Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (22)

22

В петък сутринта Хичкок събуди Нина, като скочи в леглото й и облиза няколко пъти лицето й, преди тя да успее да вдигне ръце и да се защити. Киселият му дъх я изненада и тя инстинктивно затвори устата. Докато си миеше зъбите, в банята влезе Боб, за да й каже, че днес е неучебен ден.

Учителите в Америка се бяха примирили със скандално ниското си заплащане, но бяха извоювали чрез профсъюзите правото си да работят едва 180 дни в годината. Тя лично ги беше преброила върху училищния календар.

Колкото повече се бавеше с намирането на къща, толкова повече се засилваше напрежението и обхващаше всички. Дори Сенди й го беше казала направо, обвинявайки я, че явно умишлено бездейства, след като не отиде да види къщата, която тя, с много усилия, най-после беше намерила.

Ако ставаше въпрос за неща, които отдавна чакат разрешение, тя имаше огромна купчина от документи върху бюрото си. И ако не се заемеше скоро с тях, щеше да се наложи да проведе археологически разкопки. Имаше поне шест срещи плюс случая „Де Биърс“ в понеделник, а Боб питаше дали ще отидат да поиграят боулинг.

— Добре — каза тя. — Сутринта ще вземем някакъв филм, който ще гледаш в библиотеката до офиса ми, след това ще си взема работа за вкъщи, така че следобед ще можеш да излезеш с колелото. А довечера може би ще успеем да поиграем боулинг.

Смяташе да прегледа досиетата в леглото, след като Боб си легне. Как беше озаглавил биографията си Греъм Грийн? „Начин на живот“, ето това е…

„Разбира се, мислеше тя, докато се бореше с чорапогащника си, предната вечер беше прекалила. Беше ходила у Колиър. Начин да прекараш вечерта…“

Беше позвънила на Колиър, по изключение го намери вкъщи и си изпроси поканата. Апартаментът му беше истинска бърлога, подът беше зарит с документи и книги, по ъглите имаше прах, а мивката сивееше от плесен и разсипано кафе. Едва се сдържа да не измъкне прахосмукачката и да почисти всичко.

Седнаха един до друг на дивана и тя му разкри всичко, прекъсвана два пъти от телефонните обаждания от полицията и от секретарката му: как се е надявала изкачването на Талак да предизвика нещо между тях, как според нея те много си приличат и наистина биха се разбирали; колко много харесва чувството му за хумор и разговорите им по най-различни теми; и как всички тези надежди и интереси се провалят поради общата им небрежност. Усети, че говори като адвокат, регулираше тембъра си, подбираше внимателно думите си, без да е доволна от обмислените технически похвати и дикцията си. А той изглеждаше невероятно далечен. Какво повече би могла да направи?

Проблемът беше, че и двамата бяха твърде предпазливи. Тя не можеше да му покаже спонтанните си чувства, ако и той не беше готов да откликне емоционално.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита тя, мислейки си гузно, че биха се разбрали доста по-добре, ако си пийнат малко.

— О, Боже, съжалявам — каза той и донесе от кухнята две бутилки минерална вода. Ето защо разговорът протичаше така — студен, трезвен, пропадащ с всяка секунда.

Колиър започна добре, разказвайки й колко много му се иска също да обича живота, но когато разговорът засегна кандидатирането му за окръжната прокуратура, около което имаше проблеми, той стана апатичен. Беше загубил важно дело и се страхуваше, че това ще затрудни избирането му. А и работеше усилено със сержант Чейни и Пол върху случая със съпругата си. Той наистина мислеше, че е възможно да се открие шофьорът. А и обучаваше новата помощничка в офиса, Барбара Бенинг. А сега и случаят с убийството на Де Биърс… Всичко това ги накара да млъкнат и да си спомнят, че са противници в делото, и че трябва да внимават какво говорят. Колиър отчаяно се нуждаеше заседанието по делото Де Биърс да мине без засечка, а нейната работа беше да представи случая като достатъчно объркан, за да накара съдията да вдигне ръце и да го прекрати.

За Нина имаше и допълнителен проблем. Тя знаеше нещо и беше длъжна да му каже, ако искаше да бъде толкова честна и пряма, колкото очакваше да бъде той при подобни обстоятелства. Трябваше да каже и на него, и на полицията. Само че тя не мислеше да казва на никого за очилата, освен ако не трябваше да се закълне, под страх от лъжесвидетелстване.

— Нищо повече няма да се случи между нас, нали — каза тя накрая. — Два влака, разминаващи се в нощта и това е всичко.

— Около Коледа напрежението ще отслабне.

— Но сега е едва септември! За Бога, Колиър, нека да оставим обвиненията там, където им е мястото. Ако аз не те привличам, просто ми кажи.

— Напротив, Нина, привличаш ме. — Изглежда, за да подсили думите си, той най-после я докосна, погали косата й и спусна ръка по врата й.

— Не те моля да живеем заедно или да се женим, Колиър. Просто искам да…

— Зная, Нина. — Той въздъхна уморено. — Не мога да разбера що за късметлия съм, щом съм предизвикал интереса ти. Не го заслужавам. На теб ти харесва образът, който виждаш в съда. Но я ме виж сега. Огледай се наоколо. Срам ме е, но все още нямам стимул, за да се стегна и да се опитам да те спечеля. Вниманието ми е обсебено от толкова много неща. Не би било честно да ти давам аванси.

— Хрумвало ли ти е някога, че любовта стимулира? Благодарение на нея бихме имали време и енергия за всички останали неща.

— Ти си чудесна — каза Колиър, продължавайки да гали косата й, но погледът му блуждаеше, а гласът му беше вбесяващо апатичен. Тогава Нина взе изненадващо решение. Тя бавно разкопча блузата си и я свали. Наведе се към него, обви ръце около рошавата му глава и нежно го притисна към себе си.

— Помниш ли, когато ме целуна в планината? — попита тя тихо.

Той реагира, както би реагирал всеки очарован мъж. Прегърна я и започна да целува гърдите й, а тя затвори очи и се опита да не мисли. Лежаха един до друг на дивана и нежно се целуваха. Очите му бяха затворени. Тя усещаше лекото му, топло и равномерно дишане над лицето й.

— Колиър. Колиър? — прошепна тя. Устата му беше леко отворена.

Той спеше.

Тя тъкмо се измъкваше на пръсти, когато телефонът отново иззвъня и го събуди. Той започна да говори с Пол, като й посочи с ръка да се върне на дивана. Лицето му беше засрамено.

Тя промърмори нещо и изчезна. Беше разбрала, че просто няма смисъл…

 

 

В единадесет и половина преди обед Нина седеше зад стъклената преграда, очаквайки Джейсън. Целият затвор миришеше на понички. Зад пазача, който прегледа служебната й карта, тя виждаше помещението, в което бяха разположени килиите и задържаните, които си бъбреха нехайно. Дори и в затвора, всекидневният живот продължаваше.

След няколко минути доведоха Джейсън. Той наведе глава, за да влезе през ниската врата и изпълни кабинката с ръста си. Някак бе успял да среше косата си и да се изкъпе. Тя си спомни, че задържаните имат право на душ два пъти седмично. Може би днес беше такъв ден.

Въпреки че лицето му беше бледо и угрижено, той не приличаше на наплашеното момче, което тя очакваше да види. Пред нея стоеше един млад мъж, който излъчваше уравновесеност и зрялост. Нина въздъхна с облекчение, вече нямаше усещането, че ще защитава дете. Тя осъзна, че все повече го харесва.

Джейсън се бе запознал със съдържанието на всички документи и около час и половина обсъждаха предстоящото предварително заседание. Нямаше да се налага той да дава показания.

— Кой е съдията?

— От градския съд на окръг Алпин. Обикновено е Флеърти, от нашия съд, но сега е отстранен, защото е познавал дядо ти.

— Той може да даде на новия съдия преднамерени сведения.

— Не. Това е недопустимо.

— Може да съм млад, но някои неща ги разбирам. Целият град е убеден, че аз съм го направил. Вестниците непрекъсната пишат по случая. Дядо ми познаваше всекиго, който има някакви пари тук. Дори и съдията от Алпин ще е подочул нещо.

Джейсън изгуби самообладание само веднъж, когато стана въпрос за семейството му. Той не желаеше майка му и сестра му да свидетелстват, но Нина не можеше да му обещае, че ще избегнат това.

— Така можем да противодействаме на обвинението — обясняваше тя. — Не бива да пропускаме и най-дребния шанс да отхвърлим колкото се може повече от основните обвинения, дори ако се наложи Сара и Моли да бъдат намесени. Между другото, и двете получиха призовки от прокурора. Това не означава непременно, че ще ги разпитват, но има такава възможност.

— Но те нищо не знаят — избухна Джейсън, сви юмруци и удари по стъклото в изблик на безпомощност.

— В това отношение нямаме никакъв избор. Сега се успокой. Овладей се. Трябва да ти кажа нещо, което едва ли ще ти хареса.

Той отпусна ръце. Наклони глава и няколко минути диша дълбоко. След това отвори очи и каза:

— Готов съм.

— Аз искам да те защитавам, но като имам предвид малкото, което ми каза, едва ли ще успея. Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да ми кажеш дали прикриваш някого. Може би се надяваш, че и без това ще спечеля заседанието и няма да ти се наложи да ми кажеш, но нещата не стоят по този начин.

— Не съм убил дядо. Какво повече искате?

— Може би ще ми помогнеш да си обясня един факт, който сам по себе си е достатъчен, за да те осъдят — отпечатъците от пръстите ти по лопатата, намерена до гроба.

— О, не. — Той простена и закри лицето си с ръце. — О, Боже.

— Отпечатъците са единственото сериозно основание на обвинението. По лопатата има и кръв. Кръвта на дядо ти.

— Никога не съм го докосвал.

— Беше ли там? Ти ли изкопа гроба? Защо Джейсън? Защо?

— Не мога да ви кажа! — Извика той. — Не ме питайте!

Нина започна да се ядосва.

— Ти не си единственият застрашен. Кой мислиш, се обади в полицията от Райт Лейк, в нощта на пожара?

— Откъде мога да знам?

— Аз го направих.

— Вие?

Ужасеният му поглед я накара отново да си спомни онази нощ и особено мига, когато прибра очилата от пода.

— Търсих те.

Искаше й се да му разкаже цялата история. Ако той наистина не можеше да й помогне с онова, което знаеше, поне щеше да се почувства ангажиран с борбата, която тя водеше.

— Майка ти беше разтревожена, след като разбра, че не си прекарал нощта при Кени. Тя ми се обади. Имам основания да смятам, че може да си бил в бунгалото.

— Мили Боже! Тя ви е изпратила да ме търсите?

— Не знаеше къде си. Мислеше, че Джо Маркес може би знае. Разбрах за бунгалото от него.

— Джо ви е казал, че съм отишъл там?

— Каза, че може да си там, и аз отидох да те търся. Пожарът току-що беше започнал.

— Какво видяхте? — той питаше настоятелно.

— Влязох в бунгалото, но пожарът беше обхванал всичко. Успях да изляза навреме. Не съм видяла кой го е запалил.

— Но в такъв случай вие сте свидетел, нали?

— Да. И вероятно ще стана, ако стигнем до процес, защото отказвам да съдействам на криминалното разследване. Аз преча на правосъдието.

— Полицията досеща ли се?

— Не. Ще бъда с теб на предварителното заседание. Полицията скоро ще разбере, че аз съм открила тялото. Когато ми поискат показания под клетва, не мога да лъжесвидетелствам. Ще трябва да им кажа, че съм била там. Ще трябва да им кажа всичко, което знам. Но сега искам да го кажа на теб.

Джейсън барабанеше с пръсти по масата.

— Не казах на полицията, защото на пода на бунгалото имаше нещо, което взех със себе си.

— Какво?

— Чифт слънчеви очила „Вюрнътс“.

Барабаненето секна отведнъж. Джейсън я погледна ужасен. После се поокопити.

— Всеки може да носи слънчеви очила. Кой може да каже чии са. — Ръцете му трепереха, по челото му изби пот. — Възможно е да съм ги оставил през лятото, когато ходих там.

— Майка ти ми каза, че според собственика бунгалото не е използвано през това лято. В деня, когато те видях в планината, ти носеше същите очила. Ако са у теб, ще ми ги покажеш и ще ме убедиш, че онези не са твои.

Джейсън не отговори.

— Според майка ти ти си носил такива очила през всичките години в гимназията. Никога не си излизал без тях. Можеш ли да си спомниш кога ги видя за последен път?

— Нямам представа.

— Джейсън, моля те. Помогни ми.

— Не знам какво да кажа. Страшно съм загазил и съм много объркан. Но… вие, нали не сте казала на никого?

— Никой, освен мен не знае за това.

— Шокиран съм.

— За днес е достатъчно. Трябва да тръгвам. Трябваше да ти кажа, Джейсън, дори и да се изложа на опасност.

— Много смело от ваша страна. Вие ме прикривате, рискувайки себе си. Аз бих направил същото за семейството си независимо какво ще ми струва. Аз не съм ви син, баща или нещо подобно… Един непознат прави такова нещо за мен… Ще мога ли да ви се отплатя. Нина…

— Да?

— Аз обичах дядо си. Не съм го убил. Не съм убил дядо си. Заклевам се!

— Вярвам ти — каза Нина.

 

 

Сенди ядеше бъркани яйца, купени от отсрещното заведение.

— Изглежда вкусно — каза Нина.

— Закусвала ли си?

— В затвора си бяха купили понички. Не можах да им устоя. На идване се отбих при Уинчел и изядох две.

— Имаш нужда от протеин.

— Имам нужда от чудо.

Тя влезе в кабинета си и започна да прослушва телефонния секретар. Сара де Биърс беше звъняла два пъти. Съобщенията й бяха настойчиви.

Вдигна Моли.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Иска да говори с вас. Чудеше се дали ще можете да дойдете вкъщи към дванадесет.

Единственият свободен час на Нина беше между дванадесет и един и тя мислеше да се поразходи край езерото, но отговори веднага:

— Разбира се. Ще дойда.

— Видяхте ли Джейсън тази сутрин? Секретарката ви каза, че сте в затвора.

— Да.

— Как е той? — Гласът на Моли беше напрегнат и загрижен.

— Държи се много смело — отговори Нина. Поговориха още малко и Моли се поуспокои.

Преди да излезе, успя да прегледа голяма част от книжата, натрупани върху бюрото й, така че купчината понамаля.

Къщата и градината на Де Биърс бяха така изрядни и спретнати, като че ли се очакваше сватба. Всички пейки бяха прясно пребоядисани, живият плет — окастрен, моравата — подравнена. Джо явно здравата беше поработил. В момента градинарските инструменти бяха прибрани, а и самият той не се виждаше никъде.

Моли отвори вратата. Косата й беше вързана на опашка, носеше джинси и къса, прилепнала блуза, която откриваше пъпа й. Беше толкова слаба, че ръстът й не изглеждаше необикновен. Едва когато тръгнаха редом, Нина разбра, че Моли е висока над метър и осемдесет. С Джейсън сигурно затрудняваха движението, когато вървяха заедно.

— Приличаш на скиорка — каза Нина.

— Карам сноуборд — отговори учтиво Моли. — През зимата ходим с Джейсън по планините.

— Как се чувстваш?

— Аз ли? Предполагам, по-добре от Джейсън. Вземам лекарствата, които ми предписа д-р Лий. Чувствам се по-добре. Съжалявам, че видяхте всичко това. Не знаех, че сте отвън.

— За всички ни беше голям удар. Особено за майка ти.

— Беше глупаво. Няма да си позволя да се повтаря. — Моли погледна настрани. Тя имаше същата лъчезарна усмивка и естествено държание, като Джейсън, но изглеждаше по-млада и по-уязвима от него. — Сега наистина съжалявам, че се опитах да се самоубия. После Джейсън ми каза, че това е бил най-ужасният момент в живота му. Ако бях умряла, сега нямаше да мога да съм край него точно когато той толкова се нуждае от мен.

— Защо го направи, Моли?

— Просто… не можех да си представя, че ще продължавам да живея така.

— Как?

Моли не отговори.

Качиха се по широката вита стълба до втория етаж и влязоха в малък кабинет.

Сара гледаше втренчено навън към езерото. Изглеждаше така, както Нина я беше видяла за пръв път в планината, облечена небрежно и без грим.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. Двете седнаха, а Моли се облегна на вратата към коридора. Държанието й показваше, че стои заради майка си, но същевременно иска да се дистанцира и от двете.

— Предполагам, че искаш да поговорим за призовките, които сте получили. Добре е, че са пристигнали; можем да се заемем с това днес вместо през уикенда — каза Нина.

— Какво искат от мен? — попита Сара.

— Пред полицията си казала нещо, което съдържа информация за процедурата по ексхумацията. Мотивите на Джейсън да убие дядо си далеч не са първото нещо, което трябва да бъде доказано, и дори може да не се вземе предвид на предварителното заседание. Само че в случая прокурорът явно иска да изтъкне мотивите пред съдията. Твоите показания ще послужат да стане ясно, че Джейсън и дядо му са имали различни позиции по отношение на ексхумацията.

— Това се вижда и от съдебната преписка.

— Да, но даването на показания на живо се предпочита пред изчитането на документите и помага да се изяснят евентуални неясноти.

— Аз няма да свидетелствам срещу собствения си син! Няма да им позволя да ме завлекат в съда, за да навредя на Джейсън. Това е низост.

Нина поклати глава. Не беше мислила за реакцията на Сара, в случай че бъде призована. Проблемът не беше юридически, а емоционален, а на нея не й беше останало време да мисли и за това.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Позволи ми да ти обясня. Първо, може и да не те разпитват. Призоваването на свидетелите е стандартната процедура, която трябва да се премине. Това е заседание, а не процес. Ако съдията е склонен да приеме главния мотив на обвинението от съдебните документи, може и да не те безпокоят. — Сара слушаше намръщено. — Второ, ти всъщност нямаш избор.

— Мога да се разболея.

— Така ще ги накараш да заподозрат, че криеш нещо и ще привлечеш вниманието върху себе си. Ако свидетелят е болен, заседанието просто се отлага. А това ще навреди на нашата стратегия — да не позволим на обвинението да се подготви добре и да спрем делото.

Сара въздъхна примирено.

— И трето, ще те разпитвам аз. Когато прокурорът те попита дали Джейсън се е карал с дядо си, трябва да отговаряш ясно и убедително. Сега мога да ти задам въпросите и да ти покажа правилната посока на отговорите ти. Например известно ли ти е дали Джейсън е отправял някакви заплахи срещу дядо си?

— Никога. Джейсън и Куентин се обичаха. Винаги са се разбирали. Куентин често се застъпваше за него пред Рей.

— Известно ли ти е някога да е имало физическа разправа между Джейсън и дядо му?

— Разбира се, че не.

— Не ти ли е казвал Джейсън, че този проблем може да бъде разрешен чрез съдебна процедура?

— Да. Това беше негова идея.

— Той и дядо му бяха ли в добри отношения?

— Много повече от това. Миналия месец той купи подаръка за рождения ден на Куентин.

— Виждаш ли? — попита Нина.

Сара отново кимна.

— Можем да променим някои неща, за да помогнем на Джейсън.

— Премисли много грижливо показанията си, много е важно да не си противоречиш с предишните твърдения. Прегледай датите и уточни кога са станали събитията, за да не се объркаш. Отговаряй на въпросите точно, ако е необходимо, обяснявай отговора си, но не казвай нищо излишно. Моли, слушаш ли внимателно? Ти също си призована, макар че вероятността да те разпитват е още по-малка.

— А какво ще стане, ако искат да отговарям само с да или не? — попита Моли.

— Аз ще протестирам. Свидетелят има право на цялостен отговор. Не се притеснявай. Ще бъда там и няма да го допусна.

— Ще се постарая да се справя — каза Сара.

На Нина изказването й хареса. Сара се беше окуражила.

— Ще успееш.

— Могат ли да ме питат и за други неща? Имам предвид, засягащи Джейсън, но без връзка с делото?

— Например?

Моли рязко вдигна ръка.

— Не й казвай за онези неща, мамо.

— Но, скъпа, ако не кажа на Нина, тя може да остане изненадана, когато излезе наяве…

— Нищо няма да излезе наяве, освен ако ти не го направиш.

— А ако полицията разбере, Моли? За боя с дядо…

— Това не беше бой! Дядо го удари, а Джейсън просто се опита да се защити!

— Съжалявам, че повдигнах този въпрос, Моли. Хайде, ела.

Сара протегна ръце, но Моли не помръдна от вратата, лицето й беше пребледняло, а гласът й трепереше:

— Не. Слушай! Не разказвай за Джейсън и за дядо, защото това няма нищо общо с неговата смърт, а само ще навреди на Джейсън. Не се прави, че знаеш за какво говориш, защото не е така, особено онова, което засяга Джейсън и мен. Ти полагаше толкова усилия, за да не научаваш нищо. Ти беше заета с коктейлите си, с гаджето си и с имитациите на сплотено семейство. Не се опитвай да ме целуваш и да поправяш нещата, защото не можеш! Вече е твърде късно! — Моли изкрещя последните думи и изхвръкна от стаята.

Сара скочи, за да я последва, но Нина я спря:

— Почакай, Сара. Просто минута.

— Тя е права — каза Сара, отпускайки се тежко на вратата. — Изглежда, е твърде късно.

— Никога не е…

— Не мога да им помогна. Защо останах при Рей? Чувствам се толкова виновна.

— Някой ден те ще разберат.

— Толкова е тъжно. Мислех, че през последните две години най-после съм пораснала и съм станала по-силна. — Тя замълча.

— Сара, има ли нещо важно, за което не си ми казала?

— Не.

— Мислиш ли, че Джейсън е убил дядо си, Сара? — Това беше опасен въпрос, но тя трябваше да го зададе, преди да го е направил някой друг.

— Понякога си мисля — кой друг би могъл да го направи?

— Разполагаш ли с някакви факти, които трябва да знам, и които биха показали, че той го е направил?

— С нищо, което да не знаеш. Само ако можеш да го измъкнеш, Нина. Ще започнем наново, ще се научим да бъдем семейство. Но като че ли съдбата е против нас.

— Не може просто да седим и да чакаме ситуацията да ни управлява. Трябва сами да си създаваме възможностите и да си търсим късмета. Трябва да се стегнеш, Сара. Не разчитай на мен.

— Оценявам идването ти. Ти ни помогна страшно много.

— Не още, но се опитвам. Ако искаш да помогнеш, не бива да се отпускаш. Не се обиждай, но трябва да стоиш далече от шейкъра за мартини. И повече никакви хапчета. Наспивай се. Грижи се за Моли. Ще минеш през това независимо дали го искаш, или не, и ще откриеш другата страна. Също така не е зле да престанеш да прахосваш ценна енергия във вайкане, че е можело да бъде и другояче.

За нейна изненада Сара я прегърна. В очите й имаше сълзи.

— Възхищавам ти се — каза тя. — По-добре да отида при Моли. Няма да те изпращам.