Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (5)

5

Твоят собствен дом, немного голям и лесен за поддържане, с ограда, параден вход и двор около къщата, твоят двор. Твоето огнище през зимата, в което палиш огън със съчките, които си събрал отвън, и твоята градина през лятото, пълна със зеленчуци. През високите прозорци прониква сякаш твоята собствена слънчева светлина. Меки черги покриват грубите дъсчени подове, дебела завивка обгръща леглото ти. Портокалите върху масата греят и сякаш те посрещат у дома след суетнята отвън.

Нина сънуваше. Сънят й бе така изпълнен със спокойствие, толкова хубав. Сънуваше, че живее в алпийска къща под боровете и никой не знае адреса й.

Някой удряше по вратата. Тя измъкна ръката си от завивките и унило погледна часовника. Девет и петнайсет. Събота сутрин. Грешка, по вратата не се удря. Новото куче на Мат, голяма лигава хрътка на име Хичкок, с дълго родословно дърво, за което тя пет пари не дава, искаше да влезе. Кучето харесваше Нина. Кучето я обичаше. Тя проклинаше деня, в който Мат беше взел краставото псе.

Драскането по вратата наподобяваше звука на нокти върху черна дъска. Тя знаеше какво иска то. Искаше разходка. Добре, за Бога, някой друг можеше да го изведе, това беше нейният свободен ден и…

Хичкок я остави на спокойствие за минутка, а после продължи със скимтене, което напомняше звука на банциг.

— Не! — извика тя. Спокойствието изчезна, като отнесе със себе си и прекрасния сън за онова тихо вълшебно място… Скимтенето продължи и дори се усили, прекъсвано от нервно драскане по вратата.

Проклинайки, тя се изправи и спусна крака от леглото. Боб все още беше в Сан Франциско на гости на баща си и тя можеше да посвети малко време на себе си, но нямаше намерение да се занимава с домакинството на Мат, с двете му деца, които блъскаха вратите на коридора и Хичкок, който скимтеше, докато самият Мат работеше с бормашината в гаража.

Тя живееше с Мат и Андреа в къщата им на Пони Експрес почти две години, откакто напусна Сан Франциско и дойде в Тахо след развода си с Джак Макинтайър. Те се държаха прекрасно, помогнаха й при отглеждането на Боб, осигуриха и на двамата спокоен живот в едно спокойно домакинство. Но се предполагаше, че всичко това ще бъде временно.

Понякога работа й създаваше грижи в семейството. Въпреки че Мат знаеше колко много обича работата си, той мразеше това, с което тя се занимаваше. Смяташе юридическата работа за рутинна дейност (каквато тя си и беше обикновено), носеща потенциално насилие. В онези редки моменти, когато нещата излизаха от релсите, тя беше прекалено заета, за да обръща внимание на това, че Мат и Андреа сигурно се чувстват притеснени понякога. Тази сутрин и тя се чувстваше притеснена.

Зад вратата се чу дълбок, силен лай.

— Ей сега ще те изведа, проклето псе — каза Нина, като накуцваше към него, навличайки роклята си.

Когато Нина най-накрая успя да се добере до кухнята, за да си изпие сутрешното кафе, Андреа вече мяташе мръсните чинии от закуската в пълната с пяна мивка. Червената й коса почти се сливаше с керемиденочервената й тениска.

— Ето го нашия голям, проклет звяр — изтананика тя, като размахваше купата към кучето. — Готов ли си за попарата, бебчо?

Хичкок наостри клепналите си уши и заприпка към храната с проточена от устата слюнка. Докато Андреа внимателно дробеше готовата кучешка храна на попара, Нина си приготви порция мюсли и чаша кафе.

— Трябваше да го вържа на каишка и да го оставя на планината. Преследваше колите.

— Не е много интелигентен — каза Андреа, — но е влязъл под кожата на Мат. — Тя го погали по гърба, докато Хичкок мляскаше над огромната купа с попара.

Мат блъсна отворената задна врата, грабна една чаша от полицата, сипа си кафе и се тръшна на един стол. Около него се вдигна облак стърготини.

— Някой някога да е забелязал колко са шумни мъжете? — попита Нина. Не беше виждала Мат кой знае колко често през последните дни. А той прекарваше повечето от свободното си време в гаража.

— И мръсни — прибави Андреа и го целуна внимателно по челото.

— Добро утро и на вас, дами — каза Мат и се наведе да погали Хичкок, който се умилкваше край него и протягаше глава точно на височината на ръката му.

Къдриците по слепоочията на Мат бяха посивели. Една мърлява шапка прикриваше останалата му коса, но не можеше да прикрие настроението му. Имаше вид на човек с много грижи и много задължения, точно толкова разтревожен и неспокоен, колкото беше и Нина. Ръката му, поставена на коляното, потрепваше в ритъма на собствените му мисли.

— Мат, мисля, че… — започна Нина.

Мат се изправи рязко, хванал здраво чашата си, краката на стола простъргаха пода, той се отправи енергично към задната врата.

— Ей, утрото лети. Хайде, дами, оставям ви да си приказвате…

— Мат, седни. Ще ти отнема само една минута — каза тя твърдо. — Засяга и теб.

Той въздъхна и седна.

— Мислех си следното. Вие двамата бяхте толкова добри към Боб и мене. Толкова дълго ни търпяхте.

— Истина е.

Андреа го шляпна леко.

— Когато дойдохме тук, смятахме да останем само докато разбера какво ще правя. Сега се устроих. Наистина искам да знам дали сте доволни от това положение. Имам предвид, че… сега бихме могли да си намерим нещо отделно. Боб е достатъчно голям, за да идва сам с колело да вижда братовчедите си. Аз започнах да печеля достатъчно. Пък и май всички сме готови за това.

Андреа се приближи и седна до нея на масата. Имаше типичната за червенокосите хора млечнобяла кожа и лунички. Като директор на половин работен ден на женския пансион в Тахо, тя изпълняваше задълженията си с абсурдна лекота.

Готвеше, чистеше, грижеше се за децата и имаше отговорна работа. Беше жив упрек към жени като Нина, които едва се справят и с половината от това.

— Можеш да си наемеш нещо наблизо — каза Мат.

— Мат действително има нужда от пространство — каза Андреа в същото време.

Значи бе отгатнала. Беше време да се мести.

 

 

След като Мат слезе по стълбите в работилницата си в гаража, Нина бутна стола си назад, отмести Хичкок и каза:

— Е, добре. Ще започна да търся.

— Нина, знаеш, че ви обичаме. Няма нужда да бързаш.

Нина смръщи вежди. Тя и Боб бяха злоупотребили с гостоприемството им. От чист мързел и заради това, че беше толкова заета със себе си, тя не беше забелязала това, което явно бе станало проблем за Мат и Андреа.

Андреа продължи с извинителен тон:

— Зимата май ще бъде тежка. Мат се тревожи как да уреди работите. В момента има два камиона и иска да купи още три. От това ще излезе добър бизнес. Не исках да ти казвам това, но имам чувството, че е хвърлил око на твоята стая за офис.

— Ще бъде голям купон. Ще си купим замък край езерото. Ти, Трой и Бри можете да ни идвате на гости и да пърпорим с нашата лодка без Мат, докато му простя за това, че ме изхвърли.

Андреа се усмихна и показа трапчинката, която обикновено криеше на дясната си буза.

— Ще не липсва тази глъчка — кражбите с взлом, отвличанията, престрелките… Намери си място наблизо, а? Някое сигурно място.

 

 

Преди да излезе от къщи, Нина позвъни на Боб в Сан Франциско.

Той й липсваше. Една седмица без него, дори в тази оживена къща, бе достатъчна, за да си даде сметка колко е зависима от присъствието му. Едно единайсетгодишно момче казваше и правеше куп неочаквани неща и едва напоследък започна да разбира колко много я радваше тази спонтанност.

Тя така и не се омъжи за бащата на Боб, тъй като връзката им бе завършила преди раждането му. Боб тъкмо опознаваше баща си, който живееше в Германия, но в момента беше в Щатите. Бе я помолил преди завръщането му във Висбаден да заведе Боб в Сан Франциско и Нина го бе пуснала да отиде с него, но без Боб се чувстваше по-самотна, отколкото бе предполагала.

— Как си, миличко? — тя се зарадва, щом чу гласа на Боб.

— Страхотно — каза Боб. — Вчера ходихме в Експлораториума. Има една изложба, дето заставаш срещу една бяла стена, обаче не стоиш мирно, а заемаш някаква поза. И аз скочих и светва една светлина и познай какво, мамо?

— Какво?

— Сянката ти остава зад тебе, замръзнала в скок! Какво ще кажеш, а?

Замръзнала в скок. Така се чувстваше и тя в момента, увиснала сякаш в безтегловност, без почва под себе си…

— Как е баща ти?

— Трябва ли да си заминава, мамо? Защо не може да остане?

— Ти трябва да го попиташ за това, миличко.

Тя изпита познато чувство за вина. Боб никога нямаше да има двама родители у дома. Тя просто нямаше никога да успее да подреди живота си, за разлика от Андреа.

 

 

Нина отиде на срещата с господин Мунц в офиса му, който се намираше на няколко пресечки от тях.

— Какви са финансовите ви възможности?

Издокараният брокер с посивели коси зададе два пъти този въпрос, преди Нина да го чуе. Тя сепнато затвори проспекта със снимки на къщи в Тахо.

Той й връчи дълъг формуляр, пълен с въпроси за разни дреболии от финансово естество.

— Защо просто не попълните това? — каза той. — Ще ми помогне да подбера някои подходящи неща и да отидем да ги огледаме.

— Предпочитам първо да огледам. После, ако нещо ме заинтересува, ще поговорим — каза Нина.

Господин Мунц остана все така приветлив, макар че тя усети как му разваля настроението. После той й предложи да я закара на обиколка из града, „гранд тур“, както сам я нарече. Тя разлистваше каталога с офертите и остана смаяна от един цял един нов език, в който мистър Мунц я въведе. Нямаше как да знае какво означава НЕК: „напълно електрифицирана кухня“ или че „муска“ е брокерски жаргон за малко жилище? А „секира“ означава някой мръсен квартал, в който се разпореждат престъпници.

Те започнаха отдолу, близо до езерото, от един квартал, пълен с вилички, подобни една на друга в селската си идиличност и все пак очевидно обитавани от стотици различни хора, със стотици различни идеи за това как трябва да изглежда един дом.

— Това е „Бижуто“ — каза той. — Имам много наематели в този квартал. Леко обърна главата си към нея, за да види реакцията й.

— Въпреки това цените са добри. Това е отличен квартал, близо до казината, ако това е във ваш стил.

Той отново я погледна с крайчеца на окото си.

— Много са малки — изкоментира тя.

— Търсите нещо голямо ли? — Крайчетата на устните му се повдигнаха почти незабележимо.

— Има ли къщи близо до гора или парк, така че човек да се чувства усамотен, без да се налага да си купува много акри земя?

— Тук-там. Естествено, това вдига цената. — Той зави с колата зад един ъгъл, а вратовръзката му се вееше на вятъра през отворения прозорец. Липсваше му само шапка от яхтклуб.

— Това, което наистина бих искала, е излаз към езерото — продължи Нина.

— Всички бихме желали.

— Не мисля, че искам да се настаня между разни далавераджии и техните собствени плажове.

— Хората, които притежават къща с излаз на езеро, обикновено поддържат плажа. Но, разбира се, ето го и „Тахо Кийс“ — каза той. — Повечето от къщите тук имат частни пристани. Вярно, не сте на плажа, но все пак сте до водата. Скачате в моторницата и потегляте.

Той премина бавно с колата през квартала, който приличаше на всяко друго предградие — с типичните задънени улици, варосани къщи в стил ранчо, малки дворчета отпред и двойни гаражи. Тук-таме растеше трева на рехави туфи, сякаш чакаше да падне сняг. Зад къщите минаваха тесни изкуствени канали и се вливаха в езерото. Оттук се откриваше гледка към околните планини.

Каналите и изгледът бяха хубави, но тя щеше да се чувства прекалено на открито, практически на езерото. Искаше слънце, но процедено през високи дървета.

— Имате ли нещо по-гористо? — попита тя.

— А, гористо, значи.

Минаха през още някакъв квартал, близо до административния център и съда, после подминаха вилната зона, наречена „Тахо Парадайз“, и оттам продължиха покрай „Пайъниър Трейл“, като спряха покрай няколко свободни къщи. Но Нина реши, че „Тахо Парадайз“ изглежда най-добре, с много дървета и вили в алпийски стил, не твърде предвзет. Наблизо имаше места за разходки и пикници и беше недалеч от къщата на Мат, тъй че Боби щеше да може да кара колело дотам…

— За каква цена ще говорим? — деликатно, но настойчиво попита господин Мунц, решен, ако е възможно, да премине от одобрителни забележки към нещо по-съществено.

— Не знам как вървят цените на недвижимите имоти тук. Трудно е да се каже.

Думите й го накараха да стисне здраво волана. Когато на връщане завиха надясно по шосе 89, Нина попита:

— Господин Мунц, вие… познавахте ли Рей де Биърс?

— „Де Биърс Кънстръкшън“? Да. Те строят. О, да, познавах Рей. Защо питате за него? Смятате да купите парцел и да строите сама? Това е едно от нещата, които те правят. Строят къщи по поръчка.

— Не. Но наскоро… срещнах господин Де Биърс. Точно преди смъртта му.

— И какво? Качил се там горе на онази планина и по навик заявил: „Гръм да ме удари, ако лъжа!“ И гърмът вярно го удари — изкиска се злобно Мунц. — Чухте ли, че го е убила мълния?

— Разбирам, че не сте го харесвали много.

— Правилно разбираш, сладурче. Продавах къщите на Рей. Баща му Куентин дълго време развиваше бизнеса, но преди десет години Рей влезе в играта и започна да строи. Къщите бяха пълен боклук. Сградите, които правеше, не струваха и пукната пара. Дори не бих ви показал някое от тези местенца — днес заради всичките се водят съдебни процеси.

— Познавате ли семейството му?

— Видях веднъж жена му. Забележете — един прекрасен ден преди няколко години Рей я завел да й покаже един от своите строежи и проклетото нещо да вземе да се срути. Не цялото, само една напречна греда паднала, защото той не използваше правилния размер гвоздеи. Гредата счупила и двата й крака. Божествена справедливост.

— Божествена справедливост би било, ако се бяха счупили неговите крака. Не мислите ли? — каза Нина.

Тя отново се сети за онзи миг в планината и думите на Рей: „Това ще ми се напомня всяка възможна минута.“ Значи това е имал предвид.

 

 

Продължиха по шосе 89, после завиха наляво по един горист хълм.

— Това е „Гарднър Маунтин“ — каза господин Мунц. — Може да си харесате някое уютно местенце тук. Споменахте, че три спални ще ви устроят. Колко е голямо семейството ви?

Като разглеждаше от прозореца спокойното кварталче, през което минаваха, Нина каза:

— Двама сме, аз и синът ми Боб. Той е на единайсет години.

— И никой друг?

— Разведена съм. „Не се връзвай толкова, Нина! — каза си тя. Половината свят е разведен — може би не толкова отскоро, колкото ти, но…“

— Значи вие сте една от онези работещи майки?

— Офисът ми е само на няколко пресечки от петдесета магистрала, в „Старлейк Билдинг“. Може би сте виждали фирмата ми. Адвокат съм.

— Аа, да — каза господин Мунц, видимо разтревожен наместо успокоен.

Нина си помисли: „Този мрази адвокатите. Какъв късмет.“

— Виждал съм някои статии за вас във вестника. Процесът Патерсън и делото Скот. Вие сте адвокат в криминални дела, нали?

— Не, занимавам се с гражданско право: завещания, договори, семейно право и… криминални дела също.

— Май отскоро сте в града?

„Че кой не е“ — помисли си тя.

— Почти от две години.

— И… работете самостоятелно?

— Мога да платя един разумен наем — каза Нина.

Тя имаше в наследство малка вила в Пасифик Гроув, която даваше под наем, и освен това бе получила нещо след развода си.

— Мога да си плащам.

— Разбирам. — Господин Мунц изглеждаше разочарован. Шумът на пари в ушите му беше стихнал. Кадилакът изръмжа леко, сякаш се готвеше да я изхвърли. — Говорили ли сте с банката си? Потвърдиха ли кредитните си условия?

— Да не мислите, че ще направя ипотека? Печеля добре. Адвокат съм от шест години. Кредитните ми карти са валидни. Какъв е проблемът, господин Мунц?

Агентът по недвижимите имоти имаше чувствителността на пътепоказател. Той зави още веднъж, слънцето огря внимателно фризираната му коса и нацупените черти на мургавото му лице.

— Самотна майка. Отскоро тук. Без работодател.

— Но аз съм адвокат.

— Може да ви изненада, но да бъдеш адвокат вече не е кой знае какво. Не е почтена професия, откакто… — Той деликатно замълча. — Откакто много от тях дойдоха тук заради хазарта или ските, хареса им и наеха целогодишни офиси за няколко месеца, после си заминаха и бяха забравени, но не и големите неплатени сметки, които останаха след тях. Моля, не се обиждайте. Това е грубата реалност на бизнеса. Знаете, тези проклети банкери, обзети от манията за стабилитет. — Той погледна часовника си. — Съжалявам, имам среща. Клиенти. „Истински клиента — подсказваше изражението му, — достопочтени семейства, оглавени от съпрузи със стабилни доходи.“

— Клиенти, а? Едва ли имате много — каза Нина. — Не и с вашето отношение.

— Виж, сладурче…

— Не съм ти никакво сладурче. Току-що се отказах от услугите ти, приятел.

— Добре. Може би ще трябва да се връщаме.

— Бързо схващаш.

С гордо вдигната глава Нина изскочи от кадилака и отключи собствения си прашен форд бронко, паркиран пред агенцията за недвижими имоти. Край магистралата се бе разпрострял импровизиран битпазар. Прашните коли и пикали задръстваха изхода на заводския паркинг, превръщайки движението по петдесета магистрала в десеткилометрово пълзене към казината. Тя отвори прозорците и се замисли. Високо над нея се носеха облаци и въздухът беше сладостен и топъл. Въпреки заяжданията на мистър Мунц тя съжаляваше за грубостта си към него. Скоро половината град щеше да разбере неговата версия за скарването им. Отново се смъмри относно липсата на дискретност и предпазливост — добродетели, които вероятно никога нямаше да придобие.

Накрая, след като се отправи през щатската граница в Невада, тя паркира зад казиното „Прайз“ и влезе вътре, като се надяваше да се утеши от загубите през деня.

Туристите и местните с еднакво усърдие пушеха, пиеха, играеха комар или флиртуваха, насядали по черните кожени столове и покрай покритите със сукно маси. Изписаната по лицата им алчност, й се видя като невинно забавление в сравнение с префърцунените маниери на господин Мунц. Пестеливи на движения като гладни ястреби, облечените в черни костюми босове на подземния свят местеха очи от маса на маса. Из залите, където една неонова нощ се сливаше със следващата, дрънчаха звънци, проблясваха светлини и загубилите се трупаха да наблюдават как другите трупат печалбите си. Горе в Тонга бар алкохолиците започваха да се наливат отрано.

Защо й харесваше толкова много тук? Дали заради това, че всеки можеше да влезе (поне докато имаше четвърт долар, който да пуска в игралните автомати)? Свивайки рамене, тя обмени двайсетачка и започна да пуска жетоните в туловището на покер машината.

След двадесет минути и три долара печалба показалецът на дясната ръка я заболя от натискането на бутоните. Тя взе бялата пластмасова кофичка с оскъдната печалба от четвърт доларови монети, стана и започна да се шляе из залата за големи залагания, където истинските комарджии играеха покер на вързано около маси за осем души с крупиета, облечени в зелени престилки.

От време на време зърваше някоя холивудска звезда или пък чуждестранна знаменитост. Из залата се разхождаше бодигардът, като си даваше вид, че не е за това, за което всъщност бе сложен — да следи за такива като нея, безпарични зяпачи, и да ги изхвърля, ако им мине през ума да прекрачат прага на заведението. Нина направи крачка встрани от мястото, избрано за наблюдателен пункт, и в този миг забеляза една жена със слънчеви очила, вдигнати върху къдрава черна коса.

Макар че беше ранен следобед, жената носеше вечерна рокля, а дългите й стройни крака бяха обути във високи обувки. Лакираните нокти на ръката й почукваха по стъклото на чашата с мартини. Тя избута в средата на масата една колонка жетони, които взе от купчинка старателно подредени пулове. Докато Нина преценяваше дали трябва да каже „здравей“, жената й махна след изчезващите стодоларови жетони, които бе загубила току-що, без да й трепне окото.

Носеше черно от уважение към съпруга си, разбира се, носеше черно, за да изрази скръбта си. Беше Сара де Биърс, а до нея, съвсем наблизо, седеше Лео Терънт.

Тя видя Нина и като срещна погледа й, стана бързо и тръгна към нея. Изпревари бодигарда и хвана Нина за ръката.

— Защо ме следите?

— Мисис Де Биърс, аз съм тук, за да се забавлявам в събота следобед, както и вие. Това е всичко.

— Не ви вярвам. Куентин стои зад това, нали? Какво крои сега? Вероятно ще ме снимате? Сега, докато се опитвам да си поема малко въздух? Какво иска този човек?

— Не зная за какво говорите — каза Нина. — Вижте, разбирам, че сте разтревожена, но все пак ми освободете ръката.

Тя пусна ръката на Нина и като се олюляваше леко, придърпа хлабавата презрамка над голото си рамо.

— Съжалявам. Това е бащата на Рей. Той ще заеме мястото на Рей, ще управлява живота ми, ще казва на мен и на децата какво да правим и как да го правим. От нищо не е доволен. Какво лошо има в това да дойда тук и да се позабавлявам малко? Какво лошо има в това, че искам да забравя всичко за няколко часа?

Появи се Лео. Докато я гледаше, неподправеното обожание бе заличило грубите черти на лицето му.

— Всичко наред ли е? — попита я той, после очите му се извърнаха към Нина с напълно различно изражение.

— Искам да се прибирам вкъщи, Лео. Да тръгваме.

— Чакайте! — каза бързо Нина. — Мисис Де Биърс, тъй като сте тук, има нещо, което бих искала да ви попитам.

— Какво?

— Дали решението ни да продължим нагоре към върха повлия по някакъв начин на тези от вас, които също искаха да го изкачат?

— Чувствате вина за това, нали? Не можете да кажете, че на Рей му харесваше да ви вижда пред нас.

— Просто се чудих.

— Той е мъртъв. Това е единственото, което има значение. Точно както и всички нас, вие имате и в същото време нямате нищо общо с това. Съжалявам… за това, което казах.

Докато отминаваха, тя се облегна леко на Лео. Нина се огледа. На близката маса за игра на зарове врявата се бе усилила, когато възрастен мъж духна върху заровете, промърмори някаква молитва или нещо подобно и ги хвърли върху черната повърхност. Спечелилите ликуваха, но тя долови също и стенанието на загубилите.

Възбудата премина. Нина осребри жетоните си и си тръгна.