставаше любимия й телефонен номер, но Моли я видя от леглото си.

— Недейте — каза Моли. Гласът й прозвуча така, сякаш някой стъпваше върху дребен чакъл. Нина задържа телефонната слушалка, но не набра. От предишното си обаждане на 911 на планината, се бе научила, че дори ако бе позвънила на първия възможен номер, може да докара полицейска кола.

Моли говореше нещо на майка си с тих глас. Нина не можеше да чуе какво си казваха.

Накрая Сара каза:

— Тя няма да се качи в линейка и не желае да се вдига шум. Обадете се на д-р Лий. Той е домашният ни лекар. Номерът му е на долния етаж в телефонния указател върху бюфета в антрето.

Градинарят, който бе наблюдавал безмълвно на няколко крачки, сега проговори:

— Тя трябва да отиде в болница.

— Вече се чувствам по-добре — настоятелно каза Моли от леглото си. Не прозвуча особено убедително, но сега поне изглеждаше по-малко ужасно, понеже беше дошла в съзнание и цветът на лицето й постепенно се връщаше. — Мамо, кажи им да си ходят.

Нина огледа стаята. Обстановката доста се различаваше от представата за момичешка стая с тапети на цветя и купища плюшени играчки. Макар че беше на горния етаж, създаваше усещането за мазе. Тясното легло със стоманени рамки, върху което Моли лежеше, бе покрито с черен спален чувал и сякаш идваше направо от автобуса за Сан Куентин. Шкафът в ъгъла и бюрото за компютъра също бяха боядисани в черно. Тънкият килим в тъмносиво допълваше постиндустриалния дизайн.

Но най-потискащото нещо от килията, в която Моли беше превърнала стаята си, беше стената, облепена с откъснати от списанията фотоси на Кърт Кобейн, вокалиста на „Нирвана“, който неотдавна се бе самоубил — Кобейн с цигара, Кобейн с неизменния си кафяв пуловер, Кобейн с китара, или как гримасничи пред фотоапарата, а немитата руса коса затуля отчаяните му, самотни очи.

— Моля ви, Нина, Джо, слезте долу. Повикайте лекаря — продължи да настоява Сара.

Нина и Джо се спогледаха един друг. Ръцете на Джо, така непоколебими в критичния момент, сега трепереха като листа, оставени на вятъра.

— Сигурна ли сте, че… — опита се Джо.

— Върви! — извика Сара.

Д-р Лий беше в болницата. След като разпита набързо Нина защо не е повикала линейка, той обеща да пристигне след десет минути. Нина и градинарят седнаха на кушетката, направена от голямо чепато дърво, покрито с дебела овча кожа. Седяха и гледаха в тъмната камина, заслушани в тишината горе. С настъпването на вечерта в къщата стана студено, въпреки че до началото на септември оставаха още няколко дни.

— Това малко момиче си има големи проблеми — каза Джо накрая. После стана да запали камината. Седна отново на кушетката и постави бейзболната си шапка на коленете. Миришеше на трева и пот. — Тя и брат й, и двамата…

— Изглежда толкова… Учудена съм, че може да говори — каза Нина.

— Виждал съм такова нещо и преди, но човекът загина. Братовчед ми се самоуби по този начин.

— Това е труден начин да умреш. Изненадана съм, че не е избрала хапчетата. Вие й спасихте живота, нали знаете.

Той я погледна смаяно и Нина видя, че ръцете му продължават да треперят, а кожата му пребледня болезнено под топлия бронзов загар. Той беше дори по-разстроен от Нина при вида на момичето.

— Не аз, майка й вече беше там. Тя щеше да намери начин да я свали без мен или вас.

— Може би — каза Нина.

— Джейсън и Моли винаги защитаваха майка си, грижеха се за нея, сякаш тя е детето. Струва ми се, че сега тя трябва да е голямата. Поне това е добре.

— Какво имате предвид с това, че са я защитавали?

— Виждал съм ги много пъти да застават между майка си и баща си. Той никога не я е удрял, поваляше я на земята и вдигаше юмрук над нея, колкото да я сплаши. Децата се страхуваха от него, но повече се страхуваха за майка си. Като пораснаха, Джейсън започна да му се противопоставя открито.

— Вие знаете много за семейството.

— Те прекарват много време навън. Не подслушвам под прозорците. А и Моли споделя с мен понякога.

— Какво?

— Не знам дали мога да говоря за това с вас.

— Аз съм адвокат на г-жа Де Биърс — каза Нина. — Просто се опитвам да помогна.

— Моли остроумничи — каза Джо, — но вътрешно никак не й е смешно. Момчетата я ухажват, а на нея хич не й пука, шляе се само с Джейсън и техния приятел Кени. Тя и Джейсън са така… — Той преплете пръстите на ръцете си. — Джейсън не трябваше да се изнася по такъв начин. Липсва й много. Тя излиза на поляната и говори с него по телефона, така че майка им да не може да чуе.

— И какво казва тя по телефона?

Той й хвърли кос поглед.

— Откъде бих могъл да знам?

— Сигурно сте подочул нещо, без да искате — каза Нина. — Имам предвид, че работите навън и работите само на няколко метра. Нормално е да чуете нещо.

— Това е вярно. На нея не й пука какво казва пред мен. Аз съм като тревата, която расте около цветята, полезен, но незабележим — каза той. — Е, добре, вчера я чух да говори с брат си. Каза, че й е омръзнало да лъже. После Джейсън каза нещо и тя отвърна да не се безпокои, че ще спази обещанието си, но че е разтревожена, че не може да спи и защо той не се приберял вкъщи.

Входната врата се отвори шумно и един як мъж с азиатски черти, сива пригладена назад коса и докторска чанта нахълта вътре. По петите го следваше Лео Терънт.

— Аз съм д-р Лий, къде с тя?

— Горе по стълбите вдясно.

— И аз идвам — каза Терънт.

— А, не, вие не — извика д-р Лий, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Ще сляза веднага, щом мога. Просто седнете спокойно.

Терънт се обърна към Нина и Джо.

— Тъкмо идвах насам с колата и видях д-р Лий. Той ми каза за Моли. Как е тя?

Лео изглеждаше уплашен.

— Не знам точно — каза Нина. — Когато напуснахме стаята, беше дошла в съзнание. Не ни позволи да извикаме линейка.

— Моля да ме извините — каза Джо, — трябва да свърша с поляната.

Появата на Терънт сякаш го бе изличила от стаята. Интелигентното му лице се заглади в безизразна любезност, той като че се смали, връщайки се в ролята на безличен служител.

— Моля ви — каза Нина.

Терънт се приближи до камината, в която дървата пращяха и горяха. Подпря удобно ръката си на полицата. Носеше жълто-кафяво спортно сако, памучни панталони и боти. Лицето му приличаше на лицето на стар боксьор, със счупен нос и множество белези, имаше проницателни очи и приятен глас. „Грознокрасив“, реши Нина.

— Слава Богу, че сте влезли навреме. Горката Моли — каза той и погледна към площадката на стълбите. — Имаше ли голяма опасност?

— Попитайте доктора, господин Терънт. Разговаряше с майка си в пълно съзнание. Не знам.

— Какво, по дяволите, я е накарало да направи такова нещо? Шокът от смъртта на Рей? Не го вярвам. Не ми е приятно да го кажа, но тя не се разбираше особено с него, струва ми се, по-скоро би… — каза Терънт — няма значение. Наместо да се оправя, тя става по-зле, дяволите да го вземат! Горката.

Той поклати глава с недоверие.

— Сара ли дойдохте да видите?

— Да, мислех си, че може би иска да излезе да хапне и да се поразсее.

— Често ли се срещате? — попита Нина.

— Какво ви интересува?

— Искам само да съм горе-долу наясно какво става, когато взимам клиент. И съм силно объркана по отношение на цялото семейство.

— Не се бъркайте. Правете това, което се очаква от вас — каза Терънт. — Разкарайте Куентин от нас.

— Обяснете ми едно нещо. Интересувам се от отношенията между Куентин и сина му. Знам, че сте бил техен съдружник в, „Де Биърс Кънстръкшън“ — каза Нина.

— Куентин създаде бизнеса, Рей го съсипа, а аз трябваше да оправям бъркотията — каза Терънт. — Куентин трябваше да вземе някого, след като Рей почти беше унищожил компанията. Аз я направих печеливша отново, въпреки че Рей постоянно ми пречеше. А за Куентин мога да кажа, че е достатъчно умен бизнесмен, за да ме задържи като мениджър, независимо от това, което Рей твърди… исках да кажа, твърдеше. Куентин прощаваше всяка издънка на Рей. Просто не искаше да ги забелязва. Куентин работи трийсет години, за да изгради добрата си репутация, а Рей завлече всичко в калта, но баща му все му намираше оправдания. Ходеха заедно на лов, на риба, играеха комар. Той прие тежко смъртта на Рей. Имаше нужда да обвини някого. Целият проблем е, че не видя тялото. Той е човек, който разсъждава конкретно. Не се доверява на мнението на останалите. Трябва да се увери със собствените си очи.

— Може би просто трябва да го оставим да го види — каза Нина. — Щом като това значи толкова много за него. Бихме могли да го направим в присъствието на полицията, така че той да няма възможност… да не остане сам с тялото. Сара, разбира се, не е съгласна, иначе нямаше да реагираме така на този иск…

Тя очакваше Терънт да избухне при предложението й, но вместо това изражението му придоби онзи страдалчески вид, който тя вече бе свикнала да вижда по лицата на Сара и Моли.

— Слушайте, завеждането на това дело е много повече от бащинското желание на Куентин да види тялото на сина си. Той иска да упражнява контрол над Сара и децата. За пръв път Сара се опитва да му се противопостави. Нейната свобода, свободата на Моли и Джейсън зависи от това този контрол да бъде прекъснат. Сара се нуждае вие да го сразите, а не да правите компромиси с него. Ще поемете ли работата, или да кажа на Сара да поиска отлагане и да потърси друг адвокат?

— О, ще се сражавам, господин Терънт. Но не искам да го правя слепешката — каза Нина. — Добре е вие и Сара да разберете това.

Търънт кимна.

— Благодаря. Сигурен съм, че ще направите всичко възможно.

Той хвърли поглед към площадката на стълбището.

— Ще отида при тях.

Д-р Лий се появи отгоре, като развиваше навитите си ръкави.

— Тя е добре — каза той от стълбищната площадка. — Само няколко драскотини. Няколко дена ще е прегракнала. Въжето е било разтегливо, така че когато е бутнала стола, вратът й не се е счупил от собствената й тежест. Майка й ще остане с нея. Тя каза, че не е нужно да стоите повече тук.

— И няма да отиде в болница? — попита Нина удивено.

— Тук ще бъде добре — каза докторът решително.

— Тя има нужда от психиатрична помощ — настоя Нина. Не трябва ли да съобщим на някого за това?

— Извинете ме — каза докторът, като слизаше бързо по стълбите. — Мисля, че не сме се срещали преди.

— Нина Рейли, адвокат съм на госпожа Де Биърс.

— В такъв случай, госпожо Рейли, явно разбирате защо ви предлагам вие да обсъдите всички въпроси на медицинското лечение с вашата клиентка, нали?

— Мога ли да се кача сега? — попита Терънт.

— Почукайте на вратата и вижте — отвърна Лий. — Аз си тръгвам.

Терънт пое по стълбите.

— Ще се срещнем на делото, госпожо Рейли.

— Кажете на Сара, че ще й се обадя.

Отдолу Нина чу лекото почукване на Терънт и отварянето на вратата. След това вратата на спалнята се затвори и с изключение на прашенето на огъня в камината къщата потъна в пълна тишина. Отвън тя чуваше шума от електрическата косачка на Джо, която изтръгваше всяко диво растение, имало неблагоразумието да попадне върху скъпата трева. Смрачаваше се.

Явно инцидентът с Моли беше приключен. Изглеждаше странно как човек може да бъде толкова близо до смъртта и толкова малко хора да бъдат допуснати. Нина имаше чувството, че опитът за самоубийство на Моли бе потулен така ефикасно, както бе погребан и Рей. Можеше да се обзаложи, че никога вече нямаше да чуе и дума за това, ако сама не повдигнеше въпрос.

И тогава си помисли за нещо друго. Декларацията, която трябваше да бъде подписана от Моли, и която се противопоставяше на иска за ексхумация, можеше да бъде забравена. Моли нямаше да е в състояние да я подпише.

Дали декларацията имаше нещо общо с опита на Моли за самоубийство? Всичко, което се съдържаше в нея, беше кратко повторение на показанията й пред следователя относно смъртта на баща й в планината, изразяваше желанието й тялото на баща й да не се вади от гроба и настояваше, че не е виждала пръстена на ръката му при погребението.

Може би ситуацията — майката и дядото, които спореха относно ексхумацията и смъртта на баща й, и може би в памет на Кърт Кобейн — всичко това имаше отношение към отчаянието й. Дали Де Биърс би променил намерението си, след като научеше за Моли? Тя се замисли върху това. В областната адвокатура бяха казали на Нина, че може да се занимае с иска по начина, по който желае Сара, щом като това не струва никакви пари на окръга. Тя разполагаше с декларацията на Сара, с декларацията на следователя и на управата на гробищата. Утре щеше да вземе още една декларация от полицията. Но за да осигури спечелването на делото, бе нужно поне едно от децата да се противопостави писмено на искането за ексхумация. Документите трябваше да бъдат подадени до следващия ден. Налагаше се да продължи. Ако Де Биърс се откажеше, добре. Но тя не беше голям оптимист.

Часовникът над камината показваше шест. Времето напредваше. Трябваше да намери Джейсън.

Купчина телефонни указатели от Сан Франциско до Тахо бяха струпани на масата в антрето. Тя намери името на Кенет Мангър, преписа адреса и въздъхна с облекчение, щом седна зад кормилото на своето бронко сред приятния личен хаос. Тук поне цареше бъркотия, която тя разбираше.

 

 

Пол лежеше по шорти и с ръце зад тила на голямото хотелско легло, вторачен в картината, която бе подпрял на стената; картината на Ким.

Зад прозореца му на десетия етаж неоновите светлини на казината се запалваха с избледняването на шевната светлина. Тъкмо се бе върнал от фитнес залата в приземния етаж и бе постоял при минералния басейн заедно с няколко приятни французи, играчи на голф. Чувстваше тялото си леко и затоплено и приятна умора в мускулите на раменете. Джинджър Хирабаяши бе идентифицирала парченцата стъкло. Според нея това бяха обикновени фарове за кола и от Сакраменто изпрати по факса индексите на дисперсия и рефлексия. Без колата, с която да се направи сверяването, тези цифри бяха безполезни, но един ден можеха да се превърнат в доказателство.

Той прекара следобеда в проверка на работата на полицията отпреди три години. От местните автосервизи не беше изскочило нищо — всички коли, минали оттам за ремонт след катастрофа, се бяха оказали извън подозрение. Болничните доклади предоставяха пълни списъци на всички пострадали при катастрофа, но и там не можеше да се открие нищо. Компаниите за пътна помощ, гробищата за коли и полицейските управления в доста широк радиус — към всички тях бе отправено искане да съобщават за коли, разбити върху скали или потопени във вода или изоставени на гробищата — нищо.

Проблемът беше там, че нямаха точно описание на колата, още по-малко на шофьора. Ким казваше, че е колорист и че детайлите не са нейната стихия. „Ех, ако се занимаваше с фотореалистично изкуство“, си мислеше Пол със съжаление. Образът върху картината й не ставаше за основа на никаква хипотеза. Той се взря в двата червени триъгълника под светлата линия, която трябваше да представлява колата, забързана към целта си. Тези триъгълници и зелената черта представляваха единствените реални детайли в картината. Ким не знаеше защо е нарисувала триъгълниците. Той бе допуснал, че изобразяват нещо, което действително се намира на мястото на произшествието, но един поглед върху снимките от мястото на инцидента и обиколката, която направи около паркинга, преди да се прибере у дома, го разубедиха. Може би изобразяваха кръв или може би просто беше прибавила нещо червено за баланс на зеленото…

Той затвори очи и се унесе в дрямка, мислите му постепенно отстъпиха място на хипнотични образи, които се гмуркаха като акули в асфалтовото море и само искрящите им перки се показваха над водата…

Той се сепна, знаеше какво да предприеме оттук нататък.

 

 

Кени Мангър живееше в един от разнебитените апартаменти на Ски Рън Булевард, обитавани от най-бедните жители на Тахо. Нина се бе занимавала няколко пъти с проблемите, които създават подобни сгради, и дори се бе обаждала в Здравния департамент от името на една млада майка, която бе оставена през миналата зима без отопление и вода.

Тя влезе в препълнения паркинг, като търсеше свободно място, накрая успя да се вмъкне в тясното пространство зад едно ремарке. Пресече бързо слабо осветените бетонни алеи, а очите й изследваха вратите в търсене на номер 108. Прескачаше котки, детски играчки, преминаваше покрай вътрешни прозорци на апартаменти, през чиито завеси трепкаше синята светлина на телевизорите, бебета ревяха, деца се смееха, мъже и жени се караха.

Джейсън де Биърс отвори вратата на номер 108. Бос, с размъкнати панталони и тениска. Изглеждаше посърнал.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, без да се помръдне от вратата. — Малко съм зает.

— Говорихте ли с майка си?

— Да! Вие знаете за Моли? — Той задържа вратата и я покани да влезе. — Събирам си багажа, за да отида там.

— Влязох в спалнята веднага след като майка ви я намери. Моли беше в съзнание през цялото време. Градинарят я свали веднага. Имаше ножици в колана си. Д-р Лий каза, че ще се оправи.

Джейсън седна на кушетката.

— Защо го е направила? Какво каза тя? — При сядането счупените пружини поддадоха, така че той потъна почти до пода. Големите му стъпала бяха здраво стъпили на килима.

— На мене нищо.

— Сигурна ли сте, че тя няма пак да…

— Поне не тази вечер. Майка ви няма да я остави сама.

— Не трябваше да ги оставям. Майка ми не може да се оправи с това. Къде са ми обувките?

Той продължи да си събира нещата, сякаш тя не беше там. Взе една гуменка и я нахлузи на бос крак. Дори седнал, заемаше по-голямата част от стаята и Нина се учуди как ли спи на импровизираното легло в ъгъла. Питаше се как двама толкова обикновени на вид родители имаха такива поразително красиви деца. Вглеждаше се в чертите на лицето му, сигурна, че преди ги е виждала у някоя статуя, изсечени в гладкия мрамор… И двамата с Моли имаха високите чела и изящните черти на майка си, както и къдравата й коса, но в златист вариант.

Джейсън изглеждаше по-як от сестра си, по-атлетичен. Сара бе споменала, че се занимава със спорт: тенис, плуване, хокей, бейзбол. И Моли играеше баскетбол. На тези деца всичко им се удаваше, но не бяха щастливи. Много хора, които постигат нещата с лекота, не са щастливи.

Докато той търсеше другата си гуменка, Нина разгледа малкия хол. До отсрещната стена имаше бюро, отрупано с книги и жици, свързани в сложно електронно оборудване. По-голямата част от бюрото беше заета от монитора на компютър. По екрана подскачаха и се премятаха малки фигурки, до него стоеше хард дискът на две пластмасови поставки, пълни с дискове. Нина можеше да види заглавията на нетскейпа и някакъв текст, но не можеше да го прочете оттам, където стоеше.

През полуотворената врата на спалнята тя видя маса, подредена като в лабораторията по химия в училище. Отрупана с епруветки, пипета и други цилиндрични форми, които тя не можеше да разпознае. На килима лежеше учебник по пиротехника, очите и се спряха върху отворената страница със заглавие „Рецепта за захарна ракета“.

Джейсън приключи с обуването и застана пред нея, като опъна завивката на леглото, затвори компютъра и заключи спалнята. Тя разбра този порив към ред. Докато оправяше стаята, той внасяше ред и в главата си.

— Благодаря, че дойдохте да ме вземете, но аз ще тръгна сам. И благодаря, че помогнахте на Моли. Трябва да тръгвам.

Нина се поколеба.

Като го гледаше, тя лесно можеше да си го представи без наболата брада и по-млад, може би на възрастта на Боб. Но по лицето на Боб никога не бе имало, и тя се надяваше, че никога няма да има изписана такава мъка, както по лицето на този млад мъж. Той нямаше нужда от повече грижи. Но въпреки това тя щеше да му ги създаде.

— Не съм дошла да ви взема — каза тя бързо. — Зная, че трябва да вървите, но изчакайте само за миг. Говорихте ли с майка си относно иска на вашия дядо за ексхумацията на баща ви?

Реакцията на Джейсън беше по-лоша, отколкото тя си представяше. Той явно за първи път чуваше за подобен иск. Челюстта му увисна и лицето му стана пепеляво. Едва намери сили да каже:

— Какво иска?

Тя обясни какво е замислил Куентин. През цялото време той я гледаше като куче, което някой е примамил, а след това го е ритнал.

— Вижте, съжалявам, не ви трябваше още един шок. Не сте ли говорили с майка си последните дни?

— Не. Аз… аз бях извън града днес… Когато й се обадих от магазина долу, тя беше… Ние говорихме само за Моли.

— Нося една декларация — Нина я извади от чантата с документи, — която искам да прочетеш. Написах я за сестра ти и затова нейното име стои отгоре, но информацията е същата. Прочети я, моля те. Поговори с майка си. Ако искаш да я подпишеш, ми я донеси най-късно до утре сутринта в офиса ми в Старлейк билдинг, за да можем да й придадем окончателна форма и да я изпратим в съда.

Тя пристъпи и му подаде написаната декларация заедно с визитната си картичка. Той беше по-висок от нея почти с педя. Стори й се, че подава лист хартия на някоя стена.

— Джейсън, важно е.

Баща му беше загинал, сестра му току-що се бе опитала да се самоубие и още несъвзел се от тези удари, той трябваше да научи, че дядо му ще съди майка му. Тя се надяваше, че вътре в себе си той е устойчив. Майка му и сестра му не бяха и се налагаше някой да ги върне на земята.

— Делото е насрочено за четвъртък сутринта в съда. Това значи вдругиден, освен ако дядо ти и майка ти не постигнат съгласие преди това. Можеш да дойдеш, ако желаеш, но не се налага да си там.

Той сгъна внимателно документите и ги сложи в джоба си.

— Трябва да помисля — каза той на себе си.

Тя искаше да го успокои, преди да е тръгнал, затова попита, просто за да продължи разговора още малко.

— Джейсън, какво е захарна ракета?

— О, това от книгата на Кени. Той е луд по науките. Бих ви запознал, но не си е вкъщи.

Той прокара ръка през очите си.

— Добре ли си? — попита Нина. Минаваше осем часът и тя осъзна колко е уморена и гладна, и дори не беше сигурна, че ще може да кара до вкъщи. — Тръгвам си сега.

Той задържа вратата, докато тя излезе, в едната му ръка бяха ключовете от колата, а очите му се рееха някъде далече.