Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (14)

14

— И, какво стана после? — запита Хелоуел в стаята на Пол в хотел „Сийзърс“ в събота сутринта. Пол седеше както обикновено с кръстосани крака на леглото си и пиеше кафе, но Хелоуел сякаш не можеше да стои на едно място — непрекъснато кръстосваше от прозореца до вратата и обратно.

Пол бе шокиран от външния му вид. Като че ли старееше с всеки изминал ден. Не си беше направил труда да се среше, а очите му имаха втренчения поглед на човек, който редовно не си доспива. Пол го осведоми как вървеше случая Мийд, но после направи леко отклонение с намерение да развесели Хелоуел.

— Нищо не стана. Позирах там като Мадона, разтреперан от глава до пети, докато си отворих очите за миг. Тя си беше седнала обратно на стола, без да издаде звук, пиеше от питието си и ми се усмихваше. После каза: „Ще ядем ли салата?“

— И това е всичко? Нищо ли не правихте?

— Това беше. „Ще ядем ли салата?“, каза тя, студена като… като маслина.

— И ти какво направи?

— Ядох салата.

— Ял си салата?

— С много черен пипер, артишок, домати, авокадо. Не ми позволи да я докосна през цялата вечер.

— Тя се е бъзикала с теб.

— Тя си играеше с мен така, както с никой мъж не са си играли. Честна дума. Бях толкова възбуден, а тя едва ме докосна с меките си малки лапички. Всяко най-дребно докосване беше като — о, човече, когато това стане, ще бъде толкова хубаво.

— Ако стане. Тя е оставила съобщение в офиса ми тази сутрин. Иска да ревизира показанията си. Казва, че отново се е опитала да порови в паметта си.

— Какво искаш да кажеш с това „ако стане“?

— Исках да кажа само, че…

— Мислиш, че тя просто се будалка с мен, както ти се будалкаш с Нина?

— Нина? Какво общо има Нина с цялата тази работа?

— Ами колкото по-дълбоко затъваш в смъртта на жена си, толкова по-малко време имаш за нея. Мразя да я гледам как страда.

Хелоуел се обърна да го погледне и поклати глава.

— Кой си ти? Брат й от Монтенегро?

— Мда. Аз съм. Големият й брат — каза Пол. — Хей, човече, ще се съсипеш. Живееш в чудовищно напрежение. По цял ден си в съда с мръсници и престъпници, а нощите си прекарваш с една мъртва жена. Прав ли съм?

Хелоуел прекара пръсти през рошавата си коса, не отговори нищо, но Пол продължи:

— Гледам те и виждам това, което и всички останали виждат: виждам високоуважавания областен прокурор, който има всички шансове да спечели следващите избори за главен областен прокурор.

— Може би вчера преди съда ги имах.

— Станало ли е нещо, което трябва да знам?

— Нищо общо с твоите задачи.

— Но сега, когато започвам да те опознавам, виждам, че си пропиляваш шансовете и си се заровил в миналото си.

— Не ми прави психоанализа, Пол. Не ми харесва.

— Както искаш.

— Нека да се върнем към Ана.

Пол си спомни, че е нает от Хелоуел, и се стегна. Разказа му за бягството на Ал Баруки в Египет и за разговорите си с Гейтс и госпожа Лаура.

— Той е някъде тук и знае, че го търсим — каза Хелоуел. — Този път няма да се измъкне.

— Би могло да бъде и „тя“.

— А какво описание ти даде Ал Баруки на човека, който е продал колата?

— Може би само блъфираше. Изобщо нямаше намерение да ме информира относно продавача. Мисля, че вече си беше наумил да вземе каквото може от мен, а после да отиде при продавача и да каже: „Ще те натопя, ако не купиш билет до Египет за мен и за цялото ми семейство“ През цялото време само ме е използвал, за да си осигури парите от изнудването.

— Трябва да има нещо в тази кола. Колко ще трябва да чакаме още за докладите от лабораторията?

— Днес ще говоря с Джинджър. Но мисля, че още е малко рано.

— Честно казано, трудно ми е да повярвам, че си стигнал дотук само от картината на Ким. Виждал съм я, но съзрях в нея само безсмислени петна. Да се надяваме, че си напипал нещо там. Какво друго можеш да направиш, за да откриеш продавача?

— Ще се обадя на един приятел от Ди Ем Ви — каза Пол. — Не знам дали ще можем да се доберем до списъка на всички каталини, регистрирани на собственици в Тахо през последните три години. Сега в Ди Ем Ви действат бързо заради компютрите, но за преди три или четири години — просто не съм сигурен. И още, ще се обадя отново на всички гаражи, за да проверя дали някъде не са работили с каталина. Просто е невероятно, как такава голяма кола с перки може да обикаля наоколо дълго време и да не бъде забелязана от някой монтьор или бензинджия.

— А ако не узнаеш нищо?

— Ще го издухаме, приятелю.

Хелоуел разтърка очите си с юмрук като малко дете, което се опитва да се събуди от кошмар. Разбираше, че шансовете им намаляват и че и този път може би няма да успеят. Пол мерна златната халка, която той все още носеше на лявата си ръка.

Мислеше за това, което след малко трябва да каже и реши, че няма лесен начин да го направи.

— Трябва да се върна тази вечер в Кармел — каза той. — Една седмица беше максимумът, който можех да ти отделя, за да се ориентирам на място, без да се занимавам с нищо друго. Наистина си мислех, че ще мога да реша задачата за една седмица. Би могла да се реши, но… Не съм сигурен кога ще мога да дойда пак тук.

— Правораздаването загуби много, когато ти се отдаде на частна практика, Пол. Ако някой път решиш да се върнеш обратно в системата, можеш да разчиташ на мен. — Той се опита да се усмихне, но усмивката му се превърна в нещо друго. — Ще се обадя на Нина.

— Направи го. Нали знаеш, любовта е като пушка — първо трябва да натиснеш спусъка.

Колиър тъкмо си беше тръгнал, когато администраторът на хотела се обади, за да предаде на Пол спешно съобщение от госпожа Рейли за среща на място, наречено „Хепи Хоумстед“ Името предполагаше келнерка, при това с колосана престилка, може би искаше да закусва с един колега и приятел. Той щеше да го понесе. Докато си обуваше обувките, си подсвиркваше.

 

 

В прекрасната утрин Нина чакаше на уреченото място, а именно главния вход на гробищата. Носеше тъмни очила, веждите й бяха смръщени, а стаената й чувственост бе подчертана предателски от строгата кройка на костюма й. Сърцето му подскочи, като я видя и той си напомни строго, че тя е работохоличка, дебела глава, която бе имала дързостта да откаже предложението му. Щом го видя, тя му махна и се запъти към него. „Спокойно, моето момче, помисли си той, те всички правят така с бедрата си, когато ходят. Помни, че в този хубав череп се помещава свръхразвит мозък, мозък, който държи хормоните под контрол, в случай че решат да правят каквото си искат“.

— Дойде — каза тя. — Липсваше ми. — Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата, която пламна като опърлена от огън.

— И без това трябваше да мина оттук — каза той. — Значи това е „Хепи Хоумстед“? Какво ще правим тук? Какви са тези патрулни коли отпред?

— Служителят по поддръжката е дошъл тук в седем часа и е видял, че земята на един от гробовете е разровена. Обадил се на шефа си и после в полицията.

— Разровена?

— Някой е разровил гроба. Ковчегът не е докоснат, освен дето е… отворен.

— Уа! Чие е тялото?

— На един човек, който се казва Рей де Биърс.

— А! Онзи, когото го удари мълнията в деня, когато ти и Колиър изкачвахте Талак?

— Много неща станаха оттогава, Пол. Защитавах ответната страна при един иск, подаден от бащата на Рей за ексхумация на тялото. Онзи ден бяхме в съда и се пазарихме до припадък.

— Кой спечели иска?

— Никой. По средата на спора моята клиентка се отметна от решението си и ми даде инструкции за отказ от несъгласието, но аз не го направих и вместо това успях да отложа цялата работа с една седмица. Куентин де Биърс, бащата на Рей, побесня при тая маневра от моя страна.

— Мислиш, че Де Биърс е направил това?

— Не знам какво да мисля. Той щеше да спечели, защото моята клиентка нямаше повече да се бори с него. Но вероятно щеше да му се наложи да почака няколко дни, докато излезе разрешението. Може да е помислил, че клиентката ми пак ще промени намеренията си и да е решил да вземе нещата в свои ръце. Направо съм смаяна. Помислих, че няма да е зле да говоря с един трезвомислещ човек и ти се обадих.

— Такъв съм си аз, трезвомислещ колега — каза Пол. — Хайде, води.

Поеха заедно по пътеката, Нина крачеше мълчаливо, очевидно погълната от мислите си.

— Как върви твоето издирване? Намери ли си къща? — попита я Пол, за да му обърне внимание. — Намери ли нещо хубаво?

Тя вдигна очи към него, но после бързо ги спусна.

— Изглежда, търся не това, което трябва. Нищо не мога да си харесам.

— Не спирай да търсиш — посъветва я Пол. — Един ден ще влезеш в някоя къща и voila! Ще разбереш, че си у дома си.

— Изтрих й гумите на горката госпожа Уендоувър. Тя, за разлика от първия брокер, наистина се старае да ми помогне.

Те стигнаха малката тълпа, която се беше събрала близо до гроба на Рей де Биърс. Една патрулна кола беше спряла на самата алея, със запалени светлини и включена радиостанция.

— Този кой е? — попита Пол и посочи към един човек, който жестикулираше и говореше с полицаите.

— Служителят по поддръжката. Нещо са открили — каза Нина тихо.

На няколко крачки се бе оформила малка група, която разглеждаше някакъв голям инструмент, сложен в найлонов плик за съдебна експертиза. От другата страна фотографът на „Мирър“ се състезаваше с фотографа от полицията за най-добрия ракурс към отворения гроб.

Напреко на пътя беше поставена една мотика, може би тази, с която е бил разкопан гробът. Пол се промуши покрай групата, докато полицаят беше с гръб, отиде до ръба на рова и погледна. Долу видя черен ковчег, наклонен наляво и зейнал отворен. Можеше да се забележи и зацапаният бял сатен отвътре. Меки буци пръст и мръсотия бяха нападали в ковчега.

Тук беше лежал човек, в това, което се нарича „място злачно и покойно“ Би трябвало днес, в съзвучие с тази мрачна гледка, да вали дъжд или сняг, да има мъгла. Но това беше Калифорния. Слънцето грееше и осветяваше всичко, до най-малката цепнатина, пряко и безмилостно.

— Зловещо, нали? — каза един възрастен човек. — Дойдох тази сутрин да сложа цветя на гроба на жена си и виждам това. Като епизод от „Приказки от криптата“ Заравят човека жив, той става в тъмното, вика, крещи и после със зъби и нокти си проправя пътя нагоре…

— И тук прекъсват за рекламата — каза Пол. — Много мразя това.

Той се дръпна назад и се огледа за Нина, която в този момент говореше с една висока, слаба жена с грива от черна коса, която явно току-що беше дошла.

— Куентин го е направил — казваше жената на Нина.

Нина се обърна към Пол.

— Пол, запознай се с моята клиентка. Сара де Биърс. Тъкмо й говорех за теб.

В първия момент жената не му обърна никакво внимание. Тя оглеждаше храстите с широко отворени очи, като че ли си мислеше, че нещо се крие там и я дебне. Накрая му подаде ледените си пръсти, стисна ръката му и рязко я пусна.

— Позвъних на Куентин — каза тя. — Икономът му каза, че снощи не се е прибирал у дома си. — Тя погледна към гроба. — Искам да видя.

Стъпваше внимателно по прясно разкопаната пръст. Надникна в дупката. Безкръвните й ръце се свиха отстрани конвулсивно. След няколко минути Нина и Пол се присъединиха към мълчаливото й наблюдение.

— Вие ли сте госпожа Де Биърс? — Приближи се полицаят от патрулката. Той отвори кожения си бележник. — Това ли е гробът на съпруга ви?

— Да.

— Имате ли някаква представа какво е станало?

— Куентин го е изровил. Каза, че ще го направи и ето — направил го е.

— Куентин де Биърс? — Младият полицай изглеждаше силно заинтригуван.

— Нейният свекър — намеси се Нина — бащата на починалия. — Тя застана между ченгето и клиентката си, без да й трепне окото, и фактически скри от погледа му треперещата жена. Пол улови за лакътя госпожа Де Биърс и я отведе настрана. Тя опря глава на него, а през това време той слушаше спокойните разяснения, които Нина даваше на полицая относно съдебното дело, което, изглежда, бе довело до тази ситуация, и всичко, което знаеше за Куентин де Биърс, с когото се бе срещала най-малко веднъж. Един от полицаите записваше всичко в тетрадка. Накрая Нина попита:

— Това ли е всичко? Защото госпожа Де Биърс има нужда да се прибере вкъщи.

— Това е всичко засега — подчерта полицаят. — Бъдете на разположение.

Докато Нина изпращаше клиентката си обратно до колата й, Пол се приближи до лабораторния експерт, който тъкмо си сваляше ръкавиците. Той щракна куфарчето си.

— Какъв беше инструментът, който току-що прибрахте? Приличаше на механична лопата — каза Пол.

— На този етап не мога да кажа нищо, сър, извинете ме.

Той побърза към патрулната кола, където бе натоварен и големият найлонов плик. Пол го последва, разгледа добре багажника и затвърди идеята си, че нещото вътре беше лопата.

— Мисълта, че Рей е някъде тук навън в онзи син костюм и мрази всички ни, защото е мъртъв, а ние сме живи… — казваше госпожа Де Биърс, когато Пол се приближи. — Какво прави Куентин с него? Защо ни тероризира? Какво сме му направили?

— Искаш ли да те закарам до вкъщи? — попита Нина. Обикновено лъчезарните й кафяви очи сега бяха засенчени.

— Не. Не е необходимо. Ще прескоча да се видя с Лео. Сигурна съм, че той вече се е върнал от… е, оттам, където е бил тази сутрин, когато го търсих. Той ми беше много ядосан, защото аз… аз позволих на Куентин да прави каквото си иска. Той трябваше само да почака и да стане неговото. И децата ще трябва да научат за всичко това. И те ми бяха сърдити по същата причина. Ще се опитам да ги отведа вкъщи този следобед.

— Между другото, Сара, минах през дома ти за малко миналата вечер, но никой не отговори на позвъняването ми.

— Моли се почувства по-добре. Мислех, че ще мога да я оставя за няколко минути. Излязох да покарам. Аз… върнах се много късно.

— И Моли ли излезе? Сама? Дали е разумно?

— О, не! Нямаше намерение да ходи никъде. Може би не й се е искало да отвори вратата. Вчера докторът й предписа антидепресанти. Тези хапчета просто те скапват. — Тя се ровещи из една малка червена чантичка и намери това, което търсеше, сребърен ключодържател, който представляваше буквите „М“ и „Дж“, свързани с две халки около.

— Знам, че не е време за много въпроси, но трябва да знам едно нещо — каза Нина. — Защо ми се обади в съда и ме накара да оттегля несъгласието за ексхумацията на Рей? Може бе не е уместно да говорим за това, но ти не ми се обади и вчера.

— Куентин ме накара. Дойде при мен, за да разговаряме и постигна каквото искаше. Докато стоеше пред мен, не можех да му се противопоставя. Той ми нареди какво да кажа.

Тогава… позвъних в съда, за да разбера какво е станало. Бях много засрамена и не исках да говоря направо с теб, Нина. И се почувствах доволна, когато разбрах, че си поискала отлагане. Но сега си мисля, че ако беше направила каквото ти казах, тази ексхумация щеше да е извършена както трябва, аз щях да бъда там заедно с полицията и нещата щяха да са под контрол… Работата е там, че Куентин има много по-различна ценностна система от всички нас. Рей беше като него. Получаваше каквото си иска точно като Куентин. — Тя натисна дистанционното за колата и вратите се отключиха. — Съжалявам, ако съм ти създала неприятности — каза тя и качи крака в колата си, усети върху тях погледа на Пол и рязко затръшна вратата.

— Сара… — опита се да каже Нина, но колата потегли бавно и се скри от погледите им, оставяйки ги в облак прах.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Нина с ужас в гласа си.

— И на мен не ми харесва — каза Пол. — Като в антична драма. Падащи мълнии, скърбяща вдовица, обирджии на гробове… Как успяваш да се забъркваш винаги в подобни безумия?

— Ти как мислиш, какво се е случило точно?

— От това, което ми казваш, тя може би е права. Дядото е загубил чувство за реалност. Това е пример как един психично болен човек може да направи нещастни хората около себе си.

— Той е много смахнат, Пол, но не изглежда психически болен.

— Тръпки ме побиват, като си го помисля какво прави с това тяло. Представи си каква гледка е.

— Може и да не е бил той. Както казва Сара, трябвало е да почака само няколко дни.

— Може би си е мислил, че тя пак ще промени решението си. И че той няма да постигне целта си.

— Не знам. Беше толкова самоуверен онзи ден — каза Нина.

— Тогава… мислиш ли, че може да е някой от тримата, които й били ядосани?

— Те бяха на път да загубят, Пол. Те тримата — Лео Терънт, Джейсън и Моли. Защо е толкова важно тялото на Рей, а? Имах чувството, че там, на планината, не свършваше нещо, а започваше. Силата на тази светкавица, която ме ослепи и ме накара да се свивам в ужас на земята… Като че ли там имаше някакъв бляскав и смъртоносен дух, а не мълния.

— Кой, по дяволите, знае какво е електричеството в крайна сметка? — каза Пол. — Това си е мистерия, както раждането и смъртта. Както и съня. Може би и Господ е ток. Мен също ме спохождат подобни мисли за делото, по което работя. Получавам странни прозрения, дори не идват от мен, ами като от нещо отвън, което желае случаят да бъде разбулен и ме води по нишката.

— Заслужаваш една закуска. Хайде. Ще те закарам и после ще те върна обратно тук.

— Става късно. Да хапнем пилешки сандвич в онзи ресторант на брега.

Тя зави по магистралата и се отправи на запад.

— Обзалагам се, че който и да е направил среднощните лудории на гробищата, тази сутрин ще има страшен апетит — каза Пол. — Трябва да проверим ресторантите и да видим кой е човекът с двойната закуска.

— Чудесно — каза Нина — И да знаеш, че полицията няма да пренебрегне тази улика.

— Чакай, точно сега получих странно прозрение! Мазната лъжица, която току-що подминахме! Да. Да. Чувам, о, Господи.

— Какво озарение получи? — попита Нина, като искрено се забавляваше.

Пол докосна с показалец мястото между затворените си очи.

— Стек с яйца — произнесе той напевно. — Стек с яйца.