Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (18)

18

В Кармел септември беше средата на лятото и бе най-горещият месец. Туристите бяха заминали към Сан Хосе и района на Бей. Местните хора отново можеха спокойно да отидат до пощата, без да им се налага да си пробиват път в тълпата, да разходят кучетата си край брега и дори да пазаруват в бутиците и безистените, от месеци пълни с хора.

Откакто се върна в Кармел, Пол работеше здраво, но си остави време и да кръстосва из картинните галерии, търсейки идеалния подарък за Ким.

Ким. Името й предизвикваше спомена за измамното докосване на пръстите й на светлината на камината.

След завръщането си от Тахо той беше сприхав и нервен. Ким го беше докарала дотук, възбуждайки го до полуда, каквато не помнеше от пубертетските си години, а после го беше оставила да чака напразно. Чувстваше се изигран. Беше отвратен от пълната си капитулация пред нея, от готовността, с която й се откриваше, подобно на дебел стар глупак. Той я искаше, жадуваше я, имаше нужда тя още повече да го възбужда и очарова.

Докато бе посръбвал мартини, тя някак беше успяла да го победи. Просто го беше зарязала по бели гащи. Той не можеше да я чака повече, нуждаеше се от нея, нуждаеше се да завърши това, което беше започнал. Непрекъснато мислеше за онази вечер, чудейки се какво го беше спряло да я сграбчи и да прави любов с нея, вместо да се държи като любезен господинчо, който похапва от салатата й.

Винаги беше смятал, че сексът е нещо просто и ясно. Той се смяташе за галантен мъжкар. Досега винаги леко бе преодолявал съпротивата на жените. След това ги любеше в мисионерската или кучешката поза, или направо на бюрото.

Ким беше разширила хоризонтите му. След онази нощ някои смели халюцинации, които дотогава бе потискал, изплуваха на повърхността и го обсебваха.

Досега не бе имал шанса да й покаже кой е господарят и това го влудяваше. Успееше ли веднъж да го направи, можеше да й позволи го завърже за леглото и да го чука до полудяване.

Зад тези донякъде страшни, донякъде приятни размишления лежеше спотаеният страх, че тя може би не иска да го чука до полудяване. Че може изобщо да не го допусне до себе си, че може просто да си прави майтап с него. Тези възможности караха кръвта му да кипи от чувства, прекалено объркани, за да ги анализира.

Той я беше поканил на гости в Кармел и по своя вбесяващо дразнещ начин тя му беше обещала да дойде за уикенда. Последва второ обаждане, този път до една специална дама, почистваща всичко, с особена задача в Кармел, после посещения в магазините за норвежка пушена сьомга, замразен лук, качествен джин, вермут и истинско вино, да не би случайно в сюблимния момент да му излезе с номера, че я боли главата. Беше готов с всичко, с изключение на подаръка, който трябваше да й покаже колко много държи на нея.

Реши да й купи картина и започна да обикаля из многобройните галерии в радиус от половин миля от офиса си.

Скоро разбра, че малка част предлагат онова, което Ким би нарекла изкуство. Трудно можеше да се приеме, че тукашните галерии представяха върховете в света на изкуството. Навсякъде се предлагаше вездесъщия залез над океана, игрищата за голф на Пейбъл Бийч, жалки подобия на парижкия площад Вандом и нудистки с напращели гърди. Беше се натъквал и на неонови кактуси или на блестяща абстрактна пластика, но все му се струваше, че не е това, което търси.

Искаше му се да разшири познанията си за елитарното изкуство. В една галерия откри няколко литографии на късния Дали, скъпи и упадъчни. Пол харесваше Салвадор Дали, мислеше си, че разбира защо испанецът усуква и увива часовници и други вещи и по този начин изразява усещанията си. Поне имаше чувство за хумор. За известно време мислеше да й купи една, но накрая реши, че на Ким едва ли й допада стила на Дали.

Докато обикаляше галериите, Пол споменаваше тук-там името й, но, изглежда, агентът й не беше пробил в Кармел, защото никой не беше чувал за нея.

В петък, след обичайния си обяд в „Брайт Хог“, той поднови обиколките.

На три пресечки от офиса си попадна в старомоден безистен, пълен с мънички магазинчета, в които никога не продаваха нищо полезно. В първата галерия, в която влезе, предлагаха акварели на Хенри Милър.

От всичко, което беше видял досега, Хенри Милър му беше най-познат. Той беше един от любимите му писатели. Пол беше ходил специално до Патингтън Рейдж в Биг Сю, за да види колибата, в която Милър бе живял през седемдесетте години и беше изчел всичките му произведения, защото изпитваше удоволствие от меката, небрежна екстравагантност на книгите му.

Милър беше митична фигура, страстен и злъчен до последно. Той беше написал едно изречение, което Пол запомни: „Велик творец е онзи, който е превъзмогнал романтичното в себе си.“ Самият Милър никога не беше успял да превъзмогне романтичното, поне не в степента, в която Пол можеше. Той знаеше, че Милър е започнал да рисува доста късно, но остана приятно изненадан от светлите картини, окачени на стената — небрежни, но изобразяващи с брилянтни тонове хората и природата.

Макар че картините не бяха майсторски произведения, те излъчваха ведро, младежко настроение. Дори и на стари години, Милър е бил като тях. Пол можеше да си го представи седнал отвън зад статива в съботния следобед, полуизтощен от работа или от бутилката перно, изпратена му от някой непознат почитател, да се наслаждава на морския бриз и да си тананика някаква песничка, докато нанася сини, червени и оранжеви багри върху влажното платно.

Акварелите бяха безбожно скъпи, но той беше сигурен, че на Ким ще й харесат. Купи една малка картина на момче със синя шапка и поиска да я опаковат в сребриста хартия с оранжева панделка. Докато собственичката на галерията, една дама около шейсетте, грижливо приготвяше рисунката, той каза любезно:

— Това е за моя приятелка, която е художничка в Тахо.

— Много мило.

— Разбрах, че е твърде известна художничка. Продава доста в чужбина. Сингапур и в района около него.

— Даа.

— Името й е Ким Вос. Виждала ли сте някога нещо нейно?

Жената вдигна главата си, замисли се и каза:

— Вос. Доколкото си спомням, не.

— Вижте, любопитен съм да разбера дали нещо нейно някога се е продавало тук. Имате ли каталог или нещо подобно, където мога да погледна?

— Разбира се. — Тя постави един обемист справочник върху щанда. — Потърсете тук. Подреден е по азбучен ред.

Тя извади една лента, от която започна да оформя някаква ужасна панделка с формата на гардения.

Пол прелистваше каталога, който претендираше да е нещо от типа на „Кой, кой е“ в света на американските художници. Вос, Вос…

Никаква Вос не беше спомената. Той се върна на предната страница, за да погледне датата. Каталогът беше само от преди година.

— Този не е пълен. Тя изобщо не е спомената.

— Може би наскоро е започнала да пробива.

— Не, не. Тя е много известна. Има голямо студио, много произведения…

— Ако продава изключително в Азия, а на тукашния пазар е неизвестна, може и да не е включена — каза жената. — А може и да работи под псевдоним. Това се среща често. Защо не я попитате?

— Не бих искал да си мисли, че я проверявам. Просто съм любопитен — отговори Пол.

Красиво момиче от испански произход с дълга изрусена коса, къси панталони и сандали влезе вътре, но той даже и не го забеляза. Взе пакета и каза с приповдигнат тон:

— Страхотна панделка. По-добра от картината на стария Хенри.

В първия момент жената се усмихна.

— Не разбирам обаче как може никой наоколо да не знае коя е тя — продължи Пол.

— Не ви ли стига, че вие знаете коя е тя?

— Но аз не зная. Това е проблемът. Тя е чудесна, преуспяла художничка, за която никой не е чувал.

— Вие, изглежда, сте безумно влюбен — отговори жената, гледайки го иззад дебелите стъкла на очилата си. След това му посочи вратата.

В офиса Пол грижливо прибра пакета. Телефонният секретар премигваше. Той натисна бутона за прослушване.

„Пол? — Дълбокият глас на Ким прозвуча от машината. — Няма да стане за този уикенд. Трябва да продължа да работя върху една важна поръчка. Голяма картина. Бедният Пол.“

В момента бедният Пол виждаше озверялото изражение на лицето си в малкото огледало, окачено на вратата. Тя го побъркваше. „В момента съм с дрехите, с които рисувам, но е толкова горещо, че смятам да хвърля всичко от себе си. Надявам се, че никой няма да дойде до вратата, защото наистина ще изглеждам неприлично — продължаваше Ким. — Бих искала да си тук, Пол. Да можеше да си тук. Само от мисълта за теб ми става горещо.“ Той сграбчи машинката и я стисна с всичка сила. „Аз наистина исках да дойда — продължаваше гласът. — Ще си мислиш за мен, нали? Колко жалко, че работата ни разделя. Е добре, надявам се да се видим скоро.“ Чу се сигналът. Той дишаше тежко, беше вдигнал малката машинка, за да я запокити към огледалото…

„Пол?“ Беше гласът на Нина, ясен и делови. Той се поколеба, но остана с вдигнати ръце. „Поех нов случай за убийство. Джейсън де Биърс. Обвинен е в убийството на дядо си. Спомняш ли си за мъжа, чието тяло изчезна от гробището? Това е баща му, а майка му я видя там. Надявам се, че ще имаш възможност да поемеш разследването. Аз ще поема защитата на предварителното заседание. Преди час предявиха обвинението. Току-що се връщам от съда. Имаме само десет дни. Ще трябва да започнеш в понеделник. Съжалявам, че не те открих. Обади ми се, за да зная какво да правя. Благодаря.“

Свободно. Докато машината презареждаше, Пол набра номера на Нина.

— Тук съм — каза той. — Понеделник в единадесет.

— Обичайният хонорар, нали?

Нина звучеше по характерния си начин — енергична, дяволски точна и много заета. Той чуваше хората, които говореха край нея.

— Да. Ще се видим в понеделник.

Той не можеше да прикрие нетърпението в гласа си. Искаше да се обади на Ким. Тя си въобразяваше, че може да му се обажда по такъв начин и да му се подиграва, защото точно това беше направила… Чувството за безсилие го караше да скърца със зъби.

— Казах на Сенди да ти подготви материалите, Пол…

— Аха.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Ще съм по-наясно в понеделник. Обади се на Джинджър Хирабаяши, ако имаш нужда от добър универсален експерт по физически улики. А и тя може да каже дали ще са необходими някакви други експерти.

— Добре.

На Пол му се стори, че долови някаква меланхолична нотка в гласа й:

— Наред ли е всичко след завръщането на Боб от Сан Франциско? — попита той с малко закъсняла любезност.

— Да, вече е на училище. Прекарва си страхотно. Баща му се е прибрал във Висбаден. Боб мисли да лети дотам на Коледа, за да го види. Той е само на единадесет, Пол. Не мога да си представя, че ще го пусна. Ти какво мислиш?

— Дръж го при себе си. Толкова много си му липсвала — после продължи малко по-грубо: — Имаш нужда той да е край тебе, стига да не ти пречи на основните неща.

— Хей, както знаеш, аз си имам свой собствен живот. Аз просто мислех…

— Че на Коледа сутринта ще работиш в офиса си.

— Аз не работя през цялото време. И не трябва да ми говориш така дяволски презрително. Ще се опитам по всякакъв начин да прекратя този случай още на предварителното заседание. Не мисля, че Колиър има достатъчно доказателства, за да се стигне до процес…

Пол избухна:

— Виж нещата реално. Тук има убийство. Както знаеш, ще трябва да кажеш „сбогом“ на всичко останало през следващите шест месеца. Но тогава ще поемеш следващия случай, след него следващия. Това е всичко, което наистина правиш — работиш. Добре, това е твоят избор. Ако някога ме приберат за някое тежко престъпление, ще те наема за адвокат.

— Благодаря за доверието — отговори Нина отсечено, — но съм претрупана с проблемите на клиентите си и не мога да помогна на едно заядливо бивше ченге, в лошо настроение, да прескочи Гибралтар.

Той замълча.

— Какво става с теб, Пол? Защо така се нахвърляш върху мен?

— Изпроси си го — отговори той студено и кратко.

И отново мълчание. С безстрастния си тон, предназначен за свидетели, чиито показания не звучат особено правдоподобно, Нина отговори:

— Начеши си крастата за заяждане, преди да стъпиш в офиса ми, или изобщо не идвай.

И рязко затвори слушалката.

Пол гледаше с питащи очи телефона, като че той можеше да му обясни защо, за Бога, се бе нахвърлил върху Нина. Тя изобщо не го заслужаваше. Трябваше да си го изкара на някой друг. Той съжаляваше Нина с непрекъснатата й работа, покрай която хранеше плахи любовни надежди към Колиър, един полумъж, влюбен в службата си и в една мъртва жена. Ким не отговаряше. Той отново се озъби и затвори, за да си спести последното оскърбление — дяволското звучене на проклетия телефонен сигнал.