Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (16)

16

— Коя новина искаш да чуеш първо — питаше Джинджър по телефона — добрата или лошата?

През този съботен следобед Пол се беше опитал да придаде относително завършен вид на задачите, с които се занимаваше и сега й се обаждаше от един уличен автомат. Приятелят му от отдела за моторни превозни средства беше казал, че компютрите в отдела не могат да открият всички собственици на понтиаци „Каталина“ от определен град със задна дата.

— Първо лошата.

— Лошата е, че колата е била измита и излъскана и отвън, и отвътре. Свалих седалките и лоста за скоростите — отдолу има съвсем малко прах. Чистих, докато се почувствах като прислужница. Открих толкова кучешки косми, че мога да напълня една възглавница. Също и косми от деца и възрастни. Изпрати ми проби от семейството от Лос Анжелис. Имам чувството, че всички ще се окажат техни.

— Някакви следи, че колата е била по планините?

— Под пода намерих няколко борови иглички. Историята на твоя човек, че е купил колата от планините, може да е вярна, но може и да не е.

— Нещо друго?

— Следи от дъвка по дръжките на вратите. Следи от бонбони „Скитълс“ и „М&М“ Картонена подложка, която се използва при готовите сладки. Кутия от „Пепси кола“ под предната дясна седалка. Евтина имитация на маркова писалка. Дребни монети и стар светлокафяв молив за вежди.

— Някакви отпечатъци от пръсти?

— Милиони. Сравних ги с отпечатъците на семейството. Един милион техни. Даже и няколко твои по волана и дръжките на вратите. Но са много повече. Работя върху тях, но ти знаеш, че не можеш да очакваш от мен да идентифицирам всичките. Няма абсолютно никакви следи от кръв. Освен това открих и доста ситен прах. Но по отношение на прахоляка наистина няма нищо необичайно. Дори и на молекулярно ниво, това си е просто обикновен прах от Лос Анжелис. Няма никакви съмнителни зрънца или спори.

— Хайде де! — каза разочаровано Пол.

— И едно интересно нещо — петна от сперма по задната седалка. Ако ми изпратиш проба от спермата на Брайт, ще се опитам да направя някои изследвания. Или пък, мога да направя цялостен ДНК тест на кръвните проби, стига да не ми ги изпратиш по пощата. Преди време там ми изгубиха чековете, а само един Господ знае къде е отишла последната ми пратка от фабриката в Ню Джърси с лабораторни принадлежности за тестване.

— Ти наистина се забавляваш, анализирайки секретите на съществуващото — каза Пол. В слушалката се чуваха специфични пиукащи звуци. Пол си представи Джинджър, с която работеше от доста време, но не беше виждал лично, като една от онези перфектно изглеждащи дами от американо-азиатски произход, олицетворение на ефикасността. Сигурно докато сега говореше с него, подпряла телефона с рамо, изпълняваше още четири различни задачи.

— Дали мамчето и татенцето са подходящи кандидати за малко романтика на задната седалка? Колата е голяма и широка. Достатъчно голяма и широка, за да изкуши дори хора на средна възраст.

Пол си спомни за Брайт и съпругата му. Беше му трудно да си представи, че Дебс ще намери сили или време за едно приключение в колата, но човек никога не знае.

— Не питай мен.

— Тогава попитай Брайт.

— Ще го попитам.

— Защото, ако не са го правили те, а децата им все още са малки, остава да е бил предишният собственик.

— Или някой член на племето на Ал Баруки. Колата е била при тях за известно време. Човек не би имал нужда даже и от партньор.

— Смело предположение — каза Джинджър. — Кръстословицата трябва да се реши.

— Добрата новина?

— Колата със сигурност е претърпяла катастрофа. Както вече ти споменах, тя е много добре боядисана, като оригиналният бял цвят е сменен с черен. Сменени са и всички уплътнения. Този тип коли са с нестандартни, така че уплътненията са приспособявани допълнително. Аматьорска работа. На практика, вятърът спокойно си духа през тях. Радиаторът, гумите и скоростната кутия също са нови. Но като изключим всичко това, колата е бонбонче. Брайт не те е излъгал.

— А нещо за стъклата, които намерих на паркинга?

— Това е фабрично стъкло, което е използвано за огледалата на този тип коли, но не и за фаровете. Това е всичко, което мога да ти кажа засега, защото старото огледало е сменено.

Беше ясно, че няма да види в огледалото духа на Ана.

— Това ли е всичко?

— Запазих най-доброто за накрая. Наистина добрата новина, ако може да се нарече такава, е това, че пробите, които ми изпрати от Ана Мийд съвпадат с малкото кръв, която открих, в една от гънките на бронята. Очевидно е, че бронята е била измита, без да е сменяна. Автомивките просто препикават колите.

Пол усети, че на лицето му се появява безумна усмивка. Джинджър беше успяла. Колата със сигурност беше понтиакът на Брайт.

— Наистина обичаш да държиш хората в напрежение — каза той. — Приятна, Джинджър. Проклятие! Трябва да се връщам в Кармел и да се погрижа за едни други клиенти. Не зная колко време ще ми отнеме това.

— Какво да правя с колата?

— Клиентът ми мисли да изпрати един експерт от Елдорадо, за да я върне обратно тук. Делото все още не е приключило. Той ще предаде резултатите от изследванията в полицията.

— Той ще изпрати ченге дотук? Какъв е този човек, да не е полицейски шеф?

— Нещо повече.

— Мисля, че вече ми е ясно как си успял да ми доставиш проби от жена, починала преди три години. Но какво да правя с космите и петната от сперма? И да продължавам ли да работя върху отпечатъците от пръсти? Иска ми се да приключа с тази работа, Пол. Някой друг трябва да поеме вече нещата, така е редно.

— Предполагам, че клиентът ми ще задържи колата около седмица, а аз ще звънна на човека в Лос Анжелис. Ще гледам да получиш пробите веднага, за да ги анализираш и да напишеш доклад. Ще можеш ли да свършиш бързо тази работа?

— Изпрати ми пробите и ще ги анализирам. Но става въпрос за преди три години и доста хора са влизали в колата през това време. Не бива да очакваш нищо.

— Ако никога нищо не очакваш, няма да правиш нищо. Открихме колата. Нашата свидетелка не може да я опише като по снимка, но пък ако я види, току-виж я разпознае.

— Какво друго имаш?

— Старият дявол няма нищо повече.

— Пусни обява във вестника — каза Джинджър. — Обещай парична награда за всекиго, който е виждал колата или самия инцидент. Един мой приятел адвокат винаги прави така при случаи на избягали шофьори от местопроизшествието.

— Току-що го направих.

— Е — Джинджър беше изчерпала запасите си от предложения, — добре тогава. Трябва да продължавам да търся иглата в купата сено.

— Ще се чуем скоро. — Пол затвори и погледна към надвисналите облаци. Намери още една монета и позвъни в офиса на Нина, вкъщи и в колата й. Навсякъде само записи на телефонен секретар.

Искаше му се да я види, преди да се сбогуват. Имаше огромно желание да поговори с нея. После се отърси от това усещане и позвъни на Ким. Чу сочния й алт, който съобщаваше на света, че тя ще е извън града за няколко дни и молбата да се остави съобщение.

Добре, по дяволите. Сакът му за тенис, пълен с мръсни дрехи и съоръженията му вече бяха натоварени в багажника, а още сутринта беше освободил стаята в хотела. Сви рамене и се качи в колата.

По пътя извън града спря да хапне нещо. Макар че беше едва пет и половина, беше толкова мрачно, като че ли денят свършваше. На шосето край Еко Съмит започваше неговият сто и тринайсет километров път, сто и тринайсет хиляди метра надолу съм Сакраменто, където щатската магистрала номер пет щеше да го отведе на юг към Пачеко Пас и към къщи. От тонколоните звучеше куул джаз, а отоплението работеше за първи път през този сезон.

Ликуването му беше отминало. Новините от Джинджър преобръщаха нещата, но имаше още толкова много несвършена работа в Тахо. Той беше съживил от пепелта „случая Мийд“ и не искаше да го изоставя. А и Нина го безпокоеше. Нейният случай беше опасен, от типа екшън на живо, което не му харесваше. Тя му се беше обадила, а той не можа да й помогне много. И Ким — още една гореща ситуация.

Той можеше да обърне колата и да се върне, но ако го направеше, щеше да изгуби най-малко двама от постоянните си клиенти в Кармел, което щеше да се отрази чувствително на бюджета му през следващите месеци.

Колебаейки се все още, той отмина табелата за Райт Лейк, някъде нагоре в планината, на шестнайсет километра от главния път отдясно. Стори му се, че в края на огледалото за обратно виждане зърна очуканата бяла кола на Нина, която пълзеше по онзи път. Вече имаше и халюцинации.

Той продължи напред.

 

 

На върха пътят стана равен и Нина навлезе в ниска алпийска гора. Прекоси красива местност, на около две хиляди метра над морското равнище, над която вече нямаше планини. Продължи още няколко километра по изровения, пълен с дупки път, без да види никаква следа от хора или от животни, а после от мрака на небето попадна в мрака на дърветата, защото пътят навлезе в гъсто залесена гора.

На няколко места имаше следи от изсичане на дървета: камион, натоварен с трупи, стърготини и изпочупени парчета дърва, разхвърляни по пътя, но не и хора. Облаците бяха надвиснали над тесния път и тя караше с трийсет километра в час. Дори и шумът от мотора беше затихнал. Скоро щеше да се стъмни.

Най-после стигна до табелата „Райт Лейк — къмпинг и бунгала.“ Докато се приближаваше бавно към първото бунгало, което изникна пред погледа й, през дърветата забеляза малкото езеро, зелено и спокойно. Както и при повечето от езерата в басейна на Лейк Тахо, и тези бунгала бяха построени точно до брега, а на много от тях верандите бяха надвиснали над водата. Повечето имаха дървени капаци по прозорците, предпазващи от вятъра. Всяка къщичка имаше собствен резервоар за вода и лятна кухня. На фона на последните късчета светлина тя не можа да забележи следи от електрически жици. На летните обитатели със сигурност им харесваше да се връщат в деветнайсети век. Вероятно прекарваха времето си, като ловяха риба с канута или се катереха по скалите наоколо, а вечер, под светлината на петромаксовите лампи, редяха картинни мозайки.

Бунгалото, което търсеше, беше малко по-настрани от другите, със собствен черен път, който свършваше на самия бряг.

Беше потънало в мрак, но тя забеляза отблясъци от светлина по ъглите.

На пътя нямаше кола. Тя въздъхна с облекчение. Вътре нямаше никого. Но онази светлина…

Първото й почукване беше толкова колебливо, че едва ли някой би могъл да го чуе. И все пак тя дочу в отговор някакъв звук, плах и лек, като прошумоляване на перде. Отвътре лъхаше топлина. Тя потропа отново: рязко и делово, служебно почукване. Никакъв отговор, с изключение на онова едва доловимо прошумоляване. Натисна бравата.

Вратата беше отключена. Онова, което шумолеше беше огън.

Огънят идваше от всички страни. В ъглите се движеха горещи сенки. Скована от изненада, тя видя как завесите станаха на пепел. Близо до тях на пода беше проснато нещо, което излъчваше сладникава, противна воня на разлагащ се труп, смесена с миризмата на бензин, нещо, увито в димящо одеяло, нещо голямо — мили Боже, това беше човек, това трябва да беше тялото на Рей де Биърс…

Тя отстъпваше назад, когато видя Куентин де Биърс, проснат до димящото канапе, устата му беше застинала в изкривена гримаса, като че ли щеше да каже нещо, очите му — широко отворени и неподвижни, с обгорени вежди. Дрехите му също димяха.

Със затворена уста, давейки се от дима, тя прекоси стаята и стигна до него, чувствайки засилването на огъня от тази страна на стаята. Куентин я гледаше втренчено, докато тя, сграбчила отпуснатата му ръка, се опитваше да напипа пулса на китката му. Ръката беше топла, но нали всичко в стаята беше горещо и ставаше още по-горещо… Не успя да открие пулс. Хвана го за раменете и се опита да го извлече навън, но той беше прекалено тежък. С всяка клетка от тялото си Нина усещаше, че той е мъртъв.

Пламъците, изпепелили завесите, се усилваха и започваха да облизват тавана. Част от горящия покрив се сгромоляса, разгоряха се десетки мънички огньове.

На пода лежаха зелени слънчеви очила „Вюрнътс“. Пресегна се и ги грабна, знаеше на кого могат да бъдат.

— Джейсън! Джейсън!

Тя изскочи от предната врата. По блузата й играеха змиевидни искри, които започнаха да горят. Нина я разкъса и изгаси, после изтича към колата. Зад нея пращящият огън търсеше още храна, обгърна стените и проникна през дървения покрив, където се завъртя в дивашки танц на фона на тъмното небе…

Тя скочи в бронкото и превключи на задна…

Предните прозорци на бунгалото експлодираха, отломките се разхвърчаха в радиус от шест метра, толкова близо…

После островърхият покрив започна бавно да се свлича, падайки със свистене на една страна. Огнените езици лакомо изпълзяха изпод новите пукнатини и процепи. Имаше чувството, че целият свят се подчинява на огъня, като че ли беше направен от картон.

Даде назад, но продължаваше да стои на пътя, а очите й безпомощно гледаха бунгалото. Тогава чу ужасен звук, като че ли някой засмукваше нещо.

Едната част на бунгалото гореше, изправяйки срещу бронкото синкаво-оранжевите си пламъци и задушливия горещ въздух. Отвсякъде хвърчаха горящи трески.

Тя беше на шосето. Пусна ръцете си от волана и извади клетъчния телефон. Не. Прибра го обратно и подкара към къмпинга, където на идване беше забелязала телефонна кабина. Блъсна монетата в процепа и набра 911.

— Пожар! — крещеше. — На Райт Лейк! Бързо!

Когато започнаха въпросите, тя постави обратно слушалката и пое към главния път.

По целия път надолу в планината очите й го търсеха. Тя викаше името му през пустата равна местност и през тъмната гора. Но Джейсън не отговори. На Еко Съмит тя чу сирените, а после видя и мигащите червени лампи на пожарните от Тахо, които идваха срещу нея.

Паркира колата на алеята пред Мат и с треперещи пръсти бръкна в джоба си за ключовете от къщата, извади ги и ги постави на предната седалка до слънчевите очила „Вюрнътс“, с осаждени стъкла.

Очилата на Джейсън.