Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (30)

30

Сиво око, гледащо през шпионката. Недоволно мърморене.

— Какво искате, по дяволите? — Колиър отвори вратата и им махна да влизат. Той носеше само чифт спортни шорти. Макар че беше малко след девет, очите му бяха подпухнали от сън.

— Хайде, намъквайте се! Присъединете се към празнуващия.

Те влязоха в кухнята, пълна с мръсни чинии и опаковки от замразени храни. Той разчисти част от масата пред тях, като бутна нещата на пода, хвана главата си с ръце, изкашля се и каза:

— Предполагам, че сте дошли да се насладите на тоталното ми унижение. Възможно ли е да искаш още нещо от мен, Нина?

— Трябва да поговорим.

— Да поговорим? — Той отиде до мивката, наля си чаша вода, изпи я и се обърна към тях. — Необходимо ли беше да бъда събуден? Виждам, че да. Не се отказвате. — Той пусна студената вода, опита с пръст дали се е източила, пъхна цялата си глава под крана, после се отдръпна, говорейки нещо неразбираемо, целият вир-вода. Взе сухата кърпа, която висеше на една кука до мивката и каза: — Давайте! Готов съм.

— Седни! — кротко нареди Пол.

Колиър отново седна на мястото си на масата, прозявайки се, като бършеше косата си с кърпата.

Докато Пол подбираше думите си, Нина каза:

— Аз се обадих на 911 от Райт Лейк.

— Знам — каза Колиър.

— Знаеш?

— Познах гласа ти.

— Защо не го каза в съда?

— Ще се окаже, че големият приоритет на живота ми е да те пазя от собствените ти безумия.

Той потърка косата си още веднъж и хвърли кърпата върху купчината на плота. Тя се удари в една чиния, която падна на пода и се разби на парчета. Всички гледаха към нея. Колиър каза:

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Влязох вътре и видях тялото на Куентин. И тялото на Рей. Пламъците вече бяха започнали да обгръщат дневната.

— Учудвам се, че не си оставила отпечатъци. А може и да си оставила. Видя ли кой подпали пожара? — Колиър попита спокойно, като че ли разговаряха за времето. — А колата на Куентин?

— Не. Който и да го е направил, беше си тръгнал, преди аз да пристигна.

— Допускам, че си дошла тук, за да ми кажеш истината — каза Колиър. — Не би трябвало да прикриваш младия Джейсън, нали?

— Изобщо не съм го виждала. Той не беше там. Но… когато излязох отвън видях чифт слънчеви очила…

Пол изохка.

— Знаех си — каза той, — знаех си, че ако дойдеш, ще кажеш затова…

— Взех ги и избягах. Не мислех. Димът обгръщаше всичко и се страхувах, че съм попаднала в капан.

— Предай ги — нареди Колиър.

— Не мога. Не, не съм ги изхвърлила. Скрих ги под матрака, докато реша какво да правя с тях. Бяха откраднати от стаята ми. Не зная от кого.

— Опиши ми очилата.

— Бяха скъпи „Вюрнътс“, със зелени стъкла.

— Да познаваш някого, който да носи подобни очила?

— Не мога да ти кажа това.

— Привилегирована информация между адвокат и клиент?

— И това не мога да ти кажа.

— Боже, как мразя адвокатите! — изохка Колиър. — И веднага след заседанието ти пристигаш тук и ми се изповядваш, за да успокоиш чувството си за вина. Излиза, че си била права за обвинението в убийство. Ако Клаусън беше лоялен към мен още от самото начало, съмнявам се, че случаят би стигнал даже и до предварително заседание. Е, добре, все още имаме възможност да ги използваме, за обвинение в палеж.

— Аз… аз съжалявам — каза Нина, разбрах, че е престъпление. Какво смяташ да правиш?

— Нина е объркана — каза Пол, а очите му гледаха в очите на Колиър. — Тя е съчинила цялата тази история с очилата. Млъкни, Нина. Мой ред е да говоря. Слушай, Колиър. Джейсън е твърдо решен да напусне града, за да изпревари съдебното постановление, което ти, без съмнение, ще приготвиш утре.

— Няма да стигне далече. Това само ще му навреди.

— Почакай. Има и още нещо. Преди три години, през август, Джейсън е взел без разрешение понтиака на Джо Маркес. Претърпял е някаква катастрофа. Джо никога повече не е видял колата си, което му е било все едно, защото тя и без това е била полусчупена.

Колиър разтриваше гърдите си с ръка. Косата му беше разрошена. Щеше да изглежда смешно, ако не беше жестокото изражение на лицето му.

— Той е карал понтиака? Джейсън де Биърс е убил Ана?

— Страхувам се, че така се получава.

— Какво? Шестнадесетгодишен пикльо, с крадена кола е блъснал жена ми? Той е направил това? И аз бях с него в съда през последните два дни? — Колиър скочи, ритна стола и хвана Нина за брадичката, принуждавайки я да гледа към него. — Да върви на майната си привилегированата информация между адвокат и клиент — крещеше той. — Искам да знам, искам да знам сега. Откога знаеш това?

— Току-що научих! Честна дума!

— Хей, хей — каза Пол. — Спокойно, брато.

Колиър се вгледа за секунда в очите й, дръпна ръката си и каза:

— Не мърдай! — Отиде до телефона, който висеше на стената, и набра няколко цифри: — Хелоуел е — закри слушалката с ръка и попита: — Къде е той?

— Спри — каза Нина и ловко измъкна телефона от ръката му. — Не можеш да докажеш нищо Пол ми каза, че обратното проследяване на случая е в задънена улица.

— Искам да го арестувам. Къде е той?

Телефонът звънна. Той вдигна. Търсеха го от офиса. Очите му следяха Нина, докато неохотно им казваше, че ще се обади по-късно.

— Ела и седни. Ще ти разкажа историята — каза Пол.

Колиър седна, треперейки. Новината го беше смазала.

Продължаваше да трепери, като че ли никога нямаше да спре.

— Направи нещо — каза Пол на Нина.

Докато търсеше одеяло в спалнята, Нина оглеждаше личната обител, в която никога не беше влизала. Тя търсеше някаква нишка към Колиър, но всичко, което намери, беше една гола крушка, легло без чаршафи и купчина мръсни дрехи в ъгъла. Стените също бяха голи, но личаха дупки от гвоздеи, вероятно от картини, слагани от жена му. Цялата му личност, представена от тази стая, беше една бяла стена. Може би Колиър отново щеше да бъде личност. Но точно сега не беше така.

Когато се върна, Колиър и Пол бяха погълнати от разговора си. Той все още трепереше. Тя го зави с одеялото и седна.

— Ще отидем там, и ще го накараме да признае — обясняваше Пол. — Ще го запишем. Нина, на теб той ще ти каже.

— За Бога, той е мой клиент! И твой! Забравете за това!

— Ти си свърши работата. Срещу него няма висящи обвинения. Технически вече не е твой клиент — каза Колиър. — И ти използваш технически средства, когато ти изнася, нали?

— Аз не мога да се възползвам от него така. Би било неетично!

— Това е съвсем друго престъпление.

— Не ме интересува!

— Тогава ще ми станеш ли адвокат в моето дело? Защото, ако съдът не го пипне, страхувам се, че ще трябва да го убия — каза Колиър.

— Чакайте и двамата — каза Пол. — Не се яжте. Аз ще вляза.

— Трябва да зная, Нина — каза Колиър. — Разбираш, нали? Ако той реши да разкаже на Пол, наистина ли ще го спреш?

— Ще го запишем. Имам джобен касетофон — каза Пол.

— Никакъв запис — каза Нина. — Няма да позволя да му устроите капан. Това е абсолютно незаконно. И никакви заплахи. Това не ми харесва. Той е заподозрян. Длъжни сте да му прочетете правата.

— Знаеш ли какво, Нина? — каза бавно Колиър. — Точно сега ми се иска да ти запуша устата и да те вържа за този стол, докато ние си свършим работата. Това, за което говорим, е моята жена. Моята жена.

— Това, за което винаги сме говорили, е било твоята жена, Колиър — изстреля Нина.

— Можеш ли да извикаш две ченгета, и повярвай ми, трябва да са две, да я арестуват, за да не ни издъни? — каза Пол.

Нина разбра, че той не се шегува, а и Колиър като че обмисляше тази възможност.

— Добре — каза тя. — Колиър и аз ще чакаме на външната площадка. Вратата е тънка. Оттам ще мога да чуя всичко, което се говори в хола. Ние ще слушаме. Но без номера, Пол. Бъди справедлив.

Колиър излезе от спалнята облечен, носейки пистолета си, 45-и калибър.

— В случай че се опита да избяга — каза той. — Въоръжен ли си, Пол?

— Винаги. — Пол потупа в отговор кобура на рамото си.

— Той няма да нарани никого — протестираше Нина, но те не й обърнаха внимание.

Нина се качи в колата на Пол, Колиър запали неговата.

По пътя към апартамента на Кени Пол каза:

— Зеленият отблясък в картината на Ким. Тя го е видяла у шофьора. Същият цвят. Имаше го на платното…

Пол изключи мотора и изгаси фаровете.

— Нина, в теб ли е клетъчният ти телефон?

Тя бръкна в джоба си:

— Тук е.

Колиър паркира до тях и закрачи бързо към сградата.

— Тръгваме — изкомандва той.

Във фоайето двамата с Нина заеха тихо позициите си, в ъгъла край апартамента.

Пол почука на вратата. Из цялата площадка се носеше силна миризма на марихуана, стените вибрираха от силната музика, носеща се от уредбата. Кени открехна вратата, така че Пол можа да види веригата.

— Какво искате? — Очите му се взираха в Пол.

— Трябва да поговоря с Джейсън.

— Той не е тук.

— Хайде, Кени. Просто искам да поговоря с него, преди да замине.

— Адвокатката ли ви изпраща?

— Не. Майка му. Въпросът е личен.

— Джейсън!

Джейсън дойде до вратата.

— Майката ти се притеснява, че ще имаш нужда от пари — каза Пол и потупа портфейла в джоба си. — Помоли ме да ти донеса.

Пауза.

— Дайте ги.

— Няма начин. Трябва да ти ги предам лично заедно със съобщение от нея.

— Колко са?

— Ще ти кажа.

Пол усети някаква суматоха, после вратата се отвори и той влезе в дневната, припомняйки си какво означава да си на деветнадесет и да си толкова наивен, че хем познаваш примамките на възрастните, хем да се оставиш да те изиграят.

Една-единствена лампа беше запалена и хвърляше приглушени отблясъци по стените. Моли стоеше зад Кени, който се пресегна към уредбата да намали музиката. Куфарите бяха срещу вратата на спалнята, която беше леко открехната. Моли изглеждаше притеснена и уплашена.

— Здрасти, Моли. Здрасти, Кени — каза Пол.

— Здрасти — отговори Моли. Кени я сложи да седне на дивана.

Около минута никой не проговори. Пол попиваше атмосферата, обмисляйки начина си за действие.

— Няма чек, нали? — каза Джейсън. Изглеждаше така, сякаш беше на края на силите си. — Какво ви разказа майка ми?

Пол се настани удобно до плота, където заедно с Кени беше ял сандвичите с пастърма.

— Значи заминаваш? Това дали ще помогне на майка ти и сестра ти? Мислех те за смело момче, но, изглежда, съм сбъркал. Проиграваш си шанса в момента, в който го спечели.

— Не е точно така.

— С мама всичко ще бъде наред. Тя си има Лео. Ние трябва да заминем далече от всичко това. Не можем да останем — каза Моли.

— Обясних ти, че не можеш да дойдеш, Моли — каза Джейсън.

— Нина е загрижена за това, което става с теб, Джейсън. А майка ти? Тя те обича. Ако и сестра ти замине, не мисля, че с майка ти всичко ще бъде наред.

— Обясних ти, че задълго трябва да се разделим, Моли — каза Джейсън. — Трябва, Моли!

— Не искам да остана! Не и в тоя град, пълен със смърт. Не ме интересува, ако ще да заминем и в Тимбукту! Не искам да живея без теб!

— Ти ми обеща, Моли, никога да не се опитваш отново!

— Защо просто не останеш, и не платиш Джейсън? — попита кротко Пол. — Заминаването на заточение може да бъде по-голямо изпитание от затвора. Самотата е нещо страшно. И винаги ще се страхуваш.

— Защото не мога. Нещата са по-лоши, отколкото си мисли Нина. Тя не може да оправи всичко. Никой не може. Трябва да замина.

— Защото в края на краищата ти си убиец, Джейсън.

Моли се задъха. Кени каза:

— Ай, ай.

— Ти се справи добре. И почти се измъкна.

— Колко духовито! Какво чудесно решение на проблемите — каза Кени. — Ние всички сме много духовити.

— Защо го направи? — попита Пол, гледайки Джейсън в очите. — След като заминаваш, можеш да ми разкажеш. Все някога трябва да го разкажеш на някого.

— Наистина ли искате да разберете? — попита Кени.

— Кени, недей! — извика Моли.

— Заради Рей — каза Кени. — Той ги убиваше, убиваше ги бавно. Моли, Джейсън и Сара. И мен. Решил да ме захвърли в някаква побъркана къща, само за да се отърве от грозната ми физиономия. Щеше да убие Сара. Беше непоносимо за всички и Джейсън знаеше, че това е единствената възможност.

— Все още нищо не схващам.

— Джейсън, моля те, накарай го да замълчи — каза Моли, но брат й не помръдна. Той гледаше с онзи отнесен поглед, който Пол беше забелязал в съда, като че ли се вслушваше в някакъв вътрешен глас, обвиняващ и изпълнен с омраза. Моли стана, отиде до него и нежно го хвана за ръцете.

— Добре, Кени, продължавай — каза Пол. — Слушам те.

— Достатъчно! — почти изписка Моли. — Погледнете какво прави той! Ние не можем да му кажем. Хайде, Джейсън, тръгвай!

— Не — каза Джейсън, отдръпвайки я от себе си. — Аз ще платя. Не ти. Нито пък Кени.

— Как се стигна дотам, Джейсън? — Гласът на Пол беше строг.

— О, Джейсън — изплака Моли. — Моля те, не казвай нищо!

— Никой не може да ме мрази толкова, колкото се мразя аз самият — каза бавно Джейсън. — Мразя се. Не мога да се понасям.

— Кажи го! — настояваше Пол. — Кажи го!

— Не мога да го кажа — отговори Джейсън. — Толкова ме е срам. Толкова съжалявам. Това, което направих, никога не може да бъде забравено.

Той наведе глава. Лампата хвърляше сянка върху стената, а главата му висеше напред, като че ли чакаше гилотината. Моли каза с изтънял глас:

— Ти трябваше да го направиш, за да ни спасиш.

Отново настъпи тишина. После Джейсън отиде до куфарите и ги взе.

— Чакай — каза Пол. — Не ми каза нищо за дядо ти.

— Беше ме проследил до гробището. Скарахме се. Той се хвана за главата и каза, че има ужасно главоболие. После падна. Изтичах до него, но той вече беше в безсъзнание. Не знаех какво да правя. Не можех да повикам никого. Тогава го сложих на задната седалка…

— И Рей в багажника.

— Спомних си за бунгалото. Трябваше да реша. Когато стигнахме, той вече беше мъртъв.

— А кръвта по лопатата?

— Тя беше до камъка. Точно както каза Нина. Той падна върху нея. Аз я дръпнах далече… — Джейсън отново преживяваше всичко.

Моли взе един от куфарите и каза отчаяно:

— Хайде, аз съм готова.

— Тръгвам — каза Джейсън, гледайки в земята. — Кажете на майка ми…

— Само още нещо. Не се безпокой, няма да те спра — каза Пол. — Нещото, което според мен ни събра всички заедно: защо изкопа тялото на баща си?

— Кажете на майка ми, че съжалявам. Кажете на Нина, че й благодаря. Тя се опита да помогне. Кени…

— Довиждане, братле — каза свенливо Кени, надигна се и непохватно го прегърна.

— Довиждане, Моли.

Но Моли се вкопчи в него и не искаше да го пусне:

— Не! Не!

— Моля те, Моли — каза Кени. — Остани. Имам нужда от теб.

— Какъв е този шум? — попита Джейсън, посочвайки към вратата.

— Нищо не чувам — каза Пол. — Почакай, синко. Ще се опитаме да ти помогнем.

— Отвън има някой! — каза Кени.

Колиър нахълта, бутайки Нина пред себе си. Пистолетът му беше изваден, а той дишаше на пресекулки.

— Махни се от пътя ми — извика той, после вдигна пистолета и се прицели в Джейсън, който стоеше на не повече от половин метър от Нина.

— Не! — извика Нина, хвърли се и застана пред Джейсън. Пол също извади пистолета си.

— Свали го, приятелче — каза той на Колиър. — Не искаш да застреляш Нина, нали?

Неочаквано Джейсън замахна и събори лампата, тя се удари в пода и се пръсна на парчета, оставяйки ги в пълна тъмнина. Някой изстена, Пол хвана Нина, стисна я и замръзна на мястото си, опасявайки се, че Колиър можеше да стреля в тъмното.

Вратата на апартамента се поклащаше, отворена. Джейсън и Моли изчезнаха във фоайето. Ръката на Пол намери Колиър, но той успя да се измъкне и също изчезна.

Единствената светлина идваше откъм площадката, слабата крушка едва-едва осветяваше коридора. Пол стискаше пистолета в ръка. Две фигури се появиха в полумрака и почти мигновено изчезнаха. Колиър засега изоставаше.

Останалите изчакаха за момент, докато се уверят, че той и пистолетът му наистина ги няма.

Пол и Нина тичаха към паркинга покрай смаяните съседи, а Кени куцукаше зад тях. Стигнаха навреме, за да видят джипа, следван от колата на Колиър, която занесе на ъгъла с пълна газ, спирачките изскърцаха пронизително.

Те скочиха в колата на Пол, Кени се вмъкна в последния момент. На главен път 50 и трите коли, една след друга, взеха острия ляв завой. Пол караше, необезпокояван от слабото движение, без да изпуска от очи Колиър в неговата малка кола, преследваща джипа. Нина набираше 911 за трети път през този месец. Пол измъкна телефона от изтръпналите й пръсти и спокойно описа джипа, номера му, и колата, която го преследваше, като през цялото време караше с пълна скорост по средата на шосето.

Нямаше никаква опасност Колиър да изпусне джипа, почти се беше залепил за него. После ускори и го блъсна отзад. Джейсън занесе наляво, промени посоката, джипът се качи на тротоара и продължи по него, като едва успяваше да избягва стълбовете, стъпка няколко храста и накара няколко пешеходци да отскочат, за да си спасят живота.

— Защо се опитва да ги убие? — попита Кени, държейки се за облегалката на Пол.

— Служителката от пробацията, която е убил Джейсън — тя е негова жена! — каза Нина, извръщайки леко главата си назад, но без да изпуска от очи колата отпред.

— Ана Мийд! Той никога не е правил такова нещо.

— Но нали току-що си призна!

— Не! Вие всичко объркахте!

Джейсън успя да слезе на шосето пред Колиър с оглушителен трясък, а колата изплиска водата от полунаводнената улица. Джипът все повече криволичеше, като че ли беше останал без контрол. Колиър отново форсира, доближи ги и пак ги блъсна.

— О, Боже! Той ще убие и двамата! — извика Нина, но те някак си успяха да се отдалечат и отново водеха, а безумната им скорост поглъщаше шосето пред тях. Телефонът й звънеше, паднал някъде в краката й.

— Те се насочват направо към щатската магистрала! — извика Кени. — Спрете този човек! Това не е негова работа!

— По дяволите, Пол! По-бързо! — изкрещя Нина и Пол, скърцайки със зъби, натисна газта.

Някак си бяха успели да стигнат района на казината. Нина наблюдаваше Пол, чийто крак сигурно беше залепнал за педала, предпазливото му движение напред и се ослушваше за онова, което трябваше да последва, звукът от катастрофата. Тя затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да види как колата на Джейсън навлезе почти под прав ъгъл в левия завой и се насочи направо към паркинга пред „Приз“.

Колиър спря рязко, направи обратен завой по средата на шосето, като за малко не удари една кола и профуча напред към паркинга, точно пред Пол. Той обиколи бързо паркинга и те можеха да видят протегнатия му врат, който разглеждаше колите. Тогава видяха джипа. Беше по средата на алеята, празен, чистачките продължаваха да работят. Колиър изкрещя, втурна се обратно към колата и подкара през локвите към ярко осветеното преддверие на казиното.

— Майната му — каза Пол, сграбчи телефона от седалката и изкрещя къде се намират.

Колата спря рязко. Всички изскочиха навън.

Блестящо и ослепително, изпълнено с хора, казиното бързо поглъщаше всичко необичайно. Заслепена от ярките светлини, Нина за миг застина на място, после успя да зърне Колиър в асансьора до вратата, размахваше пистолет, докато вратата се затваряше. Двама души от охраната на казиното натискаха бутона на другия асансьор. Двама други тичаха по стълбите с извадени пистолети. Някъде зад тях Кени се беше изгубил в тълпата. Колиър се бе качил на асансьора с експресно придвижване, който спираше само на ресторанта на покрива.

— Полиция! — извика Пол. Охраната любезно задържа вратата, докато и двамата успяха да се качат, мокри до кости и запъхтяни. — Всички нагоре! — нареди Пол. — Полицията идва насам. Той преследва млад мъж с момиче, които вероятно са малко преди него. Пистолетът му е зареден.

Вратата се отвори. Те се озоваха в преддверието на ресторанта. Управителят се беше залепил плътно до стената. Когато видя охраната, пристъпи напред и извика:

— Тръгна натам! Има пистолет!

— На покрива! — изкрещя един от гардовете. Те изтичаха след него, минаха през малка врата и стигнаха до тясна метална стълба.

Над покрива беше надвиснало дъждовното небе, натежало от неизвестност. Градът изглеждаше малък и далечен, както от върха на планината. Стените на съседните казина блестяха от окачените по тях ярки неонови надписи. Цилиндричните отвори на вентилационните шахти и квадратните бетонни стени с неясно предназначение се очертаваха в тъмнината на влажната площадка.

Те се разпръснаха, търсейки Колиър. Нина следваше Пол. Докато вървеше зад него, полунаведена, с натежали подгизнали дрехи, тя беше толкова изложена на опасност, колкото и при онази другата буря в планината, но този път не изпитваше страх. Сега чувстваше как в нея се надига твърда увереност, че може да се противопостави срещу съдбата, която я тласкаше неизбежно от събитие на събитие, без да й позволи да се опита да я измами.

Само да не бяха казали на Колиър… и за какво всъщност бърбореше Кени в колата?

Заради пълната си лоялност към Джейсън, а и към Моли, сега стоеше на пътя на куршумите. „Няма да допусна това ненормално момиче да умре!“ — мислеше тя. Но какво можеше да направи? Колиър беше откачил и тя чувстваше как ужасът го връхлита, като лавина.

С периферното си зрение долови някакво движение и изтича към края на сградата:

— Тук са — извика тя, Пол дотича с пистолет в ръка.

Бързи и леки като птици, близнаците приближава по-ниската платформа на пристройката. Джейсън стигна пръв, обърна глава към Моли и каза:

— Стой отзад.

След това се приготви да скочи от другата страна. Нина затаи дъх. Тя си представяше неизбежния край, Джейсън, който пада от небето, като птица с пречупени криле.

— Има стълба. Трябва да е там — каза Пол.

Някъде от мократа тъмнина се появи Колиър с изваден пистолет. Той се промъкваше в полумрака към ръба, където беше Моли. Тя погледна ужасена назад към мъжа, после надолу към бездната, и накрая скочи, следвайки брат си.

Колиър изтича след нея, после спря на ръба на сградата. Дъждът го удряше в гърба.

Пол беше последвал Колиър и едва сега тя видя връхлетялата ги внезапно нова опасност, неизбежна и ужасна. За да спаси Джейсън, Пол трябваше да убие Колиър.

— Не! — изкрещя тя към Пол, но гласът й се изгуби сред резкия шум от електрониката и неразбираемите гласове на хората от охраната, които тичаха към тях от другата страна на покрива.

Пол стоеше точно зад Колиър, а пистолетът му беше насочен в гърба му. Очите на Нина, изострени от напрежението, виждаха пръста му върху спусъка.

— Стой! — каза Пол, но Колиър не му обърна внимание. Нина чу дрезгав писък някъде откъм стената.

Тя се хвърли напред и сграбчи ръката, с която Пол държеше пистолета. Бяха толкова близо до ръба, трудно й беше да запази равновесие — Боже, колко дълъг беше пътят надолу. Те се сбориха яростно, накрая Пол успя да я отблъсне от себе си. Тя почувства, че губи равновесие. Политна надолу, но Пол успя да я издърпа обратно върху плочата на покрива.

Останали без дъх, те погледнаха към ръба. Колиър беше изчезнал.

Изтичаха до мястото, където беше стоял той, наведоха се и впиха очи през дъжда, за да разберат какво има от другата страна, и видяха пътя на спасението, металната аварийна стълба. Тя се спускаше надолу покрай сградата. Най-горната й платформа стигаше до равната повърхност на покрива, беше широка едва два метра. Моли бързаше надолу към брат си, на около шест метра от корниза на сградата. Колиър я следваше на ръка разстояние, движейки се тромаво. Гърбът му беше открит, превръщайки го в лесна мишена за Пол.

Чу се страшен звук, като че ли се разцепи дърво. Стълбата под Моли се откъсна и полетя към Джейсън, който вдигна ръцете си като щит.

— Мили Боже — успя да промълви Пол. — Лео спомена… че трябва да укрепи противопожарната стълба…

Горната част на парапета се откъсна и се залюля шеметно, като чудовищно махало на огромен часовник, после се откъсна и полетя надолу, с прашене и проблясване увисна върху жиците, и накрая се сгромоляса като светкавица, откриваща пътя към ада.

Джейсън! Дали падащият парапет го бе ударил? Не той все още стоеше на долната платформа и гледаше ужасено нагоре.

Моли! Сега тя беше в опасност. Висеше във въздуха, вкопчена отчаяно в последното стъпало. Освен в горния край, цялата конструкция беше изгубила опорните си точки, и стълбата се люлееше леко, недалече от стената. Краката на Моли се мятаха във въздуха.

Над нея, където стълбата все още се крепеше с едната си част за покрива, Колиър се хвана отстрани. Той извади пистолета от колана си и се прицели в Джейсън, който беше изцяло открит, както стоеше на платформата.

— Джейсън — викаше момичето към брат си, — можеш да се измъкнеш. Продължавай! Тръгвай!

Дали онова, което се стичаше по лицето й бяха сълзи или дъждовни капки? Нина не знаеше.

Момчето продължаваше да стои вкаменено на тясната площадка.

Изглежда, се готвеше да скочи към стената. С невероятна сила и ловкост, откривайки невидими пукнатини по грапавата стена, в които да пъха пръстите на ръцете и краката си, той започна да се катери по фасадата на сградата.

— Моли, идвам. Дръж се! — извика той.

— Джейсън, недей! Той ще те убие!

— Дръж се здраво!

Той се изкачваше, вече беше почти под люлеещите й се крака. Почти я достигна.

Едната й ръка се изплъзна. Тя залитна и започна да се мята, търсейки опора, точно както през онази нощ в спалнята си, когато висеше на въжето и се бореше, за да оживее…

— Моли! — изкрещя Джейсън.

Хората, заобиколили Нина и Пол, също ужасени изкрещяха, а шумът от гласовете им се сля в един дълъг, зловещ стон, който Нина никога нямаше да забрави. Дъждът разпръскваше блестящата неонова светлина на стотици парченца.

Другата ръка на Моли се изплъзна от стъпалото.

С едно невъзможно, нечовешко движение Джейсън протегна ръка, с другата се хвана за една от подпорите на стълбата, крепяща се все още като по чудо за стената, изви се, отделяйки се от сградата, разпънат…

Хвана я. С едната си ръка придържеше нея, с другата се държеше за несигурната опора.

Не можеха да слязат, не можеха и да се изкатерят. Можеха само да чакат неизбежния край. Очите на момчето бяха изпъкнали, жилите на врата му опънати, но държеше здраво сестра си. Беше направил всичко, на което беше способен.

Нина можеше да види само върха от главата на Колиър. Дъждът падаше косо върху гърба му и се пръскаше по тялото му. Пол разбра, че не може да стреля, без да изложи на опасност двамата младежи под него. Той прибра пистолета в джоба си.

Чуваше се само дъждът, плющящ върху покрива и воя на сирените. Стотици очи гледаха към тази страна на сградата, чакайки в мъчителната тишина. Нина почувства присъствието на смъртта, надвиснала във въздуха над стълбата.

Всичките й мускули се стегнаха и като че ли успя да се изправи срещу настоящето:

— Колиър! — Извика тя с дрезгав, задавен глас, който не беше нейният.

— Той уби жена ми — каза Хелоуел, погледна нагоре и срещна погледа й. Очите му бяха изцъклени, изпълнени с някаква маниакална решимост. — Техният живот за нейния. Това е справедливо. Погледни ги. Виждаш ли? Мисля, че ще паднат.

— Не — каза Нина. — Ана не би ги оставила. Ана щеше да поиска да ги спасиш. Да бъдеш милостив, Колиър. Моля те. Заради Ана.

Измина една дълга, дълга секунда.

Колиър погледна към момчето и момичето, които бяха толкова близо.

— Така няма да издържат — каза неясно той.

После слезе няколко стъпала, преви се в кръста и достигна Джейсън.

И чудото стана. Стълбата издържа.

Колиър сграбчи китката на Джейсън. Държеше го здраво, докато успяха да спуснат въже и да им помогнат.

Сред суетене и викове, предизвикани от напрегнатата ситуация, най-сетне издърпаха и тримата.

Нина обви ръце около врата на Пол и зарови лицето си в сакото му. Не можеше да повярва, че опасността е преминала. Беше й студено, толкова студено, колкото никога досега.

Кени се приближи, куцукайки към нея и изрече задъхано:

— Рей взе колата. Той излъга Джейсън. Каза му, че бил похарчил парите, и молеше Джейсън да поеме вината пред Сара. Каза, че се напил, проиграл парите на рулетка, а после се е блъснал в едно дърво. Той… той…

— Той се разплака — каза Джейсън. — Каза, че не може да погледне в очите мама и дядо. Каза, че е проиграл всичко на рулетка. — Той се обърна към Колиър. — Съжалявам за съпругата ви.

Колиър сви рамене и наведе глава.

Моли припадна, и хората се скупчиха около нея. Някой я зави с нещо.

Дъждът продължаваше да се сипе, тъмен и тих.