Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (13)

13

Пол трябваше да убие един час и пое с колата към Хевънли. Паркира на слънце, на самата улица, с лице към далечното езеро, после отпусна седалката си и задряма.

Телефонът в колата иззвъня.

— Пол? Там ли си?

Беше Нина.

— Чакай да помисля.

— Точно седях във фоайето на съда и изведнъж се сетих, че може да си свободен довечера. Боб няма да е вкъщи до събота и…

Тя го молеше по своя заобиколен женски начин да вечеря с нея. Последва кратка вътрешна борба. Ясно беше, че Хелоуел топи преднината си, като не й обръща внимание. Ако излезеха вечерта, може би щяха да прекарат и нощта заедно, както бяха прекарали една паметна нощ преди няколко месеца. До известна степен му се искаше да се съгласи.

Но допускаше също, че Нина пробва старите си маневри може би несъзнателно. Опитваше се да го върне, защото забелязваше, че й се изплъзва. И ако той се поддадеше, щеше да се превърне отново в добрия стар Пол, който дотичва винаги когато Нина няма какво да прави. Нямаше намерение да се отзовава повече на такива подсвирквания.

Освен това, точно след разговора си с Ал Баруки, си бе уговорил среща с жената, която не ходеше по срещи. Така че каза на Нина, че е зает, че съжалява и усети тихото напрежение при размяна на ролите, гласът й стана хладно учтив и тя каза, че трябва да тръгва, защото приставът я викал. Пол й пожела приятен ден в ролята на колега и приятел. Усети дребното задоволство на човек, който си причинява болка, само за да ядоса някой друг.

Тръгна по магистрала 89, от чието разклонение към езерото пътят поемаше на север. Крайпътните ресторанти се губеха в гората. Лятото беше към края си и Тахо се изпразваше.

Когато завалеше сняг, всички щяха да се върнат за ски сезона.

При Кемп Ричардсън сви надясно и пое през гората, подмина едно импровизирано бунгало и достигна малкия яхтклуб край езерото. Той седна в един ъгъл на външната тераса. Повечето маси бяха празни. Отпред стърчеше малък вълнолом, а около него бяха привързани бели и жълти платноходки.

Отдясно сред дърветата кафенееха далечните казина, а градът оставаше скрит. По-нататък на север, от страната на щата Невада, той видя Кейврок и Сент Харбър.

Госпожа Лаура закъсняваше. Той бе позвънил у дома й и тя бе приела поканата за обяд. Не беше сигурен, че ще му бъде полезна по някакъв начин, така че не се тревожеше за това, просто очите му се наслаждаваха на красотата наоколо. Бризът духаше постоянно, охлаждаше въздуха и набираше повърхността на езерото на малки вълнички. Стадо диви гъски се поклащаха във водата пред терасата с надежда да получат нещо.

— После — каза им той.

Келнерът, русо конте с гъсти жълтеникави мустаци и перфектен загар, мръзнеше в късите си панталони в този хладен почти есенен ден. Пол поръча пиле квесадила и отново потъна в бляновете си. След обяда щеше да се поразходи край брега под елите и щеше да походи бос по пясъка. Сети се за Ким и колко много щеше да й хареса това и почти се изправи, за да й позвъни. Тогава видя една млада жена с испански черти, която влачеше две деца и се задаваше право към него.

— Господин Ван Уегънър?

— Да. Госпожа Лаура?

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да отида да взема децата от детската градина. Това е Аугусто, а това е Лурдес.

— Здравейте — каза Пол. Момичето и момченцето срамежливо се вторачиха в него. Седнаха и госпожа Лаура поръча сандвичи и напитки, докато Пол подреждаше мислите си.

Госпожа Лаура изглеждаше необикновено млада, деветнайсет-двайсетгодишна. Носеше работни панталони, суичър и раничка. Лицето й беше свежо и хубаво, а копринената й коса, сплетена на добре оформена плитка, се спускаше отзад.

— Извинете, но очаквах някого, който изглежда малко по-различно — каза Пол.

Тя се усмихна.

— Омъжих се за Рубен в родния си град Мексико, когато бях на петнайсет. Сега съм на двайсет и една. — После добави със сериозен тон. — Не разбирам защо полицията иска отново да разговаря с мен. Това стана толкова отдавна.

— Аз не съм съвсем от полицията.

— А откъде сте?

— Както разбрах, когато Рубен е починал, той се е водел на изпитателен срок в службата по пробация. Е, аз разследвам смъртта на служителката, която е работела с него. Загинала е в същия ден, в който е умрял и съпругът ви.

— О, да. Ана Мийд. Разбрах за това. Много жалко, нали? Но този ден си имах други проблеми… Не знам какво повече мога да ви кажа, освен че Рубен няма нищо общо със смъртта на тази жена. Той е умрял същия следобед, но няколко часа преди нея.

Млякото за децата пристигна, както и кафето за момичето. Тя се наслаждаваше на гледката.

— Тази природа си струва всичко — снегът и ледът, проблемите с работата, със семейството и така нататък. Надявам се да остана тук завинаги.

— Кога дойдохте в Тахо?

— Преди четири години. Тогава родителите на Рубен и братовчедите му живееха тук. Получихме зелени карти без всякакви проблеми. Но родителите му се върнаха у дома, а Рубен загуби работата си. Не можех да помогна много. Минахме през ред трудности. Рубен беше отчаян. Не можеше да понася как плачат бебетата, когато нямаше мляко. Започна да краде — гласът й не звучеше осъдително, сякаш отдавна се бе примирила с тази част от живота си.

— И го хванаха?

— Не го биваше за тая работа. И преди се беше забърквал в такива неща. Този път ударил една жена, за да й вземе чантата. Получи три месеца и за малко да го депортират, но госпожа Мийд му помогна.

Обядът пристигна и те се заеха с него. Сиренето се топеше върху парченцата печено пиле и зелените чушки. Госпожа Лаура беше жена негов тип, наслаждаваше се на всяка хапка от ястието. Хлапетата изприпкаха по пясъка и останаха да играят на около двайсет стъпки разстояние, сякаш вързани с невидима връвчица.

— С какво се занимавате сега? — попита Пол, когато чиниите бяха отнесени и двамата пристъпиха към кафето.

— Посещавам държавния колеж. Изучавам детска педагогика. Имам намерение да преподавам в начално училище.

— Обичате децата?

— Обожавам ги. Нощем работя в „Хл Вакуеро“, един ресторант в подземието на Харви. Готвачка съм. Сега печеля добре.

— Как се справяте… имам предвид с децата?

— Как се грижа за тях ли? Братовчедът на Рубен ги гледа през нощта.

— А това сигурно е голяма помощ?

— Да, наистина ми помага. Ще се оженим през декември. — Лицето й грейна в одухотворена и оптимистична усмивка. Пол натъжено си помисли, че него едва ли щеше да го споходи подобно щастие. — Всичко ще бъде наред.

— Браво на вас.

Още една щастлива усмивка. Тя излъчваше младост и здраве.

— Ами Рубен? — запита Пол. — Той как се разбираше с госпожа Мийд?

— Много добре. Тя дойде два пъти у нас, опитваше се да ни помогне. Помогна на Рубен да си намери работа, но беше много ниско платена, а и зимата наближаваше. Имахме нужда от топли дрехи, от дърва, а и от кола. Въпреки че тя ни обеща да ни намери кола, той отново се отчая. А когато се отчайваше, започваше да пие.

— А когато пиеше?

— Налиташе на бой. Не можеше да се задържи на никаква работа.

— Някога удрял ли ви е?

— Никога. Само беснееше. Онзи човек, когото той беше убил като дете, това е било наистина нещастен случай. Рубен се перчеше с него пред приятелите си. Изкарваше се истински престъпник. Но всъщност не беше такъв.

В спомените си госпожа Лаура идеализираше този човек. Той беше крадец, пияница и самохвалко. Но тя намираше извинение за всичко.

— Разкажете ми как умря той.

— Онази сутрин Рубен не беше на себе се от тревоги заради нас, за това как ще си платим наема. Притеснявах се за това, че не отиде на работа, а пък той се притесняваше за това, че му нямам доверие. Каза ми, че само ако му вярвам, той ще намери парите, от които имаме нужда. Пак започна с големите приказки. Предполагам, че просто искаше да ме успокои. Но когато го видях в това състояние, полудял от вълнение, аз се почувствах още по-зле. Заведох децата в парка.

— Полудял от вълнение?

— Изплашен и развълнуван. Понякога изпадаше в това състояние, преди да открадне или да се напие или да направи друго нещо, което не трябваше да прави. Дълбоко в себе си беше честен човек. Мисля, че точно заради това не ставаше за престъпник. Той правеше всички тези лоши неща от тревога заради нас. — Тя погледна към брега, където децата й играеха. — Не знам защо ви интересува всичко това.

— Проверявам хората, с които госпожа Мийд е работила, просто искам да знам дали някой не знае нещо. Рутинна работа. Как разбрахте за… съпруга си?

— От полицията. Един служител ми се обади. Бяха го открили на Зефер Коув. Той беше… той висеше от едно дърво. Бил е пиян. Не е знаел какво върши.

— Съжалявам.

— Недейте. Рубен не беше за този жесток свят. Сега той е намерил покой.

— А вие?

— Аз ли? Аз съм много жилава, господин Вай Уегънър. Аз ще се оправя. Аз ще бъда щастлива. И децата ми също.

Пол плати сметката и те се отправиха заедно към паркинга. Точно до неговата кола беше паркиран стар хюндай с олющена боя и почти разкъсани седалки.

— А госпожа Мийд? — попита тя, докато слагаше децата на задната седалка. — Защо ви е наел съпругът й?

— Все още иска да узнае кой е блъснал жена му с онази кола. Иска да знае дали е било нарочно, или е било само нещастен случай. Ще се почувства по-добре, просто ако знае защо е умряла тя. Дали е имало причина.

Тя кимна с хубавата си малка глава.

— Съпругът й е прав. Не можеш ей така да приемеш лошите неща. Трябва да се бориш. И аз не бих се предала. Той трябва да намери шофьора и… — Тя прокара пръсти през шията си.

— Той е прокурор, много виден човек. Ако научи нещо, ще каже на полицията.

— Аа. Е, там, откъдето идвам, човек не отива в полицията, ако търси справедливост. Лошото ти идва отгоре или с писмо от правителството, то е като дъжда, идва и не е задължително да си го заслужил. И ти се справяш сам с него, защото системата е направена заради самата система, а не заради теб.

— Слушал съм за полицията в Мексико.

— Много е корумпирана. Те извършват повече банкови обири от обикновените престъпници. Знаете ли, ако нямате пари за подкупи, ако нямате положение, ако нямате значение, не получавате и справедливост. Мислите ли, че тук е по-добре?

— По-добре е.

— Знаете ли, когато Рубен го прибраха за деветдесет дни само заради кражба на портмоне, белият от съседната килия, който също беше откраднал портмоне и след това беше пребил жената ей така заради едното нищо, си излезе след трийсет дни.

Кафявите й очи се взряха в неговите и той пое подадената й за сбогом ръка. Тя я задържа по-дълго, отколкото бе прието и най-накрая той погледна надолу към малката мургава длан, хванала крепко неговата голяма и бяла десница. После тя се усмихна, като издърпа ръката си бавно, в случай че не е видял разликата в цветовете им, разлика, която той трябваше да забележи.

— За вас може би е по-добре, за мен, за Рубен — не е.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си — каза Пол като затвори вратата на колата й.

— Благодаря ви за обяда. Кажете на клиента си, че съжалявам. И го разбирам. Той не е сам.

Колата запали със силен рев на мотора и тя се отправи уверено към бъдещето си.

Нина седеше пред кабинета на Милн и чакаше да й дойде редът. Колиър вероятно бе някъде тук в сградата на съда, но не бе успяла да го намери. Тогава се бе обадила на Пол, който след кратко колебание й бе отрязал квитанцията. Той си нямаше и представа какво е да бъдеш приятел с жена, а и това изобщо не го интересуваше. Пет пари не даваше за някоя жена, ако тя не беше ловен обект.

Сега тя беше просто добрата стара Нина, винаги на разположение, ако нещо не му беше наред, а това май рядко му се случваше напоследък. Днес тя имаше такъв рядък късмет за една майка, свободна петъчна вечер, а никой не се вълнуваше от това. Чувстваше се съвсем забравена от всички и тази мисъл прибави допълнителна тежест към неблагоприятната й позиция на адвокат на губеща страна в съда, в петък следобед.

Клиентът й чакаше във фоайето и се молеше да стане някакво чудо.

Нина влезе в кабинета на Милн заедно с адвоката на отсрещната страна, един агресивен специалист по застрахователни дела, толкова арогантен и толкова млад, че на нея й беше ясно: това имотно дело беше вече изгубено.

Милн се бе преместил от бюрото си до прозореца и седеше в своя стол с високата облегалка с лице към вратата, а на масата пред него имаше струпани палки. Синият му сак със стикове за голф, украсен с весели червени помпони, стоеше опрян на бюрото му.

Без да каже дума, той им направи знак да влизат, което не беше добро предзнаменование. Нина седна предпазливо на единия от столовете и зачака бурята.

— Ен Джи срещу Йелоул Каб. Как сте, Нина?

— Чудесно, ваша милост. А вие?

— Чакам съдебните заседатели да дойдат с решение по едно дело за убийство. Много се забавиха. Приставът каза, че скоро ще бъдат готови, но това може да означава и осем часа вечерта. А в шест часа започва срещата по голф в Еджууд. За първи път ме канят в такъв голям турнир, тече вече цяла седмица, партньори сме с Джони Милър. Чудесен играч. Кевин Костнър и Тайгър Уудс също участват като двойка, за първи път след турнира „Ей Ти & Ти“, играят точно пред нас.

— Ако заседателите са на път да вземат решение, те ще искат да се разотидат и по-рано по домовете си — каза Нина, като искаше да го успокои.

— От два месеца чакам този турнир. Трябваше да си остана на частна практика. Там петък следобед е свещен и неприкосновен. Освен за хора като вас, които ми правят компания в нещастието ми. Е, добре, господин… ъъъ, Бейли, вие представяте застрахователната компания на таксиметровата фирма?

— Да, сър. Пристигнах от Сан Франциско.

— Защо не се свързахте с някой местен адвокат, за да си спестите пътуването? Това не е голям случай, доколкото разбирам, нали?

При тези думи Нина трепна. Клиентът й бе пътувал в такси, което бе блъснало задната част на един автобус на булевард „Лейк Тахо“ миналата година. Той самият си мислеше, че това е много голямо дело.

— Точно така, ваша милост. Освен дето в главата на нейния клиент се е създала налудна представа за ситуацията.

— Преговаряхте ли с него?

— Предложихме пет хиляди плюс допълнителна сума заради причиненото неудобство, но тя отказа предложението ни. Искаше единствено процес в този съд, което би било загуба на времето на Съда. Това е дребен случай и би трябвало да се разглежда от общински съд. Абсурдно е…

— Пет хиляди на ръка, Нина. Твоето изложение на нанесените вреди включва най-вече болнични такси за рехабилитация. Няма счупвания на кости. На магнитния резонанс не се открива нищо. Много шум за нищо…

— Медицинските такси вече достигнаха шест хиляди и петстотин и клиентът ми ще бъде подложен поне още няколко месеца на рехабилитация — каза Нина. — Той загуби работата си, след като изтече болничният му. Какво представляват пет хиляди долара за седемнайсет месеца болка и страдание. Шофьорът на таксито е казал на клиента ми, че кара четиринайсет часа без почивка. На предната седалка е била приятелката му, което е грубо нарушение на вътрешните правила на таксиметровата компания, и когато се е блъснал в автобуса, разгорещено е спорел с нея. Шефът му е знаел, че тон по цял ден вози това момиче. Можем да увеличим иска и да прибавим в сметката и престъпна професионална небрежност. Може да говорим и за наказателно обезщетение…

— О, я слезте на земята — сопна се Бейли. — Това е невъзмож…

— Не ме прекъсвайте — прекъсна го на свой ред Нина.

— Съдия, истината е, че тя вижда само дебелите портфейли. Вкопчила се е в нас като кърлеж.

— Типично, нали, ваша милост? Зарината съм с документация, постоянни отлагания, мъча се с това дело, само за да изкопча малко помощ за човек, който трябва да живее с шина на врата…

— Влезте — каза Милн с умоляващ поглед към вратата. Пълномощникът Кимура подаде главата си.

— Съдебните заседатели са готови.

— Слава Богу — каза Милн и стана да оправи тогата си. — Вие двамата идете в офиса на секретаря и си уговорете дата за дело. Господин Бейли, научете се на добри обноски, преди да се видим отново. Нина, на твое място бих посъветвал клиента си да снижи очакванията си. На този етап бих решил това дело на не повече от двайсет и пет хиляди. Ако не се споразумеете, ще стигнете до общинския съд. Дори излагате клиента си на риска да плати съдебните разходи на застрахователната компания.

— Двайсет и пет. Отвратително! — Провъзгласи нейният надут млад опонент.

— А вие, господин Бейли, преди да дойдете отново, поговорете с някого по-опитен от кантората ви, който да ви даде мъдър съвет. Дразните ме.

— Просто се опитвах да…

— Изчезвайте оттук! И двамата.

Нина и Бейли се караха през цялото време, докато чакаха затрупания с работа секретар да им предложи няколко дати. Най-накрая се уговориха за дата след три месеца и това отлагане със сигурност нямаше да е последното, преди да се гледа делото. Бейли и се усмихна кисело и се отправи към стълбите.

Младият Бейли имаше право да показва нокти. Той хладнокръвно объркваше и затрудняваше това просто дело, като правеше онова, за което застрахователната компания му плащаше, а именно — да отлага, да предизвиква спорове и да усложнява нещата дотогава, докато нейният клиент свърши парите си и се принуди да намали исканата сума.

Нина се върна при клиента си, за да му предаде лошите новини.

Мястото му беше празно. Може би беше отишъл в главната съдебна зала, към която се бе насочил и Милн, изнервен от очакване на решението. Когато се промъкна през вратата, тя зърна клиента си сред публиката. Съдебните заседатели, които Милн очакваше с такова нетърпение, заемаха местата си с безизразни лица.

Нина се изненада, като видя Колиър, който седеше на една от адвокатските маси, със строго изправен гръб и безизразно лице. Неговият помощник-прокурор, Барбара Бенинг, която се бе прехвърлила в Тахо преди три месеца, седеше до него. Тъмната й коса, която тя обикновено носеше небрежно пусната, сега бе стегната във френски кок. Днес косата й не беше в най-добрата си форма. Това трябваше да е големият случай, върху който той работеше през цялата година. На другата маса седяха тримата обвиняеми, с техните адвокати, сред които и ненавистния Джефри Рийзнър.

Нина прошепна лошите новини на клиента си. Той я изслуша и ентусиазмът му се изпари, лицето му се умърлуши над неудобната яка. Той хранеше надежди, макар че го бе предупреждавала да не очаква твърде много.

След като той си тръгна, Нина остана в залата. Искаше да чуе присъдата. Знаеше, че макар Колиър да изглежда спокоен, той се поти под яката. Можеше да си представи всички безсънни нощи, които бе прекарал над този случай. Освен че щеше да изрази искреното си съчувствие пред семейството на жертвата, една победа днес би върнала блясъка на невидимата звезда на ревера му — звездата на юристите. Дори би му спечелила изборите за областен прокурор.

Тя се ядоса на себе си. Нищо чудно, че бе станал неоткриваем. Съдебните заседатели решаваха точно неговото дело. Как е могла да бъде толкова заета със себе си?

Той щеше да затвърди позициите си, както правеше винаги. После тя щеше да отиде при него, да го поздрави и да го покани навън за по едно питие, за да отбележат случая. Мрачното настроение, което витаеше около него след тяхната екскурзия, щеше да отлети и те щяха да се смеят и да разговарят както преди… Тя понасяше с усмивка неудобството да седи върху дървената пейка и си мислеше колко много й се иска това.

Милн премина бързо през предварителната част, хвърли поглед на присъдата, която му подадоха веднага. Приставът връчи листа на секретаря, който от своя страна я върна на председателката на съдебните заседатели. Роднините на обвиняемите затаиха дъх по време на тази процедура. Ако не се смятаха те и Барбет Кейн, репортер на „Тахо Мирър“, седнала на задните банки заедно с фотографа, залата беше празна. Адвокатите и обвиняемите бяха на крака.

Председателката на съдебните заседатели, в която Нина разпозна библиотекарката от местния държавен колеж, се изправи и заеквайки на непознатите имена, прочете присъдата на всеки от тримата обвиняеми.

— Невинен. Невинен. Невинен.

Близките надаваха радостни възгласи при произнасянето на всяка присъда. Подсъдимите запрегръщаха адвокатите си, прегръщаха се един друг. Един от тях плачеше от облекчение. Съдебните заседатели имаха нещастен вид. Нина не можеше да види лицето на Колиър, но раменете му се прегърбваха все повече и повече при изричането на всяко „невинен“ и тя можеше да си представи как се чувства той. Барбара Бенинг сложи ръка около раменете му, сякаш искаше да го успокои.

Очертаваше се тежка нощ за Колиър. Когато Милн освободи всички точно в пет часа, тя се опита да пресрещне Колиър, но той разговаряше в залата с няколко от съдебните заседатели. Израз на дива болка и унижение премина през лицето му, когато разбра, че тя е била в съдебната зала. Погледът му се върна към съдебните заседатели, които казаха, че съжаляват, но че законите в щата не позволяват несъмнеността на обвинението.

Той не искаше да разговаря с нея. Тя заслиза по стълбите, силно угрижена за него.

 

 

В седем часа Пол се върна в „Сийзърс“, взе си душ и се среса за минути. В цветарницата на партера откри букет слънчогледи, набрани от долината. Едрите им цветове бяха леко наведени, но все още сияйно златни.

Загоряла и боса, Ким го посрещна на вратата в топлата вечер. Носеше тясна памучна рокля. Тя се обърна и го поведе към осветения с фенери двор. Пол предчувстваше голотата й под леката дреха.

— Как върви работата? — попита тя, щом седнаха пред двете чаши с мартини.

Около лицето й трептяха пламъците на свещите и топлата им светлина играеше по загорялата и шия, украсена с огърлица от аметисти.

— Перките помогнаха. Май открих колата.

— Много се радвам. Чувствах се глупаво, дето не мога да описвам нещата конкретно. Но цветовете… Винаги улавям цветовете.

— Остана един цвят в картината, който не можахме да си обясним.

— Да. Зеленото. Отпред. Забелязал си го. Шофьорът беше… зелен. Това е единствената причина да го използвам.

— Носел е нещо зелено?

— Не си спомням нито косата, нито лицето. Само цвета. Не мисля, когато рисувам. Никога не казвам „това е кола или нещо друго“ Цветните петна сами се оформят. Това, което рисувам, е чувството. Бялото е смекчено със сивкави тонове; оранжевото е засенчено от синьо, зеленото е агресивно, дори металнозелено. Картината е силна и трагична като колорит. И все пак някои от петната явно изобразяват това, което съм видяла, специално колата. Така че може би и зеленото представлява нещо истинско. Не знам. Толкова е обезсърчаващо.

— Ти се справи много добре — каза Пол успокояващо. Той взе ръката й и я задържа, като изследваше малко петънце боя в извивката между палеца и показалеца й. — Хубави ръце — каза той и я целуна по това място. — Тя му позволи да обърне ръката й и да я целуне по дланта. — Какво рисуваш сега? Мога ли да го видя след вечеря?

— Малка картина на кактусовата градина.

Пол засмука маслината си.

— Възхищавам се на хората, които творят нещо.

— Струва ми се, че и твоята работа изисква доста творчество.

— Мда. Май наистина е така — каза изненадано Пол. — Макар че досега не съм гледал на нея по този начин.

— Понякога е необходимо да се провалиш, да се надсмееш над себе си.

— Няма проблем. През цялото време го правя.

Тя го гледаше по начин, който той намираше за много ласкателен. Хипнотизираше го с движенията си, с погледа си, с аромата си. Усмихваше се замислено.

— Бих искала да те нарисувам. Гол — каза тя.

Той се изсмя и си помисли за картината й с брадатия кактус. Опита се да си се представи абстрактен, захвърлен сред тези необикновени цветове. Не успя.

— Сериозно. Русите мъже са предизвикателство към художниците, защото градацията в цветовете е толкова неуловима и деликатна.

— Аз — деликатен? Това е нещо ново.

Очите й го разглеждаха от горе до долу.

— Името ти е холандско, но приличаш на швед или на датчанин. С едър скелет и мускулесто телосложение.

Обективистичният й подход най-накрая го победи. Той слушаше меките думи, произнасяни от съвършено очертаните й устни.

— Бих искала да те нарисувам, както седиш ей там и пиеш мартини от кристална чаша на светлината на свещите.

— Чисто гол?

— Мда. Чудя се… имаш ли нещо против да си свалиш ризата?

— Съвсем не — каза Пол учтиво и съблече ризата си толкова бързо, че за малко да разлее питието си.

Тя стана и се приближи към него, движеше се бавно, гласът й беше много спокоен.

— Виж как светлината позлатява русите косми по гърдите ти — промърмори тя, като прокара опитния си пръст през зърното му. Ризата се свлече от ръката му, съвсем забравена.

— Моля те, не мърдай. Искам да… изследвам ефекта на светлината.

Тя го докосваше с пръсти, леки като перца, по бузите, по косата, по раменете и по гърдите. Сърцето му биеше толкова силно, че още малко щеше да изскочи навън. Внезапно, някъде в долната част на грижливо поддържаната му коремна преса тя се поколеба.

Ароматната й коса се спускаше покрай главата. Той не можеше да види лицето й.

— Знаеш ли — каза тя с толкова слаб глас, сякаш беше много далече, — искам прекалено много, но наистина ми се ще да видя краката ти.

И тя смъкна панталоните и слиповете му надолу. Пръстите й започнаха да се движат отново, от прасеца към бедрото му.

Тя коленичи срещу колосалната му ерекция.

После взе стъпалото му, вдигна го, сякаш да провери колко тежи, обърна го оттук, оттам.

— Ако не възразяваш, Пол, облегни се малко назад. Така е добре. Затвори очи и се отпусни. Сложи ръце зад тила си, така е много добре… Да, харесва ми много.

Последва дълго мълчание. Нервите на Пол се изопнаха в очакване на кадифеното докосване на устните й. „Хайде, скъпа, хайде“.

Нетърпимо възбуден, той чакаше.