Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (23)

23

Следваща стъпка — Джо Маркес. Следобед започна да вали студен дъжд.

Нина се обади на Пол в „Сийзърс“ от телефона в колата.

— Джо сигурно си е отишъл да обядва вкъщи. Сенди каза, че все още не си говорил с него. Уморих се да обикалям тихомълком наоколо. Искам да го гледам в очите, докато обяснява, че по една щастлива случайност ме е изпратил в бунгалото, сред пламъците и дима.

— Да се видим там след десет минути.

— Знаеш ли къде живее Джо?

— О, да. Ако нямаш нищо против, ще се опитам да улуча с един куршум два заека. — И той й каза, че по време на смъртта на Ана понтиакът „Каталина“ е бил регистриран на името на Джо.

— Не е възможно да има връзка — каза Нина.

— Е да, вероятно е съвпадение — съгласи се Пол.

Нина сви вдясно, за да изпревари колата, която караше пред нея, и отново се върна в лявата лента:

— Или е синхронност — каза тя.

— Чакай малко! Думата ми е позната… така се казва едно парче на „Полис“ Слушай: „Много, много надалече, нещо се влачи през тинята…“

— Мисля, че просто създавам нови думи.

— Но какво означава това? Винаги слушам само ритъма. Парчето е страхотно, макар че най-любимо ми е „Роксан“.

— Означава поредица от събития или обекти, които не са свързани по логически или каузален начин, но въпреки това имат връзка…

Колата вляво от нея изведнъж реши да мине вдясно, а в същото време един малък пикап отстрани изведнъж наду газта. Бяха на косъм от катастрофа. Нина сви рязко вляво и гумите й прескочиха разделителния бордюр. Шофьорът на пикапа намали, забелязвайки лудата й маневра, точно колкото колата, сменила внезапно лентата, да може да се отдалечи, без пикапът да я удари. Шофьорът намали още повече и сърдито наду клаксона, но и двете коли бяха невредими.

Тя се върна отново на шосето и продължи по пътя си:

— Гадняри — промърмори тя.

— Дай ми пример — каза Пол. — Как могат да бъдат свързани по друг начин?

— Точно сега не мога да мисля за това. Прекалено съм заета с шофирането в дъжда. Но връзката не е произволна.

— Тогава каква е тази връзка?

— Не зная! Мистерия! Връзката надхвърля възможностите на човешкото разбиране.

— Звучи ми като „извинявай, че те попитах“. Логическа връзка и случайност са две различни неща. Разбира се, аз не чета Юнг преди заспиване. Предпочитам оръжейните каталози.

— Показва как боговете си вършат работата. Може да се каже по този начин: Какво се влачи през тинята? Освен мен и вън оттук?

— Джо знае. Мини покрай къщата и паркирай. Ще бъда там.

След двайсетина минути Нина започна внимателно да се спуска по един изоставен път в долината Кристмъс. Гъстата борова гора, притиснала шосето от две страни, създаваше впечатление, че се свечерява. Клоните бяха надвиснали като черни, сплъстени бради. По пътя се сипеха едри дъждовни капки. За неин късмет това беше единственият път в долината, така че нямаше опасност да се изгуби.

Тя подмина пощенската кутия на Маркес и продължи нататък. Съседският дакел започна да вие и се опита да настигне колата с късичките си крачета. Колата на Пол я задмина плавно и тихо, избягвайки ловко малкото кафяво животинче, после спря. Нина се шмугна край него и паркира отзад.

— Скачай вътре. — Пол отвори вратата. — И кажи на твоя обожател да понижи тона. Желателно е да се промъкнем незабелязано.

Преди Нина да успее да затвори вратата, кучето я настигна, лаейки силно, с вдигната право нагоре твърда опашка. Тя му поговори нежно, после се протегна, помилва го зад ушите и получи благодарствено приятелско близване, преди да затвори вратата.

Пол взе куфарчето й и го сложи на задната седалка.

— Винаги изглеждаш готова за разходка или вечеря в скъп ресторант.

— Толкова работа ми се събра напоследък. През уикенда си взех за вкъщи едни документи, които все още си седят така.

— Хм. Както се сещаш, подобни идеи са характерни за определен тип хора.

— Е, със сигурност не и за теб, дори ако злобните слухове по твой адрес са верни.

— А? — Пол се намръщи. — Какви слухове?

— Не мога да повтарям клюки.

— Тогава хайде да се захващаме със случая — каза той прекалено ентусиазирано. И Нина му позволи да излезе от играта.

Докато Пол наблюдаваше мрачната улица, Нина отново си помисли, че в живота му има друга жена.

— Как мислиш, дали си е вкъщи? — попита Пол.

През дърветата се процеждаше слаба матова светлина от една градинска лампа и подсилваше унинието, което излъчваше къщата.

— Ще отида първа. Мисля, че в къщата има някой.

В колата беше уютно. Носеше се музиката на Джон Колтрейн, любимия саксофонист на Пол. Миришеше на прясно кафе, на афтършейв и влажна кожа. Старото му кафяво авиаторско яке беше хвърлено на задната седалка до куфарчето му, което той наричаше „моя работен несесер“, а тя винаги се беше чудила за какво го използва.

За разлика от анонимната атмосфера на хотелските му стаи й дори от апартамента му, колата го разкриваше по-отблизо, показвайки смесица от момчешки приумици и сурова мъжественост. Той кръстосваше прашните пътища на Калифорния със същия авантюристичен дух, с който някогашните каубои са препускали на своите коне.

— Преди да започнем, нека да поговорим за минута — каза той, дърпайки ръчната спирачка. Дакелът, явно успокоен от милувката, се затътри към една кучешка вратичка в оградата на другата къща и изчезна. — Случаят „Мийд“ и случаят „Де Биърс“ се преплетоха. Стана прекалено внезапно, за да мога да го контролирам. Джо Маркес е притежавал колата, която е убила Ана Мийд. Джо Маркес ти е казал да отидеш до езерото в нощта на пожара. Ти все още ли не си казала на полицията, че ти си се обадила тогава?

— Все още.

— Наясно си какъв риск си поела, нали? Могат да те обвинят, че възпрепятстваш правосъдието. Дори ако имаше влиятелни приятели в този град — а ти нямаш, — защо трябва да рискуваш? Ако не им кажеш, че Джо те е изпратил на езерото, никой няма да го заподозре като потенциално опасен.

— Ако дам показания сега, ще трябва да им кажа цялата истина. Още не съм готова за това.

— Ей! — Пол постави ръката си върху раменете й и я обърна така, че да може да го гледа в очите. — Ти знаеш нещо, което не си ми казала? Не искаш ли да ми се довериш?

— Не виждам защо трябва да поемаш такъв риск, освен заради удоволствието да ми правиш компания в пандиза.

Той помисли малко, после продължи:

— Знаеш нещо, което може да уличи Джейсън, нали?

— Съжалявам, Пол. Дори наистина да знам нещо повече, не мога да ти го кажа. Не съм сигурна, че не е служебна информация.

— И заради това аз блъскам на сляпо. Инатът ти ме вбесява понякога! Както и да е… Кажи ми нещо друго — само ние ли знаем, че Джо има връзка, колкото и косвена да е, и с двата случая?

— Да. Но не можем да сме сигурни, че той знае какво се е случило край езерото. Той просто предположи, че Джейсън може да е отишъл там. Това е всичко.

— Джо може да е изкопал тялото и да е предизвикал пожара, независимо как е умрял Куентин. Единственото нещо, което не мога да разбера е защо — каза Пол.

— Джо не би могъл да запали бунгалото. Аз тръгнах натам веднага след като го видях в къщата на Сара. Няма начин да ме е изпреварил.

— Може да е бил там, преди да се видиш с него, и да е запалил слаба искра, която да е тляла известно време, преди ти да пристигнеш там. Мислила ли си за това?

— Не — каза тихо Нина. Спомни си лицето на Джо през онази вечер, бавните му, обмислени движения, гневния му изблик… — Предполагам, че е възможно. Но мисля, че щях да забележа нещо в поведението му. Най-многото да знае кой е запалил огъня.

— А ако наистина е така? А ако ни каже, че е бил Джейсън? Мислиш ли, че можем да измъкнем някаква истина от него? Не трябва ли да спрем да си търсим белята?

— Аз ще поема риска, Пол. Не вярвам, че Джейсън е убил дядо си.

— Продължаваш да държиш на своето. ОК, бейби, но поне веднъж допусни, че и ти може да сбъркаш.

Забележката засегна самоувереността й и тя побърза да се защити:

— Не ми викай „бейби“!

— Извинявай, шефе.

— И не ме наричай „шефе“.

Пол вдигна ръце в знак на помирение.

— Добре. Какъв е планът за действие? — попита тя поуспокоена.

— Не е точно план, но съм намислил нещо. Преди това обаче трябва да ти кажа нещо. За онази жена, Ким Вос.

— Единствената свидетелка по делото „Ана Мийд“?

— Точно така. Оказа се, че е имала връзка Куентин. Той я е издържал в продължение на четири години. Отношенията им, в известен смисъл, са били доста странни. Това имах предвид, когато ти казах, че двата случая се преплитат.

Нина се опитваше да осмисли информацията.

— Тя твърди, че са били в добри отношения, и че с неговата смърт е изгубила източника си на доходи. Според Лео Терънт Де Биърс й е завещал малък дял от бизнеса, за около петнайсет бона. Съмнявам се да е убила Кунтин заради това. Всъщност изобщо не смятам, че има нещо общо с неговата смърт или с тази на Ана, но все пак — ето я, стои в центъра и на двата случая точно като Джо Маркес.

— С какво се занимава тя?

— Художничка, която едва си изкарва хляба. Изцяло посветена на изкуството. Няма други интереси. Умна и привлекателна.

На Нина не й хареса фалшивата му незаинтересованост. В края на краищата това беше жената, по която Пол толкова въздишаше. Художничка. Защо тя не можеше да бъде художничка? Творчески тип, сигурно готви хубаво, с дълга гъста коса и ексцентрични обеци, ухаеща на екзотични аромати, с ленив и свободен дух, способна да разговаря с еднаква лекота за Пикасо, Силвия Плат и Джак Никълсън. Би трябвало да е странно съблазнителна, доколкото нямаше абсолютно нищо общо с обичайния кръг от познанства на Пол.

Беше идиотско, но Нина почувства силна болка:

— Може би Ким и Джо се познават — каза тя. — Може и тя, и Ана, и Куентин, и Джо да са играели покер в „Приз“ всеки четвъртък. Ким е убила Ана, защото й е завиждала, че има истинска работа, а Куентин, защото не е уважавал изкуството й.

— Добра теория или поне не по-лоша от всяка друга — каза Пол, който, изглежда, се забавляваше.

— Знаеш, че ако тя има и друга връзка с двата случая, ще трябва да я заподозрем, нали?

— Хайде да видим как вървяха нещата, преди да започнем да обвиняваме за всичко Ким — каза Пол, а Нина забеляза двусмислеността на коментара му. — Приготви се за основното представление.

Пол подкара смело по изровения път. Посрещна ги нов лай, този път кучето беше голямо, то се спусна към колата и започна да скача около нея.

— Още един твой почитател. Кучетата май ти имат зъб.

Едно босо момче слезе от разнебитената веранда, прескачайки пъргаво локвите, хвана нашийника на кучето, плесна го и то млъкна. Кучето клекна, а момчето се провикна:

— Частна собственост.

— Ей, здрасти — извика Нина. — Бихме искали да поговорим с господин Маркес.

— Него го няма.

— Търсим го по работа. Важно е — каза Пол.

Момчето им каза да почакат и влезе в къщата. Те стояха напрегнати около минута, после хлапето отново се появи.

— Обадих му се — каза то с малко неприветлив глас.

Телефонът в къщата иззвъня. Момчето отиде да вдигне, после ги пусна да влязат, посочвайки им дневната.

Вътре беше още по-тъмно и неприветливо от буренясалото сечище, сред което беше построена къщата.

Насред овехтялата стая имаше голям телевизор. Момчето беше изключило звука и екранът хвърляше пъстри отблясъци. Срещу него имаше канапе, тапицирано с бял плюш, а по олющените стени тук-там се мъдреха изображения на Иисус, Светата Дева и някакви светци. Нина взе слушалката:

— Аз съм Нина Рейли. Господин Маркес?

— Познах ви по описанието. Какво търсите в моя дом?

— Трябва да говоря с вас.

— Зает съм. Нямам време.

— Това синът ви ли е? Много е учтив.

Настъпи тишина, а после неохотният глас на Джо:

— Той е добро момче. Но вижте, мадам, вие не можете да останете там. Това е моят дом.

— Синът ви съвсем сам ли е вкъщи?

— Ще се обадите на социални грижи или на някой друг? Той не е добре, съвзема се от грип, но вие няма защо да се безпокоите. Какво искате?

— Само няколко думи, Джо. Можем да почакаме тук.

— Не, не можете. Не мога да позволя разни хора да ме чакат в къщата ми.

— Кажете ми къде мога да ви видя? Или се страхувате да говорите с мен?

— Не се страхувам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Да се срещнем в града, след половин час, става ли? — И той даде някакъв адрес, който Нина запомни.

— Ще дойдем.

— Дайте ми момчето.

Докато излизаха, можеха да чуят мъмрещия глас на Джо през слушалката и виждаха детето, което кимаше и казваше: „Да, тате, да, тате…“

 

 

На шосето се разделиха. По обратния път към града Нина се обади на Боб, който беше поверен на Сенди:

— Боби?

— Здрасти, мамо.

— Какво правиш?

— Уиш ме учи да поправям радио. Донесъл е тук едно, цялото на части. А Сенди ни купи китайска храна.

— Съжалявам, скъпи, но ще закъснея. Ще трябва да останеш сам още известно време.

— Какво друго? — Гласът на Боб звучеше жизнерадостно.

— Дай ми Уиш.

— Уиш? Ще можеш ли да се погрижиш за Боб малко по-дълго? Ще закъснея.

— Ние ще сме тук. Това нещо трябва отново да проработи. Сигурно има един милион части.

— Ясно. Намерил си някакво старо разглобено радио?

— Да, в предния кабинет.

— Радиото ми от колежа? Онова, което държа в шкафа до вратата? Добре ще направиш да го сглобиш отново!

— Това и правя — отговори Уиш с глас на оскърбена невинност.

 

 

Недалеч от мястото, където живееше Кени Мангър, на „Блек Барт Роуд“, Нина забеляза камиона на Джо, паркиран пред една къща с огромен клен в двора. След малко Пол паркира зад нея и двамата бързо изкачиха влажните стъпала. Дъждът беше намалял, а боровите иглички и листата на клена по земята блестяха.

Едно момиче с дълга коса, вързана на опашка, отвори вратата.

— Господин Ван Уегънър! — каза тя удивена.

— Какво за Бога… госпожо Лаура?

Пол и жената се гледаха поразени. Накрая Нина попита:

— Може ли да влезем?

— Разбира се — каза младата жена, без да сваля очи от Пол.

След като избърсаха грижливо краката си в изтривалката, те влязоха. Отвътре къщата беше тъмна, като тази на Джо, но миришеше на лук и пържен боб, а в камината гореше огън. Едно детенце се беше вкопчило за джинсите на момичето и се опитваше да се скрие зад гърба й. Пред огъня, върху дрипав фотьойл, седеше Джо с малко момченце на скута си.

— Съжалявам, че не мога да стана, но днес паднах от покрива и си ударих гърба. Кой сте вие? — попита той Пол и остави детето на пода до себе си.

— Това е човекът, който ме покани на обяд, Джо — отговори госпожа Лаура. — Искаше да разговаряме за Рубен и госпожа Мийд. — Тя се обърна към Пол. — Изненадана съм, че ви виждам тук.

— Аз съм не по-малко изненадан от вас. Нина, младата дама е Люси Лаура. Била е омъжена за Рубен Лаура, условно освободения, който е посетил Ана Мийд в деня на смъртта й.

Нина се представи.

— Радвам се да се запознаем — отговори госпожа Лаура и им посочи дивана.

Докато гледаше милата семейна сцена, Нина си спомни за момчето, което седеше съвсем само в къщата на Джо. То беше по-голямо. Може би не му се играеше с малки деца и предпочиташе спокойствието и тишината. А може и наистина да беше болно. Вероятно се страхуваха, че и другите деца могат да се заразят.

— Какво има? — попита Джо. — Защо идвате с него?

— Той работи с мен за защитата на Джейсън. Но работи и по случая „Ана Мийд“. Искаме да говорим с теб — и за двата случая.

— Нямам какво да крия — каза Джо, подхвърляйки една червена топка, която малкото дете хващаше. Не изглеждаше напрегнат. — Моето момче добре ли е? След малко тръгвам за вкъщи.

— Изглежда чудесно — каза Нина.

— Добре тогава, хайде да приключваме.

— Госпожо Лаура, как се запознахте с Джо? — попита Пол.

Тя погледна към Джо, който й кимна, и каза:

— Джо и аз скоро ще се женим. Мисля, че на обяда ви споменах за това.

— Поздравления. Но как се запознахте?

— Аз ще отговоря вместо теб — каза Джо. — Чрез Рубен. Той беше мой братовчед.

Нещата трябваше да се изясняват, но Нина имаше объркано чувство, че под привидните случайности фактите отново се преплитат.

— Влюбихме се един в друг след смъртта на Рубен. Скоро ще се женим.

Госпожа Лаура пристъпи към фотьойла и обви с ръце облегалката, като че ли беше продължение на Джо. Той помилва ръката й, без да сваля очи от Нина и Пол.

— Нина ми спомена, че ти си я насочил към бунгалото при езерото, когато е търсила Джейсън в нощта на убийството на Куентин де Биърс.

— Това беше просто предположение. Ходихте ли там? — той се обърна към Нина.

Без да му обръща внимание, Пол продължи:

— Опитвам да разбера, откъде си предположил, че Джейсън може да е там?

— Защото той каза, че ще следи дядо си. А това беше скривалището на Куентин. Момчето знаеше къде е бунгалото. Миналото лято хвана там близо трикилограмова пъстърва.

— Майка му не ми спомена за това — намеси се Нина. — Тя беше много разтревожена заради него. Защо не ми е казала, че има вероятност Джейсън да е там?

— Как бих могъл да знам? Може би не е искала да ви го каже тя самата.

Нина схвана идеята. Възможно ли беше? Всъщност Сара наистина й го каза косвено, изпращайки я при Джо, от когото тя научи за бунгалото. По този начин излизаше, че Сара няма как да не знае къде са телата.

Можеше ли Сара, преструвайки се на загрижена за Джейсън, да е изпратила Нина до бунгалото, за да открие и телата, и слънчевите очила? Така картината придобиваше завършен вид. Сара също не желаеше тялото на Рей да се ексхумира и сигурно е била притеснена от постоянния натиск на Куентин. Но дали тя можеше да използва голямата и тежка изкопна машина? Пък и какъв човек трябва да си, за да изкопаеш мъртвия си благоверен и — още по-лошо — да натопиш собствения си син!

Освен ако не е помагала на някой друг, упражнявал натиск върху нея. Лео?

Пол беше вдигнал вежди въпросително, Джо и госпожа Лаура я гледаха изненадано, но всичко, което можеше да измисли беше: Лео, заради компанията; Сара, за да се освободи напълно от властта на мъжете Де Биърс.

Или да ги оправдае, защото не е сигурно, че е извършено хладнокръвно убийство. Куентин изравя тялото на сина си, лопатата е все още топла и от нея падат парченца от пръстта от гроба, тежкото дишане, докато изгребва пръстта с ръце, на които има ръкавици… след това идват Лео и Сара. Сбиване…

Тя си даде сметка, че ако Сара е оставила очилата, за да натопи Джейсън, и е избрала нея, за да ги открие, сега трябва да е бясна, че все още не ги е предала на полицията.

— Имам копие от показанията, дадени в полицията — каза Пол. — Ти казваш, че си бил вкъщи, когато…

— Да, със сина ми.

— Други свидетели?

Джо се разсмя. Той разроши косата на момченцето и попита:

— Защо ми е да убивам стария човек?

— През последните два месеца внасял ли си по-голяма сума в някоя банка?

Госпожа Лаура първа разбра въпроса:

— Джо не е убиец — извика тя.

— Добре, нека продължим — каза Джо. — Мислите ли, че ще ядем боб и ориз всеки ден, ако аз имам пари настрана? Мислите ли, че ще се трепя да ви кося ливадите на вас, богатите англосаксонци, ако можех да стоя вкъщи и да живея от банковата си сметка? Ще кажете ли още нещо, преди Люси да ви е изритала през вратата?

— Издирвам понтиак „Каталина“, модел 1959-а, бял или кремав, номер JOK6SSG. Притежавал ли си някога нещо подобно?

Усмивката на Джо изчезна. Госпожа Лаура изглеждаше неприятно изненадана. Нина, която витаеше в собствените си мисли през последните пет минути, също се сепна.

— Имах подобна кола, но беше доста отдавна, не мога да си спомня номера — отговори внимателно Джо.

— Колко отдавна?

— Преди години.

— Три години?

— Може би.

— Къде е сега?

— Беше открадната. Този ден работех в къщата на Де Биърс. Бях оставил ключовете си в колата, паркирана на алеята. Когато я потърсих след работа, видях, че е изчезнала.

— Съобщихте ли в полицията?

— Тя беше просто стара бричка, предполагам към тридесетгодишна и се разпадаше. Не си струваше да си правя труда да съобщавам. Дори не беше застрахована. Щях само да си създам главоболия.

— По-добре щеше да е, ако беше съобщил, Джо — каза Пол.

— Не му говорете по този начин — заповяда госпожа Лаура. — Мислех, че сте приятен и разбран човек. Сега виждам, че и вие сте от онези, които се опитват да ни мачкат, защото сме латиноамериканци.

— Имай търпение, Люси — каза Джо и отново взе детето на коленете си. — Защо ме питате за старата бричка?

— Защото тази стара бричка е убила Ана Мийд.

Последва тишина, нарушавана единствено от движенията на децата. Огънят беше загаснал и в стаята захладня. Госпожа Лаура донесе дърва и ги хвърли в огнището. После взе дъщеря си, която беше започнала да хленчи.

Джо бутна фотьойла настрана и седна на стола, потрепервайки. Госпожа Лаура отново запали огъня. Беше толкова миниатюрна, че на Нина й изглеждаше почти невероятно тя да е майка на двете деца. Лицето й беше мрачно.

— Не им казвай нищо повече, Джо — каза тя.

— Няма. Няма смисъл. Как може колата ми да е убила служителката от пробацията?

— Ако не си я карал ти, го е направил някой друг — каза Пол.

— Люси, възможно ли е Рубен да е взел колата? — попита Джо. — Веднъж, когато се опитвах да му помогна да си намери работа, го водих до имота на Де Биърс. Знаеше къде се намира. Спомням си, че по това време ти си ме молила…

— Чуваш ли се какво говориш? Рубен да е блъснал тази жена! Това е невъзможно! Той се самоуби два часа преди нейната смърт!

— Така е — каза Джо, успокоен. — Рубен имаше големи неприятности, но никога не би направил подобно нещо.

Той се протегна и притвори очи, потрепервайки отново.

— Чуй ме, Хосе — каза госпожа Лаура, — никога не съм вземала колата ти. Няколко пъти съм ти я искала, да, видях, че си спомни за това. Но никога не съм я вземала без твое знание. Защо ми е на мен да наранявам Ана? Помниш ли какво казваше Рубен за нея? Казваше, че тя има сърце. Мили Боже, това беше достатъчно да разплаче човек, при цялото недоверие и враждебност наоколо.

— Никога не съм те подозирал, Люси — Джо поклати глава.

— Разкажете ми за неприятностите на Рубен — каза Нина, предугаждайки въпроса, който се въртеше в главата на Пол.

— Е, не знам за какво точно става дума — каза Джо. — Не мисля, че съм замесен по някакъв начин. Люси и аз не сме направили нищо лошо, така че ще се радвам, ако мога да ви помогна. Рубен и аз бяхме втора година в гимназията, когато той започна да краде разни неща, дреболии. Всички около нас искаха да имат все повече неща. Мен това не ме вълнуваше, но Рубен следеше рекламите по телевизията, като че ли хората, които можеха да си позволят скъпи вещи, бяха хора като нас. Той знаеше какви трябва да са ти обувките, сакото, всичко. Хванаха го да краде един часовник в Мервин и го изпратиха за шест месеца в младежки поправителен лагер. Той се промени. След няколко месеца намушка един човек. Имаше късмет, че го третираха като непълнолетен. Прекара една година в поправителен център. Когато го освободиха, всички се преместихме в Тахо. Баща ми получи работа в лесничейството. Рубен искаше да започне работа повече от всичко на света. Тъкмо се беше оженил за Люси, искаше по-добра работа, искаше да се издигне, но вече имаше досие. Никой в Съединените щати нямаше да наеме човек с досие, като неговото. Тогава той отново започна да се влачи с разни отрепки, да пие и да се забърква в тъмни сделки. Опита се да открадне едно портмоне и го вкараха в затвора.

— Искаше да се грижи по-добре за нас — каза госпожа Лаура, — но когато излезе никой не го вземаше на работа заради досието, а и защото го смятаха за ненадежден, за пияница. Той се отчая. Хосе тъкмо беше започнал работа като градинар и се опитваше да му помогне, но Рубен… никога не положи усилия да се справи с проблемите. Никога няма да забравя как винаги когато можеше, ти се отбиваше, за да ни донесеш нещо за ядене — обърна се тя към Джо.

Седеше на страничната облегалка на стола му и се накланяше към него, сякаш черпеше увереност от близостта му.

Той й се усмихна в отговор. Нина виждаше колко са влюбени един в друг. Подобна силна връзка между мъж и жена се срещаше изключително рядко.

— Рубен беше добър човек — каза госпожа Лаура. — Не си мислете друго. Неудачник и пияница, да. Това променя човека. Човек прави глупави неща, които никога не би вършил. Но той беше млад и му беше трудно да продължи да се бори. Всяка седмица ходехме заедно на църква. Той правеше всичко, което му казваше госпожа Мийд. Боготвореше я. Вслушваше се в съветите й.

— Мисля, че трябва да им кажем, Люси. Може да помогне за случая на госпожа Мийд — каза Джо.

— Добре, ако мислиш, че ще помогне — отговори тя.

— Да ни кажете какво? — попита Пол.

— Точно преди да умре, Рубен ми каза, че имал доста пари — отговори Джо. — Така и не разбрах откъде ги е взел. Беше изпил няколко бири и се хвалеше. За последен път го видях сутринта, в деня на смъртта му…

— Същия ден умря и госпожа Мийд — вметна Люси.

— Той беше много, много зле. Каза ми, че има неприятности, и че отива при госпожа Мийд, за да я пита какво да прави. Това е всичко, което успях да разбера от него. Казах му: братовчеде, каквото и да се е случило, аз съм от семейството, можеш да се довериш на мен или пък на Люси, но той преиграваше — преструваше се, че е достатъчно силен, за да споделя с нас каквото и да било, или пък че е много засрамен. За него тези две неща се смесваха. В деня след смъртта му Люси сгъвала сакото му и открила в джоба пачка пари.

— Колко? — попита Пол.

— Десет хиляди долара — отговори мрачно Джо.

Това трябва да е била съдбата на Рубен Лаура.

— Задържах парите — каза госпожа Лаура — заради разноските по погребението. А и баща му беше болен. Втората ми бременност беше трудна. Не можех да работя. Остатъкът от парите ни стигна за около шест месеца след смъртта му. — Тя гледаше горящите дърва. — Трябваше да направя нещо. Ако просто бях поговорила с него — може би щях да го спра.

Това е историята с парите на Рубен. Той плати за тях с живота си. Не се срамувам, че ги взех, откъдето и да са дошли.

— Кой откри тялото? — попита Пол.

— Някакви деца от квартала. Недалеч от пътя за Зефир Коув, близо до брега. Понякога там е доста оживено.

— Какво е използвал, въже ли? — попита Пол.

В съзнанието на Нина изплува сцената с Моли, гърчеща се на въжето в къщата на Де Биърс, ужасния звук от гърлото й…

— Кабел, телефонен кабел.

— Правиха ли аутопсия?

— Какъв смисъл би имало? — попита Джо, отпускайки ръце.

Пол обмисляше последните му думи. Отвън дъждът пак почукваше кротко върху покрива. Нина усещаше насоката на мислите му и мълчеше. Накрая Пол попита направо:

— Мислили ли сте някога за възможността, Рубен да е бил убит?

— Той се обеси — каза твърдо госпожа Лаура, като че ли самите думи бяха достатъчно доказателство за това.

— Понякога, макар и много рядко, но понякога се инсценира самоубийство.

На лицето й се появи болезнена, студена усмивка, която не подхождаше на младостта й:

— Значи вие смятате, че има възможност съпругът ми да е бил убит. И през цялото това време, докато аз плачех, като глупачка, заради душата на Рубен, която гори в ада, неговият убиец се е разхождал свободно наоколо. Ако това е истина, мога само да проклинам собствената си глупост.

— Люси! — опита се да я спре Джо.

— По-добре е да си вървите — каза тя на Нина и Пол. — Ще ви кажа само едно: ако някой е убил Рубен, аз ще го открия и ще го убия. Не само заради Рубен. Заради мен и заради децата. Заради гладните нощи и сълзите. — Устните й трепереха, но погледът й беше леденостуден.

В блестящите й очи Нина виждаше ключа към нейния характер. Последните три години трябва да са били за нея истински кошмар. Тя беше оцеляла, но само за да продължи да се бори в свят, в който мъжете воюваха, а жените правеха нечовешки жертви заради децата си. Толкова жесток и студен свят, че беше опустошил душата й.

Отвън дъждът беше спрял така внезапно, както и беше започнал. Улиците и дърветата бяха обгърнати в изпарения. От асфалта се вдигаше пара и подсилваше усещането за нереалност. На паркинга Нина и Пол се облегнаха на влажния капак на колата й.

— Време е по някакъв начин да се прегрупираме. Аз ще се заема с него, но… — каза Пол.

— Той е замесен твърде много в цялата история. Но не мисля, че е могъл да организира нещата.

— Трябва да е направил нещо. Свързан е с всички. Ще се опитам да открия дали е имал причина да убие Куентин. Проблемът е в мотива.

— А какво ще кажеш за Люси? — попита Нина. — Тя е страхотна. Не би се поколебала да убие някого, който заплашва децата й, например.

— Не ми приличат на хора, които лъжат — отговори Пол. — Нито се объркват, нито се колебаят. Но в действителност ми се иска да обвиня Джо в убийство. Или в убийствата.

— Чакай да видим. Колко смъртни случая имаме тук?

— Къде тук?

— Кръжащи наоколо. Разбираш ме. — Тя измъкна от чантата си бележник, постави го върху влажния капак и енергично очерта върху страницата четири взаимно свързани кръга, написа последователно във всеки Ана, Рубен, Рей и Куентин.

— О, не — простена Пол. — Стига с твоите метафизични схеми.

— Съжалявам, но с химикалка в ръка мисля по-добре.

Тя започна да чертае стрелки от един кръг към друг, пренебрегвайки протестите на Пол, който ясно си даваше сметка какво ще последва.

— Пол, погледни. Това няма да те убие. Виждаш ли? Ана е свързана с Рубен, който е свързан с госпожа Лаура и Джо Маркес. Но тя е свързана и с Ким Вос, която е свързана с Куентин.

— Проблемът е точно в тази дума — свързан. Ким е видяла смъртта й, но какво от това? Това е случайна връзка.

— Случайна връзка?

— Инцидентна! Съвпадение!

— Аха. Съвпадение. Добре, обаче Куентин е свързан с Джо и Ким от страната на Ана. Но той е свързан и със Сара, Моли, Джейсън и Рей. Сега, виж това. Ако просто свържеш линиите, всички смъртни случаи се оказват свързани.

— Чакай. Пропуснах да разбера как стана така, че Рей и Рубен се оказаха част от цялото това нещо.

— И двамата са мъртви — отговори Нина просто. — Това е връзката. И смъртните случаи стават по двойки. Преди три години Рубен и Ана умират в един и същи ден. Рей умира броени дни преди Куентин, а тялото му изчезва в същата нощ, когато умира и Куентин.

— Но те всички умират по различен начин! Рей го удря светкавица, Куентин е убит с лопата, Рубен се самоубива, а Ана е блъсната от кола!

— Е, и? — каза Нина. — Начинът, по който умират, е различен. Признавам, че е така. Проблемът е защо са умрели. Защо? Какво седи в центъра на този лист?

Нина прехапа горната си устна, размисляйки върху написаното върху листа, който беше омекнал от влагата.

— Вината не е твоя — каза Пол. — Това са тъпотиите на Ню Ейдж и останалите шарлатани… Трябва да си много устойчив, за да не допуснеш да ти промият мозъка. Зомбират те с идеята, че всичко, което се случва, е свързано по някакъв начин.

— Древногръцкото понятие за съдбата. Синхроничност. Будистката идея за предопределеното съвпадение — отговори тя меко.

Пол отвори уста и каза с преправен глас:

— Всепроникваща философия.

— Това засяга и теб, както всепроникващият секс — отговори тя сухо.

— Не. Ситуацията прилича повече на една игра, която се играе по Интернет — играта на Кевин Бейкън. Целта е да свържеш всички с Кевин Бейкън, в определен брой връзки, или степени. Например, Кевин Бейкън играе в един филм с Лесли Нилсен, който в друг филм играе с Кърк Дъглъс, който пък се жени, не съм сигурен, но май през 1940 г. за Бети Дейвис. Фокус-бокус и Кевин Бейкън е свързан с Бети Дейвис. Това е външно съвпадение, а не предопределено.

Нина сгъна листа.

— Кърк Дъглъс никога не е бил женен за Бети Дейвис — заяви тя. — Трябва да се връщам в офиса. През останалата част от деня ще работя вкъщи. Ще работя и през уикенда. Ще работя и когато човешката раса изчезне и започне господството на мравките. Намини утре сутринта към офиса, ако откриеш нещо ново.

— Знаеш ли какво правиш, Нина? — Гласът му беше толкова сериозен, че тя се сепна.

— Разбира се. Мозъкът ми е препълнен с информация и сега я чакам да се утаи. Миналата година Боб създаде научен проект. Имаше един пластмасов макет на човешки мозък и взе, че го напълни с малиново желе и още няколко суперсъставки, обаче прекали с пълнежа, та мешавицата не изглеждаше особено добре, изсипана върху дъската за хляб.

— Ако продължаваш в същия дух, и на теб пълнежът ще ти дойде малко в повече — каза Пол. — Пък и ми е интересно как ще се чувстваш, когато ченгетата разберат какви си ги вършила.

— Пол? Ще ми направиш ли една услуга? Изпрати ми копие от полицейското досие на Рубен Лаура.