Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (7)

7

Възрастният човек отвори вратата на съдебната зала на втория етаж, където Нина тъкмо приключваше разглеждането на поредното дело. Той седна на последната скамейка. Нина му хвърли поглед през рамо. Гледаше я втренчено. От онзи злополучен процес за убийство скоро след пристигането й в Тахо тя доби навика винаги да се обръща назад. Не й допадаше да седи на адвокатската маса с лице към съдията, без да знае какво става зад гърба и. Дори и да не можеше да контролира това, държеше поне да разгледа публиката, седяща на банките зад нея.

Досега днес залата беше празна. Съпрузите, които се опитваха да уредят някои от финансовите проблеми, разрушили брака им, не желаеха публика. В залата нямаше никой друг, освен Нина, другия адвокат, клиентите и съдията.

Съдията Мили прочете детайлите от споразумението, по което най-накрая бяха постигнали съгласие в кантората, оформяйки го като официален документ. Докато изчиташе дългия списък от дългове, тя хвърли още един поглед назад.

Мъжът се бе вторачил в нея. Лицето му беше замръзнало в полуусмивка, главата му беше леко приведена, под гъстите побелели вежди очите му не мигаха. Имаше буйна бяла коса, която трябва да е била гордостта му на младини и здраво телосложение под кафявото спортно сако от туид. Никога преди това не го беше виждала и намираше настойчивия му поглед за смущаващ. Тя се съсредоточи отново в работата си и се опита да го забрави.

Когато Мили закри заседанието и малката група тъжители и адвокати се отправи към вратата, той чакаше отпред.

— Госпожа Рейли? Аз съм Куентин де Биърс — каза той и тръгна редом с нея.

— Да? — Отправиха се към стълбите. Тя държеше няколко папки в едната ръка, чантата с документи в другата, а дръжката на ръчната си чанта между зъбите си.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, като посочи чантата с документи.

— Бих искала да можете — каза Нина, — но е здраво вързана за мен. — Най-накрая тя успя да прехвърли чантата си през рамо.

— Бих искал да поговоря с вас.

— За какво?

— Искам да се възползвам от услугите ви.

Нина спря по стълбите и каза:

— С удоволствие ще поговоря с вас, сър. Ето визитката ми. Моля, обадете се и си уговорете час. За съжаление сега трябва да…

— Видели сте как е загинал синът ми — каза Куентин де Биърс. Говореше, без да се горещи. — Най-малкото, което можете да сторите, е да ми отделите няколко минути в натоварената си програма.

— О, разбира се. Съжалявам. Просто съм толкова заета, не помислих. Вие сте бащата на Рей де Биърс.

— Рей беше единственото ми дете.

— Разбирам. — В бащата тя сякаш видя сина. Същата жизненост, същите устни с тънка усмивка и същият втренчен поглед. Куентин де Биърс може би наближаваше седемдесетте, но изглеждаше по-млад.

— Искате да се консултирате с мен по някакъв правен въпрос ли? Или да ме попитате за…

— И двете. — Той отвори външната врата пред нея и те излязоха на двора пред сградата на съда. Той си сложи шапка от туид с кафява лента. — Бих искал да зная какво сте видели. Има и един правен проблем, който не търпи отлагане. Иначе не бих отделил от скъпоценното си време, за да ви дебна в съда, нали?

— Добре — каза Нина и се спря. Тя имаше намерение да си тръгне от офиса рано, да се възползва от ценното си свободно време без Боб и да разгледа няколко апартамента заедно с една брокерка, която Сенди й бе препоръчала. Искаше да отложи срещата за следващия ден, но видя треперещите му ръце. Беше или нервен, или болен. Синът му беше мъртъв.

— Добре. Можете ли да карате след мен? Мога да ви отделя половин час в офиса си.

— Благодаря ви.

Мерцедесът му беше паркиран недалеч от прашното й бронко. Нина караше и поглеждаше назад през огледалото за обратно виждане към лъскавата нова кола. Като стигнаха до Старлейк билдинг, Де Биърс я последва вътре. В приемната Нина го представи:

— Сенди, това е господин Де Биърс.

Де Биърс изглеждаше слисан от това, че му бяха представили секретарката, но кимна възпитано.

— Ще прескочим обичайните формалности при тази първа консултация, господин Де Биърс — каза Нина за успокоение на Сенди. Тя го въведе в офиса си и затвори вратата.

Той не обърна внимание на обстановката и прескочи всички любезности.

— Сара и децата ми разказаха тяхната версия — каза той. — Но не мога да не забележа колко бързо, дявол да го вземе, тя сложи момчето ми в ковчега и го зарови. Бях в Сингапур. Възстановявах се след грип. Не можах да се върна за погребението. Не съм доволен от начина, по който всичко това е станало. Обадих се в прокуратурата, но не стигнах доникъде. Джеръми Стамп обикновено движи правните ми въпроси, но в момента е в Ел Ей. Чух, че вие си разбирате от работата и, разбира се, че сте били там, когато Рей е умрял. Реших да ви намеря.

— Какво искате да знаете, господин Де Биърс?

Значи това беше свекърът, за когото Сара спомена в казиното, който идваше да се погрижи за семейството и съдбините му сега, когато Рей го нямаше.

— Първо, защо Рей е бил сам, когато е умрял? — попита Де Биърс. — Той е изкачвал върха с още четирима души.

— Доколкото разбрах, останалите от групата са се отделили от сина ви.

— Така казват те.

— Мислите ли, че лъжат?

Без да отговори на въпроса, Де Биърс каза:

— И защо той не е потърсил къде да се скрие? Рей можеше да преподава алпинизъм. Изкачвал е Каскадите и Алпите. Миналата година изкачи Килиманджаро. Един хълм като Талак, който няма да се опре и на дете по маратонки, не може му изиграе такъв номер.

— Мисля, че тук мога да ви изясня нещата — каза Нина.

— Бурята се разрази много бързо и ни изненада всички горе, без шанс да се измъкнем.

Де Биърс поклати глава.

— Ако вашият син беше загинал в тази планина, вие нямаше ли да искате по-добро обяснение от това „Бурята се разрази изведнъж“? Не мога да си съставя пълна картина.

Той имаше същата равна дикция като сина си.

— Може би не знаете това, но Лео Терънт, съдружник в бизнеса, е бил с тях на планината. Лео е увлечен по Сара. Не само това, Рей и Лео бяха в лоши отношения от години заради това и заради някои други неща. — Той се наведе напред.

— Защо Лео се е качил горе? Заради чистия въздух ли?

— Съжалявам за загубата ви. Но синът ви бе убит от мълния — каза Нина. — Бях там, видях го. Сара каза на следователя, че тя и Лео са изчакали да мине бурета под билото.

— Сара ли е алибито на Лео? Ще измъкна истината от нея занимавам се с бизнес от много години. Надушвам гнилите истории още щом ги чуя. Тази вони отдалече. Трябваше да послушам Рей и да се отърва от Лео още преди много време, без значение колко добър е бил в бизнеса. Лео няма да се измъкне от тая работа.

— Знаете, че тялото на сина ви беше подложено на експертиза от следователя. Нямаше нищо подозрително.

— Смъртта на сина ми беше подпечатана и прошнурована и Сара погреба Рей, преди дори да съм разбрал. Искам аутопсия.

— Вече е много късно за това!

Той я бе предизвикал да повиши тон.

— Искам да направите каквото е необходимо, за да се ексхумира тялото — каза Де Биърс. — За това става въпрос.

Стъписана, Нина седна обратно на стола си. Сенди почука и влезе с кафето, и Нина се възползва от паузата, за да си събере мислите. Когато Сенди излезе, тя отпи от кафето си и каза:

— Какво точно мислите, че се е случило там горе?

— Очевидно е, че не знам — каза той. — Просто съм изпълнен с естествено любопитство, как опитен планинар като сина ми е бил покосен в разцвета на живота си в един така наречен нещастен случай, нещо, което звучи напълно неприемливо. Така че, искам аутопсия. Искам тялото на Рей да бъде подложено на пълна експертиза. Искам да го видя с очите си. Не мисля, че това е нещо нередно. Следователят може да го направи, нали?

— Не и без основателна причина. Има нещо в правителствения кодекс относно задълженията на следователя на смъртни случаи.

Докато говореше, Нина се свърза със своя интернет сървър. Когато успя да влезе, опита с букмарк да проникне направо в кодекса на Калифорния, като написа „аутопсия“ в сърч бокса.

— Само минута — каза тя, докато текстът на законите излизаше на монитора.

Де Биърс седна пред нея с шапка в скута си. „Ще направя каквото трябва, за да успея“, говореха сякаш лъснатите му обувки и масивната му челюст. Изглеждаше напорист и бдителен, също като сина си. Сякаш светът беше стрелбище, където проблемите летяха във въздуха и трябваше да ги отстрелваш един след друг.

— За целите на разследването следователят има правото да ексхумира тялото на починалия, когато се налага да изпълни служебните си задължение, изложени в този параграф — прочете тя високо. — Кодексът не дава ясни предписания. Отговорностите, за които става дума, са общите задължения на следователя във връзка с определянето на причината за смъртта. Доктор Клаусън вече направи разследване и приключи делото за смъртта на сина ви. Той няма да извади от гроба тялото без основателна причина.

— С други думи, няма да го направи само защото ние сме му казали.

Нина кимна.

— И това е само първият от многото проблеми.

— Давайте нататък.

— Може би ще изиска разрешение от госпожа Де Биърс.

— Оставете това на мен. Какво друго?

— Трябва да си наемете друг адвокат. Няма да поема това дело. Видях светкавицата. Миг по-късно видях как пада синът ви. Прочетох доклада на следователя и обяснението, че е загинал, ударен от мълния, ме задоволява. Според мен опитите да извадите тялото на сина си са загуба на време и пари. Да не говорим за стреса, който това сигурно ще причини на семейството му.

— Не забравяйте, че и аз съм част от това семейство. Ами моите желания? Значат ли те нещо?

Нина беше готова да се откаже от този разговор. Де Биърс беше опечален родител. И преди при нея бяха идвали близки на починали хора, убедени, че има нещо нередно в напълно естествената им смърт.

Много роднини търсеха обяснение на необяснимото от лекарите си или караха адвокатите си да търсят виновен. Понякога Нина се чудеше дали понятието „случайна смърт“ няма напълно да изчезне от закона. Възрастен се подхлъзва на улицата, човек подпалва леглото си, докато пуши, катерач пада от скала — благодарение на американския закон тези нещастни случаи често се превръщат в престъпление, дължащо се на нечия небрежност.

Процесите, които се водеха във връзка с нещастни случаи или болести, често не бяха заради пари. Американците, изгубили удобството на религиозната вяра, трябваше да намерят начин да си обяснят тайнството на смъртта.

— Ако следователят бе видял и най-малкото доказателство за това, щеше да изиска пълна аутопсия — каза Нина толкова внимателно, колкото бе способна. — Това беше смърт, дължаща се на природно бедствие, мистър Де Биърс.

Де Биърс простря ръцете си върху бюрото й и отново се надвеси над нея. Тя зърна гнева, изписан на червендалестото му лице и в очите му, изпъстрени с червени капиляри, признаци на усилието, което полагаше да сдържа гнева си.

— Как би могъл да открие някакво доказателство! — извика той. — Не е направил проклетата аутопсия!

— Говорете по-тихо — каза Нина. — Разбирам тревогата ви. Искате да сте абсолютно сигурен. Но ако мислите, че някой е изкачил няколко хиляди фута, за да убие сина ви, и мълнията удобно е прикрила следите от убийството, вие сте… Слушайте, мисля, че е по-добре да си вървите.

— Само още една секунда. Чакайте. — Той разтри тила си с такава гримаса, сякаш изпитваше физическа болка. — Така че, вие мислете, че можем да накараме следователят да го направи, това, как го нарекохте там…

— Изваждане — каза Нина. — В законите на Калифорния понятието „ексхумация“ не се използва. — Тя стана. Обикновено клиентите разбираха намека и ставаха с нея. Де Биърс не помръдна.

— Добре — каза той. — Направете още нещо за мен и обещавам, че ще млъкна или че ще отнеса смахнатите си подозрения другаде. Става ли?

— Господин Де Биърс…

— Моля ви.

Беше заповед. Тя чу скърцането на стола на Сенди отвън и звука на обувки с гумена подметка пред вратата й. Съвсем глупаво беше да се опитва да изведе Де Биърс от офиса си насила, беше твърде дребна, за да се справи с него физически и никак не й харесваше идеята Сенди да нахълта да я спасява, като изхвърли упорития старец навън. Затова Нина седна обратно пред компютъра си и каза високо:

— О’кей. Пет минути.

Стъпките се отдалечиха.

— Вижте какво пише за обирането на гробове. Те сигурно имат някаква надута думичка и за това.

— Защо? — попита Нина.

— Ще ви кажа след една минута. Моля ви.

Нина поклати глава и изписа на екрана думите „гроб“ и „обир“ в базата данни на Калифорнийския кодекс. Когато това не даде резултат, тя поглади челото си и опита със свободна асоциация: „гробове, ковчези, погребение, кражба“ Тя беше на крачка от това да се откаже окончателно и да прати Де Биърс по дяволите, когато най-накрая попадна на слабо известния параграф „Здраве и сигурност“, който търсеше.

— О’кей — каза тя. — Изваждането от гроба или друг вид посегателство върху човешки останки там, където са били положени, може да ви вкара за една година в затвора. Също параграф 642 от Наказателния кодекс разглежда директно този вид кражба на ценни вещи от мъртво човешко тяло. Съществува дребна или голяма кражба, или углавно престъпление в зависимост от стойността на откраднатите предмети. Друг параграф от същия кодекс разглежда като криминално престъпление кражбата на тяло с цел продажба или дисекция. А сега мога ли да попитам защо трябва да изпълнявам това болезнено упражнение?

— Чакайте. Престъпление ли е да се изрови тяло, ако целта е различна от тази да го откраднеш или да го обереш, или да му навредиш по някакъв начин?

— Да — каза Нина. — Престъпление е да изровиш тяло в района на гробищата.

— Хмм. Ами ако тялото вече е законно над земята? Какво е наказанието, ако бъде взето… поради някаква друга причина?

— Не мога да кажа със сигурност — каза Нина. — Струва ми се, че навлизаме в областта на Алфред Хичкок. Не можете просто да залазите майка си, след като почине, да я препарирате и да я сложите в нейния стол-люлка, за да ви прави компания. Има си норми на обществено здраве и срокове за съобщаването на смъртта.

— Ще ви вкарат ли в затвора?

— Зависи — призна Нина честно. — Сега вие ми кажете нещо. Какво общо има това с вашия син?

— Много ми помогнахте — каза възрастният човек с такава самодоволна усмивка, че успя да включи вътрешната й алармена система. — Няма да ви задържам повече. Ще оставя чек на секретарката ви за консултацията. — Той се изправи вдървено.

— Каквото и да сте решили да правите — недейте — каза Нина.

— Няма нужда да се тревожите. Няма да кажа на никого, че сте въвлечена.

— Не пазя себе си, мистър Де Биърс. Нямам нужда. Но вие дойдохте за моя съвет, а не за да преглеждам закони и да ви ги чета. Така че, нека да ви кажа съвсем ясно — не го правете. Дори и да не нарушите буквата на закона, в крайна сметка могат да ви обвинят в престъпление. Трябва да отчитате възможността от граждански иск от друг член на семейството. Много близко е до ума да се повдигне обвинение за умишлено нанасяне на емоционална травма. Обаче дори нямам време да ви разяснявам тези неща.

— Аз и не искам от вас такова нещо — каза Де Биърс. После сложи шапката на главата си и допълни: — Приятен ден.

След като беше затворил външната врата, Нина излезе навън и се отпусна в един от новите столове за клиенти, които Сенди беше поръчала за приемната.

Със сигурност племето Уашоу не правеше традиционно такива столове. Имаха вид на преоценени от Потъри Барн. „Племето направи някои промени“, й беше казала Сенди, когато ги донесе. С широки седалки, с облегалки от летви в мисионерски стил — Нина ги предпочиташе пред собствения си кожен стол с висока облегалка. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Трябваше да употребиш стика за голф — каза Сенди, като посочи към ъгъла, където стоеше подпрян един, просто така, за всеки случай.

— Той не ме заплашваше, Сенди. Но не обичам, когато някой дойде, и аз не мога да запазя контрол върху ситуацията. Впрочем малко ми е жал за него.

Сенди изключи компютъра си, подостри съсредоточена няколко молива и подреди папките си в ъгъла на бюрото, без да промълви нищо. Това беше едно от нещата, които Нина харесваше в нея. Тя говореше само тогава, когато имаше нещо за казване.

— Знаеш ли нещо за него? — попита накрая Нина.

— Знам за компанията. Племенникът ми работеше като дърводелец при тях. Те строят всички тузарски къщи в града. Получават права за строеж по-бързо от всички останали.

— И как го правят?

Сенди чистеше невидимите петънца от бюрото с края на полата си. Спря и затърси още.

— Как? — попита отново Нина.

Сенди потри пръстите си един в друг, показвайки универсалния жест за пари.

— Преди няколко години той прехвърли компанията на Рей. И Рей започна да строи боклуци. Накрая Куентин трябваше да елиминира Рей и да доведе истински строител.

— Лео Терънт?

— Точно така. Той оправи нещата.

— И се обзалагам, че Рей му е бил благодарен за това, така ли?

Нина започваше да си представя картината на тримата мъже: Куентин, основателят на компанията, Рей, наследникът, който започва да я проваля и Лео Терънт, дошъл да закрепи положението, влюбен в жената на партньора си.

Телефонът иззвъня и Сенди го погледна накриво. След пет часа отговаряше секретарят.

— Дай да видим — каза Нина.

Сенди вдигна слушалката с думите:

— Адвокатска кантора. О, Пол, чакай.

Тя стана, събра си нещата и излезе. Нина седна на бюрото й и опря лактите си.

— Здрасти, Пол, как е в Кармел? — каза тя.

— Имаше мъгла тази сутрин, като тръгвах, сега не знам.

— А къде си сега?

— В Тахо. „Сийзърс Палас“, както обикновено. Имам нов клиент тук.

— Познавам ли го?

— Новото ти гадже, Хелоуел. По случая Ана Мийд. Благодаря за препоръката.

— Не ми е казал нито дума, пък и отдавна не сме се виждали, той се подготвя за избори. Радвам се, че ще му помогнеш, Пол.

— Това е сериозна задача — каза Пол. — Но така се завързват връзки тук-там.

— Слушай, той не ми е гадже. Тази дума е глупава, след като минеш трийсетте.

Пол каза:

— Хей, ти нали си свободен атом, ти настояваше на тия неща, не аз.

— Е, тогава какво ще правим тази вечер? — попита Нина интелигентно. Имаше чувството, че работи от тъмни зори. Представи си хубава вечеря някъде с добрия стар Пол, гореща вана в „Сийзърс“ и после собственото си легло. Пол, изглежда, бе приел интереса й към Колиър. Тя и Пол имаха идеалните отношения между мъжа и жената на двайсет и първия век: колеги и приятели. — От мен пиенето.

— Съжалявам. Зает съм. Само звъннах.

— Зает ли си? Не можеш да работиш през всичкото време.

— Не го и правя. За разлика от тебе.

— Тогава какво ще правиш? Цялата вечер ли ще ти отнеме?

— Искрено се надявам — каза Пол и нещо в гласа му я предупреди да не задава повече въпроси. Значи той не просто имаше планове. Той имаше големи планове.

— Е, тогава какво ще кажеш за един обяд утре? — попита Нина.

— О, не, няма да мога, имам среща следобеда… Ще ти звънна пак — каза Пол и затвори.

Нина остави слушалката и се облегна назад. Обаждането му я накара да се почувства изоставена, което бе просто смешно. Не можеше да очаква Пол да се отнася с нея като с любовница, без да получава някаква любов от нея, а на всичко отгоре тя да се занимава и с Колиър.

Тя опита да се свърже с Колиър в офиса му и попадна на телефонния секретар. Гласът му беше мек и приятен, но самият той беше недостъпен. Наистина ли? Недостъпен? Какъвто и да беше, дали не мечтаеше нощем за тази целувка на планината, както мечтаеше тя, нощем, сама, в леглото си, като я преживяваше отново и отново и се чудеше какво би й струвало да го задържи там онзи следобед при себе си, далеч от мълнията, от предстоящата смърт на върха.

Или мечтаеше за една мъртва жена?

Погледна часовника си. Беше закъсняла петнайсет минути за срещата си с брокерката. Грабна чантата си, пълна с работа за вкъщи и изхвърча през вратата.

 

 

Пол пристигна пред къщата на Вос точно в седем, с подаръци. С цветята беше трудно, защото Ким беше артистична персона и той търсеше нещо неконвенционално. Накрая избра някакви дълги растения със сложни оранжеви цветове, с вид на птичи главички. После се отби при Сесил за бутилка английски джин.

След известно колебание измежду дрехите, които си беше донесъл, той избра една мека риза в пастелен цвят. Изкъпа се, но не се обръсна, защото според неговите представи в модата на артистичния свят необръснатото лице беше в реда на нещата.

По пътя към Ким той се хвана, че мисли за Нина. Беше й предложил да се омъжи за него преди няколко седмици и тя му бе отказала под предлог, че разводът й е все още твърде скорошен и че за известно време иска да поживее сама. После бе казала „Хайде да си бъдем колеги и приятели, да бъдем заедно, когато сме в един град…“ После се бе обадила на Хелоуел и го бе помолила за среща, или поне така му беше казал Колиър, когато измъкна от него историята в „Рубата“, докато ядяха пушена пъстърва. Тя беше непочтена. Всички те бяха непочтени. Бяха дяволски непочтени, сами не знаеха колко са непочтени.

Тя се обиди, когато той отказа поканата й. Трябваше да признае, че му стана приятно, когато чу наранените нотки в гласа й. Може би бе дошъл в Тахо да й покаже, че е направила голяма грешка, като е предпочела Хелоуел пред него. Може би гордостта му беше леко одраскана. Може би беше леко наранен от това, че го бе отхвърлила.

Тя може би никога нямаше да узнае, че никой мъж нямаше да я желае толкова, колкото той я желаеше. Чудесно. Нека си лежи в леглото, затрупана с книги по право и да си говори за закононарушения с меланхоличния Хелоуел.

Щяха да си останат приятели и колеги. Но, за Бога, тя не можеше да си мисли, че той винаги ще й принадлежи.

При алеята на Ким той се спря да погледа последните лъчи на слънцето, което слизаше на запад над планините, сякаш не искаше да види как лятото започваше да избледнява. Докато гледаше, изгря една звезда и той си пожела бързо нещо наум.

Ким го чакаше зад златната врата.

Носеше прозрачна пола, която показваше стройни, гладки, кафяви прасци и боси стъпала, и бяла памучна мексиканска блуза с дантелен волан, който се виеше ниско над гърдите. Обеците й проблясваха. Усмихна му се топло. Белите й зъби светеха в полумрака на входните лампи.

— За тебе — каза той и й връчи цветята. — А джинът е за мартинито.

— За шейкъра се минава оттук. — Тя го поведе през студиото с високия таван към една малка кухня вдясно. Пол отиде до барплота да отвори джина, докато я гледаше как слага цветята в една синя стъклена ваза.

Подаде му чашата и каза:

— Мълчалив си днес. Всичко наред ли е?

— Съжалявам. Когато те видях тази сутрин на вратата… не осъзнах колко красива си всъщност.

Тя наведе очи и прехапа устни.

— Не съм — каза. — Обичаш ли артишок, Пол? А испански ориз? Направих малко гарнитура към стека.

— По-хубаво от това не мога да си пожелая. — Той вдигна чаша. — За художниците — каза той.

— И за Ана. Хайде да излезем на двора.

Сложиха дебелите сурови стекове на голям поднос и излязоха навън при свещите в сини стъклени свещници и бялата покривка, а наоколо стояха тихите достолепни силуети. Приятели кактуси. Ким сигурно беше самотна като него, но просто не го знаеше. Той се отпусна в този свят, пълен със загадъчност, в която само бе надникнал тази сутрин. Все още не можеше да повярва на щастието да бъде с тази хубава непозната жена в осветения й със свещи двор.

Грилът, инсталиран в камината, печеше стековете… Пол качи своите боси крака върху оградата на огнището. Ким се върна от кухнята с димяща табличка.

— Опитай това.

Той хапна от пухкавия ордьовър. Червената чушка беше като огън, но имаше и нещо хладно и кремообразно, което превръщаше пламъците в наситена топлина. Взе си още две чушки. Не бе вкусвал нищо по-чувствено в живота си. Допи чашата си, наля си още от шейкъра и погледна за нейната.

— Рисуваш картини, готвиш, изглеждаш като Деми Мур. А той къде е?

— Кой?

— Мъжът. Трябва да има някого. Мъжката раса не би допуснала жена като теб да стои сама дълго време.

— Казах ти. Не ходя по срещи. — Тя го каза просто, без много емоция, сякаш това бе съвсем нормално.

Той не можеше да го приеме. Защо такава жена ще се обрича на живот без мъж?

— Виждам, не ти е близка идеята, че жената може да избере целомъдрието.

— Това е против естествените инстинкти — каза Пол. — Жената се нуждае от мъж.

— Мъжът се нуждае от домашна прислужница — каза тя и очите й просветнаха в мрака. — Напоследък не всички жени са толкова запалени по тази идея, както беше по-рано. Но не е само това. Аз обичам мъжете наистина. Но просто обичам повече работата си, а онези инстинкти, веднъж събудени, ти изяждат живота.

— На колко си години?

— На двайсет и девет. А ти?

— На четирийсет. Време е да промениш живота си, Ким.

Тя се засмя.

— Не се колебай да ми кажеш какво имаш предвид.

— Може би ще намеря начин да те изкуша.

— Не мисля. Макар че те намирам за много привлекателен. От тебе се носи еротична топлина. Цветът, който виждам около теб е оранжево-червено. Има едно стихотворение, което много харесвам…

— Кажи ми го.

— Започва така: „Мъж, от когото се вдига пара, заради теб се изчервявам“, останалото не го помня.

Тя флиртуваше, но в същото време го предупреждаваше. Никога не се беше чувствал толкова объркан. Наведе се към нея, за да бъде по-близо до магията, която тя разпръскваше.

— И аз виждам твоята аура. Тя е наполовина хладна, наполовина гореща, като този ордьовър, който ми приготви. Имаш много двусмислено излъчване.

Тя се усмихна и каза:

— Стековете.

— О! — Той ги обърна с щипците за лед.

— Любовта е твърде силно нещо за мен. Разбираш ли какво имам предвид, Пол?

— Любовта си е силно нещо, така е.

Думата любов звучеше по съвсем нов начин в нейните уста. Тя й придаваше онзи свещен звук, който трябваше да има.

Поседяха малко, докато нощта се спусна над оградата. Стековете цвърчаха и пръскаха, а Пол ги обръщаше, докато не му замириса на изгоряло и той извади прегарящото месо върху подноса. Ким стана и влезе вътре, а краката й се очертаваха здрави и силни под трепкащата светлина. През това време той допи третото си питие и остави да го удари в главата. Чувстваше се заинтригуван, предизвикан, развълнуван. Толкова беше запален, че му се дощя още сега и тук да я обгърне здраво с ръце и да прати по дяволите цялата вечеря.

От друга страна, не искаше да прибързва и да я отблъсне, щеше да чака, докато не се увери в ответното желание. Когато тя се върна с табличната, той се бе овладял напълно.

Ядяха бавно и сега говореха за него, за работата му като ченге, за живота му в Кармел. Той й позволяваше да го опознае, внимателните й въпроси приличаха на нежни пръсти, с които го галеше и го омагьосваше. Той свали своята обичайна защита. Тя цъфтеше до него, като тропическо цвете, с миризма, която трудно можеше да се определи, и той започна да се губи в тъмните й очи, в притегателното й присъствие, в смеха й…

Разходиха се из студиото и тя му разказа повече за картините си. Този път Пол се усети така привлечен от работата й, както беше привлечен от самата нея. Спря се пред една картина с фини стружки в жълто и бяло, напомнящи части от брадатия кактус, и каза:

— Искам да купя тази картина.

— Много си мил. Обаче…

— Обаче нищо. Опаковай ми я и утре ще дойда да я взема. Искам да бъде на стената в офиса ми.

— Ти говориш сериозно. Но тя е скъпа…

— Не искам отстъпка в цената — каза Пол. — Искам да я купя.

Тя стоеше близо и гледаше картината заедно с него. Очите й пробягваха по платното. Изправен до нея, той изведнъж си даде сметка, че тя е висока почти колкото него.

— Е, това е прибързано решение. Може би трябва да го обмислиш.

— Ти никога не си срещала по-прибързан мъж — каза Пол. Не можеше да се сдържа повече. Обхвана раменете й и я дръпна към себе си. Когато устните им се сблъскаха, усети как физическите прегради между тях падат, ръката й се плъзна около кръста му, допирът й надигаше вълни от чисто сексуално желание в тялото му. Той потрепера, като че ли беше на шестнайсет години. Докосването на непознатото тяло беше толкова шокиращо интимно, все едно го бе притежавал напълно.

Тогава я чу да промърморва:

— Пол, не.

— Да.

— Не! — Тя го отблъсна. Беше силна.

Той стоеше и дишаше тежко.

— Време е да си вървиш, Пол.

— Да. Добре. Съжалявам.

Тя го изведе до вратата и я задържа отворена, докато той излезе.

— Благодаря — каза тя. — Беше ми приятно.

— Кое?

— Беше ми приятно. Лека нощ, Пол.

Ключалката щракна здраво и го остави извън градината на земните наслади.

Той бързо се опомни.

— Не позволявай вратата да те удари на прага, приятелю — промърмори той, докато си търсеше ключовете за колата в тъмното.