Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (4)

4

В сряда следобед Рей де Биърс бе погребан. Ръмеше тих дъждец. „Тахо Мирър“ пусна късен некролог в четвъртък сутринта, който Нина прочете с интерес, докато чакаше в съда да излезе решението по иска за нанесени щети в нейното дело.

Нина винаги четеше некролозите. Тези своеобразни резюмета на човешкия живот и неговия край показваха с голяма точност съвременното състояние на обществото. От некролозите можеше да разбереш дали човекът е бил щастлив или нещастен, обичан или не, дали е бил във водовъртежа на живота, или е стоял встрани, самотен и изолиран. Тя се улавяше, че обръща най-голямо внимание на седемдесет-осемдесет годишните жени, които през целия си живот прилежно са ходили на църква, поддържали са дом и са отгледали куп деца, които на свой ред са родили деца, а пък те други деца и така в геометрична прогресия. От своето смъртно легло една такава жена можеше да види личността си и физическите си черти многократно повторени в поколенията и знаеше, че поне в едно отношение е станала безсмъртна.

Понякога Нина си задаваше въпроса какъв би бил нейният собствен некролог: „Нина Рейли, пенсиониран адвокат, почина днес на почтената възраст 99 години. През осемдесетте години тя завършва право в колежа Монтерей и по-късно практикува в Сан Франциско и Тахо. След себе си остави един син, две внучета и едно правнуче.“ Дори и украсен с несъществуващи поколения от наследници, звучеше доста семпло. Надяваше се, че някой ще прочете между редовете и ще реши, че е дала най-доброто от себе си.

Според съобщението във вестника Реймънд де Биърс, четиридесет и осем годишен, съдружник в „Де Биърс Кънстръкшън“, е починал при нещастен случай по време на буря в планината Талак. Като строителен инженер той бе строил жилищни сгради в местността и преди две години бе ръководил реконструкцията на Прайз Казино. Бе извършено светско погребение в централното гробище на Тахо. Не се споменаваше за някаква църква или друг вид религиозна принадлежност.

Той беше оставил вдовицата си Сара де Биърс, две деца — Моли и Джейсън, баща си Куентин де Биърс, негов съдружник в бизнеса, и другия си съдружник Лео Терънт.

„Де Биърс Кънстръкшън“, изглежда, беше проспериращо предприятие. Нина бе чувала за Куентин де Биърс. А и кой ли в Тахо не беше чувал за него? Виден спонсор на политически кампании, бивш градски съветник, член на всевъзможни клубове, Куентин де Биърс беше от онзи тип изтъкнати граждани, дето всеки обича да включва в някой обществен комитет. Но Рей де Биърс не беше от този тип. В некролога не се споменаваше за членство в клубове или професионални организации, нищо че синът на Куентин де Биърс би бил желан техен член.

Тя одобряваше пестеливото описание на смъртта на Де Биърс. Да кажеш, че човек е загинал ударен от мълния, би представлявало сензация и някак щеше да омаловажи целия му живот. Сякаш отново чуваше гласа на язвителната Моли: „С мъка сподавяме риданията“, бе казала тя.

Пълномощникът Кичура отвори вратите на съдебната зала и Нина последва тълпата вътре, като си представяше обгореното тяло на Рей де Биърс, проснато върху сивия гранит. Настроението й помръкна. Макар че онзи ден в планината той се бе държал отвратително, Нина се смущаваше от това, че никой от неговото семейство не скърбеше за смъртта му. Не трябваше да си отива като куче. Трябваше внимание, но от семейството му, а не от някакъв случаен чужд човек.

 

 

В старомодното проспериращо градче Кармел, на около двеста и петдесет мили от Монтерей, Пол ван Уегънър покани в офиса си Колиър Хелоуел. Беше четвъртък, шест часът следобед. Хелоуел беше уговорил срещата си ден по-рано и Пол му отдели време, тъй като Нина го помоли. Беше любопитен да научи защо един пълномощен областен прокурор, който разполага с ченгета, готови на всичко за него, търси частен детектив. Хелоуел се бе променил от последния път, в който се бяха видели. Беше посивял още повече, а квадратното му ирландско лице изглеждаше изпито под лекия слънчев загар. Висок, с тъмни вежди над скръбните си очи, той стискаше здраво дебела папка на коленете си. „Ето го онзи случай“, помисли си Пол и пулсът му се ускори, както винаги преди началото на нова игра. Той се облегна в ергономичния си стол за триста долара с израз на учтива заинтересованост.

— Радвам се да те видя отново, Пол — каза Хелоуел.

— Поне веднъж извън съда и не от противниковата страна — съгласи се Пол. — В отпуска ли си? Дошъл си да поиграеш малко голф? В ранна есен е най-добре в Делмонте.

— Всъщност си взех няколко свободни дни, за да дойда и да те видя. Може и да поиграя малко. Ти явно добре се справяш.

— Работя здраво — каза Пол. — И колкото и да съм добър, знам, че между Кармел и Тахо е пълно с гладни частни детективи. Така че, защо би целия този път да ме видиш?

— Трябваше ми някой извън града. Искам да си остане между нас. А и те познавам. Съвместната ти работа с Нина ми създаваше неприятност след неприятност. Само по себе си това е добра препоръка. Освен това не ми е убегнало твоето умение да измъкваш информация от хора, които обикновено не споделят всичко със закона.

— Сега определено имам по-добър късмет — каза Пол. — Като ченге се страхуваха се от мен. Повечето хора заобикалят едни или други закони. Глоби за паркиране, детски издръжки, наемане на нелегални работници, липса на зелени карти, коли без пречистватели — човече, трудно е да си честен в това общество.

— Ти имаш едно предимство пред съдебната система. Не си длъжен да се придържаш стриктно към буквата на закона. Случаят, за който искам да говорим, вече беше разследван от полицията на Саут Лейк Тахо — каза Хелоуел. — Независимо от това, че разследването беше продължително и крайно изчерпателно, то не доведе доникъде, но и ти, и аз знаем, че винаги има нещо или някого. Някое подминато обстоятелство, някое зарязано гадже, някое впиянчено приятелче, винаги има някой, който знае нещо и ще го каже на подходящия човек.

Пол кимна:

— Като стана дума за пияни приятелчета, искаш ли една бира? Взех малко Пилзен от магазина на Джо вчера.

Като видя реакцията на Хелоуел, той се засмя.

— Хей, не се стягай толкова!

В онези дни, когато и двамата работеха в полицията, той не би му предложил да пие. Сега можеше да се разкарва насам-натам и мъртво пиян, ако поиска, обаче не го правеше. Просто харесваше усещането, че не му е забранено.

— Добра идея — отвърна Хелоуел.

Пол извади две бири от минихладилника и ги сложи на масата. След като Хелоуел отпи една дълга глътка, Пол каза:

— Слушам те.

Хелоуел остави бутилката на бюрото.

— Искам да се занимаеш със смъртта на жена ми.

— Как умря тя?

— Блъсна я кола. На 18 август, преди три години. Шофьорът избяга.

— Продължавай.

— Може би мислиш, че сега ми е по-лесно да говоря за това, но не е така.

— Давай спокойно. Тук имам още четири бири, а винаги мога да взема и още.

Така предразположен, Хелоуел надигна бутилката и отпи отново, после кимна и започна:

— Срещнахме се преди осем години, тъкмо започвах в областната прокуратурата. И тя беше нова. Току-що беше завършила криминология в колежа в Бъркли. Искаше да навлезе в съдебната система и завърши стажа си като служител в отдела по пробация^[1] в Тахо. Срещнахме се в съда, където се занимавах с преглед и анулиране на пробации. Оженихме се година и половина по-късно. Тя запази моминското си име Ана-Луиз Мийд.

Той произнесе името, плъзгайки думите по езика си, очевидно се наслаждаваше на възможността да говори за жената, която все още живееше в сърцето му, докато за другите тя беше отдавнашен и забравен случай.

— Имаш ли снимка?

Хелоуел измъкна гланцова снимка три на пет сантиметра и я подаде на Пол. Фотографията беше правена на открито, на слънчева светлина. Младата жена на нея се усмихваше, но не много щедро, сякаш не се разкриваше напълно. Дребни, равни зъби блещукаха между плътните й устни. Половината от лицето й бе в сянка заради силното слънце и носът, очертан с права силна линия, хвърляше сянка върху гладката буза. Тъмните, вероятно кафяви, очи с интелигентен поглед блестяха на светлината. „Хубаво момиче, което е искало да го вземат на сериозно“, заключи Пол.

— Снимката е правена три седмици преди смъртта й — каза Хелоуел.

— Лош късмет — каза Пол. — Чудя се има ли справедливост на тоя свят. Деца?

— Предишната година направи спонтанен аборт и не сме опитвали отново. — Той спря за миг. — Така че — не.

— Освен с работа, с какво обичаше да се занимава?

— Обичаше да язди, да кара ски, да ходи по планините, да кара кънки, колело, да ходи на палатка. Всичко на открито. Обичаше да излиза.

Докато Хелоуел говореше за жена си, типичната му сдържаност, с която Пол го познаваше, изчезна. Чертите на лицето му омекнаха, изразът му стана необикновено човечен.

— И въпреки че беше сериозно момиче, можеше да бъде дяволски забавна.

— Извинявай, виждал съм те само в служебните канцеларии и офиси, не съм си и помислял, че обичаш да прекарваш времето си навън. Явно работата не ти оставя достатъчно свободно време.

— Когато можеше, тя ме измъкваше. Тя ме научи да обичам природата. Все още ходя по планините, когато ми се отдаде случай.

— Донесе ли полицейските справки? — попита Пол.

— Всичко е тук. — Той му подаде папката с въздишка на облекчение.

— Разкажи ми какво се случи.

— Винаги се сещам колко спокоен беше този ден. Тя се прибра вкъщи. Седях си зад бюрото в хола. Бях се върнал рано, за да свърша някаква работа. Вече не си спомням върху какъв случай работех. Наистина понякога вземах работа за вкъщи, макар че в такива случаи тя играеше една игра. Трябваше да „ме отвлече“, за да ме изведе на вечеря или на кино. Все си мислиш, че ако не свършиш нещото точно тогава, всичко ще се провали, че никога няма да можеш да се оправиш, но работата някак си винаги се свършва. А животът е това, което остава недовършено… И така, тази вечер бях зает. Тя ми каза, че иска да говорим за нещо. — Дланите му, поставени върху коленете, се свиваха и разпускаха. — Обичаше да говори, така че не й обърнах внимание. Но този път… — Хелоуел млъкна.

— Да? — насърчи го Пол след една продължителна пауза.

— Реших, че за каквото и да иска да говорим, може да почака половин час. Тя щеше да пазарува преди вечеря. През това време възнамерявах да си свърша работата, така че й казах да отиде до магазина и че след вечеря, като излезем на разходка, ще си поговорим. Обичаше да се разхожда по тъмно, особено през лятото. Познаваше всички съзвездия и винаги ми ги показваше. Как беше онази стара ирландска благословия? „Дано седемте летни звезди греят над теб и светлите райски ангели да бдят над теб…“ Тя беше ангел, Пол…

Докато Хелоуел говореше, изражението му ставаше все по-болезнено. Той се връщаше в тези последни моменти, спомняше си всяка дума, която си бяха разменили, всяка възможност, която бе пропуснал да предотврати съдбата на жена си.

— Изпратих я до вратата. Под сакото си носеше светлооранжева рокля, беше невероятно хубава с нея. Свалих сакото й и го окачих в гардероба, защото сметнах, че е твърде топло и няма да й трябва. На излизане не ме целуна, само ме прегърна. Винаги се отпускаше в ръцете ми, когато я държах, сякаш това беше единственото място, където можеше наистина да си почине. Осъзнах, че този път тя не се отпусна. Имаше нещо на ум. Никога няма да разбера какво е било. Нещо дребно и глупаво? Или нещо, довело до смъртта й?

— Била е напрегната? — попита Пол, връщайки го обратно.

— Да. Щом разбрах колко е притеснена, й казах: „Добре, храната може да почака, нека поговорим“, но тя вече беше тръгнала. Каза, че първо иска да свърши с покупките. И така оставих я да излезе. — Гласът на Хелоуел потрепера. Погледът му се сведе надолу. Пол можеше да си представи колко безсънни нощи му е струвал този миг. — Тя потегли с колата към супера на щатската граница. Климатикът беше повреден, така че е трябвало да паркира в поотдалечената част на паркинга, под дърветата, за да бъде колата на сянка. След като напазарувала, тръгнала обратно към колата. На около петдесет стъпки от нея, след като вече била отключила вратите с дистанционното, една голяма светла кола прекосила паркинга и я блъснала отляво. Ударила се в предното стъкло и паднала.

— Веднага ли е починала?

— Не, имаше тежка мозъчна травма, почина след два дни.

— А колата?

— Нямаше следи от спирачен път. Изобщо не е намалила скоростта.

— Ужасно. Но това е оживено място. Паркингът сигурно е бил пълен с хора. Не се ли намери някой, който да опише по-добре колата?

— Никой не бил паркирал толкова далече. Имаше само един очевидец — жена. Изтичала след колата да види номера, но се спънала, навехнала си глезена и трябвало да спре.

— Говорил ли си лично с нея?

— Разбира се. Ким Вос. Показанията й са в папката. Тя ще разговаря и с теб.

— От колата няма нито следа?

— Изчезнала е завинаги в нечий гараж или е била закарана до Мексико и разглобена на части, но не е била префасонирана в радиус от две хиляди мили оттук, гарантирам ти го.

Хелоуел стисна челюсти и тогава Пол видя желязната му решеност, която нямаше да му позволи да се предаде или да се откаже.

— Понякога колата оставя… следи върху жертвата — каза Пол предпазливо.

— Ударила се е в бронята, а после в предното стъкло. Нямаше частици от боята. Аутопсията и лабораторната експертиза са в папката. — Той изля остатъка от бирата в гърлото си, облегна се назад и преглътна. Пол беше отворил следващата, която Хелоуел взе без коментар.

— Тъй като не намериха нито колата, нито шофьора, смъртта й бе заведена като нещастен случай, както можеш да се сетиш — продължи Хелоуел. — Нямаше данни за предумисъл.

— И тя с нищо не ти намекна за това, което е искала да говори с теб?

— Не. По-късно говорих с шефа й, Марвин Гейтс. Той не можа да се сети за нищо необичайно.

— Не е получавала заплахи от клиентите си, така ли? Това се случва на служителите в пробацията. Някой трябва да се върне в затвора, защото тя му дава лош атестат, някой негов близък я обвинява за това, че не си върши добре работата или за това, че я върши прекалено добре.

— Не съм чувал да е имало заплахи, нито пък Гейтс е знаел за нещо такова. Той самият можеше само да похвали Ана. Тя имаше рядко добри отношения с престъпниците. Той казваше, че всъщност нейните подопечни я харесваха.

— Той знаеше ли с кого се е срещала този ден?

— Имаше списък на срещите й, но това нямаше особен смисъл, Ана искаше да помогне на тези хора и се опитваше да бъде на разположение винаги когато можеше. Ако някой я потърсеше без предварителна уговорка, тя винаги гледаше да намери време за него, така че е напълно възможно хора, с които тя се е виждала същия този ден, ги няма в този списък.

— Има ли някой друг в отдела, който може да знае точно кой е идвал този ден?

— Там е оживено място и служителите работят съвсем индивидуално. Те са много натоварени. Съмнявам се някой да е следил какви хора приема Ана, освен самата тя и нейния шеф, но дори и той не можеше да й отдели особено внимание.

— Кого наблюдаваше Ана по това време?

— В нейния списък имаше шейсет и двама души, углавни престъпници, повечето жени.

Пол подсвирна.

— В повечето случаи ставаше въпрос за наркотици или злоупотреба със служебно положение. Те се регистрираха и й даваха различните си програми за детоксикация или пък социална терапия. Тя се обаждаше на работните им места, за да провери дали все още са на работа и им помагаше, когато можеше. Знаеш колко е рутинно. Тя правеше каквото трябва, но вземаше нещата много присърце.

— Все още? — каза Пол.

— Все още — съгласи се Хелоуел. — Би могъл да е някой от тях.

— Три години оттогава — каза Пол.

— Дълго време се надявах, че ако съм по-търпелив, той просто ще се появи — каза Хелоуел. — Я ще хванат някого за друго и той ще изтъргува малко информация, я някоя съпруга ще научи и съвестта й няма да издържи… обаче нищо подобно не стана.

— Тогава защо започваш всичко отначало?

— Защото… не съм в състояние да продължа, пречи на работата ми, на опитите ми да имам някакъв живот извън работата. Отидох на екскурзия преди седмица, може да си чул от Нина. Случи се нещо отвратително. Излезе ужасна буря. Един турист, който вървеше точно след нас, беше ударен от мълния и умря. През цялото време докато се качвахме, си мислех за Ана, за това как веднъж минахме по същия този маршрут. Не знам дали заради бурята, дали от измръзването или от шока… Не го понесох много добре. Имах срив или нещо такова. Помислих, че онзи, умрелият, на когото давах първа помощ, е Ана… Трябва да знам. Трябва да знам кой я уби? Кой причини това?

— Беше с Нина, нали? — попита Пол.

— Точно така.

Пол стана и отиде до прозореца. Погледна към двора на Хог Брет ин. Хората, облечени в типичните за Калифорния пъстри дрехи, се разхождаха безгрижно или отпиваха мерло или шардоне от малката местна изба, където този следобед правеха дегустация на вина. След малко щяха да поемат по извивките на Оушън булевард до Мейн бийч, за да гледат залеза, леко подпийнали.

Значи заради Хелоуел Нина напоследък го бе понижила в чин „добро другарче“.

— Не искам отмъщение — каза Хелоуел. — Искам просто покой…

— Трябваше да я напердаша — каза Пол на безгрижните щастливци отвън.

— Какво?

— Няма значение — каза Пол, като се обърна към Хелоуел. — Моите услуги са скъпи.

— Нямам много разходи. Мисля, че това си струва.

— Живея тук. Ще трябва да покриеш разноските ми в Тахо.

— Добре — каза Хелоуел. — Имаш пълна свобода.

„Това може да е добър повод да отида там“, помисли Пол.

— Някакъв проблем?

— Не, просто обмислям графика си — каза Пол. — Мога да бъда там в понеделник.

— Чудесно. Ще останеш ли за през нощта?

— Утре рано тръгвам обратно.

— Обичаш ли суши?

— Баща ми беше самурай.

— Добре.

— Защото знам едно японско свърталище тук, „Рубата“, правят змиорки, сепии и прочие вкуснотийки. Да отидем да хапнем и да поговорим повече за твоя случай. И за общите познати.

— Общи познати? Нина ли имаш предвид — попита Хелоуел.

— Защо? Да. Имам предвид Нина.