Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (2)

2

Бурята връхлетя с нов пристъп, последвана от порой студен дъжд. Той изми ужасяващата картина на падащото тяло.

Нима това бе халюцинация? Нина премигна, после се обърна към Колиър, който посочи навън, после посочи себе си и разкопча раницата си. Измъкна отвътре тънко пончо, раздипли го и го нахлузи около врата си.

В този миг ледената вода нахлу в скривалището им. Нина грабна ръката на Колиър и разтърси глава, викайки „Не! Не!“, но шумът от вятъра и дъжда заглушаваше думите й.

— Ще отида при него! — извика той назад. Съзнанието й отбеляза някъде факта, че отново може да чува.

— Аз също! — провикна се тя близо до ухото му.

— Много е опасно!

— Тогава остани!

Той не й обърна внимание. Запълзя по лакти и колене надолу и я остави сама с раниците. Вятърът бе утихнал за миг, сякаш също се бе стреснал от последната светкавица. Дъждът бе преминал в суграшица. Тежки бели снежинки започнаха да падат върху студената земя.

Проклинайки планината, Нина завърза тениската около главата си, наведе се, за да се измъкне и се опита да последва Колиър, но попадна в бяла мъгла. Не виждаше нищо пред очите си. Не знаеше по кой път е тръгнал Колиър. Той едва ли виждаше по-добре от нея. Ами ако е паднал? Ако не можеше да го намери?

Беше изминала около двадесет и пет фуга, когато налетя на една остра скала и удари коляното си. Това я принуди да седне. Мокрият сняг се просмука през дрехите й чак до раменете. Докосна с треперещи пръсти раната си, но не можа да прецени дали е сериозна.

Шеметните промени във времето и атмосферното налягане, парещите очи и временната глухота от тътена на гръмотевиците се примесиха с болката в коляното й. Щеше да припадне. Но трябваше да намери Колиър!

Тя изпълзя обратно под канарата, за да помисли. Отвори раницата си, за да потърси сухи дрехи и да ги увие около зъзнещото си тяло.

Ръката й докосна клетъчния телефон, който носеше навсякъде със себе си и днес отново го бе взела. Никакъв сигнал. Никакъв сигнал!

— Какво, по дяволите… — изпъшка тя и натисна бутона. Оранжева светлина огря екранчето и то забибипка. Тя го сложи до ухото си и чу сигнал „свободно“ Набра 911. Нищо.

Затвори телефона, сгъна антената, по бузите й се търкаляха горещи, безпомощни сълзи. „Опитай пак, Нина, си каза тя. Не се предавай.“

Повтори цялата процедура, този път по-бавно. Никакъв отговор. Нищо, звукът на мъртвия ефир. Надничаше навън в мъглата и се ослушваше да чуе звук, някакъв звук, който би й казал къде е Колиър, звук, който да й даде сигурност, че не е сама на връх планината сред чудовищната буря. Можеше просто да легне и да умре. Можеше да замръзне тук горе, в средата на август, в Калифорния, което със сигурност щеше да я вкара в някоя книга за рекорди.

Раздвижи крайниците си, но пръстите на ръцете и краката й я боляха от студ. Не й се искаше Колиър да я намери сгърчена под тази скала, с блажена усмивка на лицето, стоплена от смъртта, както бе чувала, че става с хора, умрели от измръзване.

Далечна гръмотевица я изтръгна от мрачните й мисли. Епицентърът на бурята започваше да се измества, оставяйки след себе си пълно опустошение.

Тя седна отново и за първи път видя кръвта, бликнала от пулсиращия й крак. Отново включи телефона. Набираше цифрите, оставяйки достатъчно време интервал:

…1 …1.

Звукът от бутоните отслабваше все повече. Тя се вторачи в цифрите. Прочете надписа.

— Глупачка! Беше го забравила отново! „Send!“ Магическото send!

Натисна го.

Отговори спокоен женски глас.

Когато от Рено пристигна спасителният хеликоптер и вдигна вихрушка от пресен сняг, облаците се бяха разкъсали и синьото небе сияеше, все едно че нищо не е било. Двама униформени мъже изскочиха и се втурнаха към Нина, която седеше до раницата си върху скалата и решеше дългата си мокра коса — една измокрена до кости Лорелай.

— Добре ли сте?

Забелязаха раната й. Единият, който се представи като Свен, разпори джинсите й над раната и прегледа крака й с бързината на познавач. Почисти я, нарече я относително малка и я превърза. Докато той работеше, гласът й се възвърна.

— Момчета, толкова се радвам да ви видя. Долу на склона има още двама мъже. Мисля, че единият от тях е ударен от мълния. Другият е мой приятел, слезе надолу, за да помогне. Мисля, че знам накъде тръгнаха. Ще ви покажа. — Тя усети, че гласът й трепери, но не й пукаше.

— Как е кракът ви? — попита загрижено Свен.

— Чудесно. Кръвта ме изплаши, но мога да ходя.

Тя ги заведе до ръба на склона, като се опитваше да ходи и откри, че положението не е толкова лошо. На неколкостотин стъпки надолу се виждаха две фигури. Колиър махна с ръка. Другата фигура лежеше неподвижно.

— Не можем да слезем по-надолу, Дейв — каза един от техниците. — Да вземем носилката. Как се чувствате, госпожице?

— Добре! Чудесно! — Леко се смути, като си спомни паниката, обзела я там при канарата. Хората наистина загиваха в планината. Ето горкия човек, който лежеше там долу, животът му си бе отишъл в миг. Трябваше да се върнат. Беше ги обзела дяволска дързост и ето ти сега…

— Имате нужда от сухи дрехи. В хеликоптера има и можете да си ги разпределите с останалите веднага, щом като прегледаме ранения.

— Свен, Дейв, като слезем долу, ще направя нещо за вас. Ще… ви направя торта. — Момчетата се ухилиха.

— С лимонова глазура — каза Дейв.

Докато си приказваха, разтовариха екипировката си и сложиха обувки за катерене. Докато се приготвяха, още един хеликоптер кацна близо до първия. Един мъж, който се представи като Майк, се зае да дава указания на техниците.

— Дайте да ви помогна — предложи Нина.

— Склонът е стръмен и хлъзгав. Направо отвратителен — каза Майк.

— Може да ви потрябват още един чифт ръце.

Той взе бързо решение и донесе някакво червено на цвят приспособление, подобно на примка, и дебело въже и каза:

— Добре, ще се завържем. Сложи си го.

— Какво е това?

— Специален колан. Промуши си тук краката, изтегли го около кръста си, и го прекарай отпред през халката. Дай да ти помогна.

Миг след това тя вече беше с колан и се прикачи към въжето с едно сложно копче на кръста си. Спасителите също си сложиха коланите.

— Хайде — каза Майк.

Започнаха да се спускат по хлъзгавата скала. Нина беше трета поред, а Майк беше последен.

— Има и други хора горе — каза Нина между две поемания на дъха. — Бурята беше ужасна. Те може би също са ранени.

— Едно по едно — отвърна Майк. — Не се тревожи. Никого няма да забравим.

— Светкавицата… беше ужасно. Той излетя. Видях го, но още не мога да повярвам — каза Нина.

— Спокойно. Всичко свърши вече.

Сега случилото се изглеждаше още по-невероятно, защото небето отново бе ясно и прозрачно, слънцето пак грееше златисто и силно както преди сутринта. Все пак върховете на Тахо блестяха от сняг, сякаш бе декември, а не август. Часовникът й показваше четири часа.

След като се пързаляха десетина минути по скалите, те чуха Колиър:

— Опитвах се много дълго време. Поне половин час — каза той тъжно. После седна до неподвижното тяло. Косата му беше мокра от пот, беше напълно изстискан.

Те преминаха и последните няколко стъпки до една кална площадка. Нина прескочи внимателно някаква цепнатина, доближи Колиър и прегърна мокрите му рамене. Лицето му изразяваше дълбока скръб. Той отпусна главата си на рамото й и каза:

— Направих го милион пъти — вдишване и издишване. По всички правила, по всички правила. Но тя изобщо не помръдна.

— Всичко е наред. Шшт. Направил си всичко възможно.

— Тя е мъртва. Нали?

— Тя? — каза Нина и едва сега погледна към лицето, което до този момент избягваше да поглежда. Опърлените вежди, обгорелите парчета плът, там, където преди е било… улавяше с периферното си зрение…

Насили се да погледне към обгореното тяло. Беше бащата на Моли и Джейсън, Рей, както бе чула да го наричат и беше мъртъв. Дрехите му висяха на черни парцали, обемистата му раница все още стоеше на гърба му като гърбица, парче изгоряла жица висеше от рамката й.

— Ана — каза Колиър, прехапа устни и заплака.

Отгоре някой им извика. Мъжът на име Лео, се спускаше към тях, като взимаше по двайсет стъпки наведнъж по хлъзгавата скала. Колиър се отдръпна от Нина, изправи се, скрил с ръка очите си. Нина погледна към мъртвия. Спасителите бяха надонесли повече техника, отколкото можеше да се използва на място, цялото му тяло бе опасано от апаратура, имаше и две черни лопатки, които опряха на гърдите…

— Отдръпнете се — извика Майк и всички направиха крачка назад.

Мъртвото тяло подскочи във въздуха. После отново падна неподвижно, докато Майк преслушваше гърдите със стетоскопа си.

— Давай пак — каза той, Дейв притисна лопатките здраво към гръдния кош на Рей и мъртвецът подскочи пак, и после още веднъж…

— О, господи, Рей — говореше Лео, — жена му и децата му са някъде там горе в планината, да не би да е…?

— Отдръпнете се — каза Майк. Спасителите продължаваха да работят усилено около тялото.

След малко Нина попита:

— Къде са останалите от вашата компания?

— Не зная. Когато почна бурята, ние се разделихме.

— Хайде, Рей, хайде — чу тя Свен да вика, после отмести поглед, не можеше да гледа повече. Момчетата продължаваха да се трепят, пъшкаха, чуваше се звукът на изкуствено подаван и издишван въздух.

— Вашият приятел ранен ли е? — попита Лео.

— Не зная — каза Нина и се върна пак при Колиър. — Това не е Ана, Колиър. Това е друг човек. Ана е починала отдавна.

Колиър не отговори. Стоеше съвсем неподвижно и тогава изведнъж тя започна да разбира.

— Вижте — обърна се тя към Свен. — Искам да го отведем обратно горе.

— Той май не е добре, нали? — каза Свен. — Трябва ли ви помощ? Ако искате, почакайте, ние ще се върнем и ще го вземем с носилката.

Помогна на Колиър да се изправи. Той я последва.

— Не, ще почакаме тук. Не съм сигурна дали ще можем да слезем от планината по обратния път.

— Можем да вземем двама души плюс един на носилка във всеки хеликоптер — каза Дейв, все още надвесен над тялото. — Щом никой друг не е ранен, извадили сте голям късмет. Трима души ще успеят да качат носилката горе. Давайте.

Лео, който наблюдаваше всичко от няколко крачки разстояние, изведнъж каза:

— Рей е мъртъв, нали? Проклет да съм.

— Даа. Мисля, че го изпуснахме — каза Майк и се изправи унило. — Дай да го качваме на носилката, Дейв. По-сигурно е да се качим всички заедно.

— Колиър, хайде да вървим.

Нина го улови за ръката и го поведе по скалите. Чудеше се как ли е успял в бурята да слезе оттук на идване. Той спря и започна да масажира слепоочията и очите си, сякаш се мъчеше да изтрие от себе си объркването си.

Погледнаха нагоре, опитвайки се да намерят най-лесния път по склона, присвили очи срещу ослепителното слънце. Там, под самото било, стояха децата и жената на мъртвия и ги гледаха неподвижни и безмълвни.