Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (10)

10

— Да, перки. Големите бензинови лами от петдесетте и началото на шейсетте години. Крайслер, буик, понтиак, може би. Бяла, с големи перки. Кои бяха златните години на перките? Петдесет и осма? Петдесет и девета? Кажете ми.

Седнал с кръстосани крака на леглото, със сандвич от сьомга и топено сирене, Пол въртеше телефоните. Беше едва девет часът сутринта и някои от местата в неговия списък все още не отговаряха. Щеше да им позвъни по-късно.

— Перки. По колко коли с перки продавате всяка година? Може би по две? Направете ми тази справка. О, да, благодаря ви. Докарайте колата, която търся и ще има награда за вас… Частен колекционер. Нямам нищо общо с полицията — момент, някой звъни…

На вратата стоеше лъскав костюм, запълнен от смачкан търговец на коли. Пол можеше да се закълне, че е такъв, защото притежаваше усмивката на търговец, богата на зъби и бедна на топлина под четинестия мустак. Набит, с пригладена коса, на ревера на сакото му разпръскваше аромат бяла роза.

— Момент да затворя телефона.

Той сложи слушалката и проучи посетителя си, който му подаде ръка.

— Мунир ал Баруки. Приятно ми е. Вие ли сте господин Ван Уегънър?

— Заповядайте.

— Хубаво място за бизнес — каза Ал Баруки, като влезе. — Вие сте частен детектив, нали?

— Точно така.

— Винаги съм искал да бъда частен детектив, но никога няма да мога да взема разрешително. Малък проблем на Юг. О, какъв хубав полуавтомат имате там на масата.

— Какво ви води в скромната ми хотелска стая?

Баруки си направи оглушки.

— Когато работех като охранител, носех изработен по поръчка четирийсет и пети калибър. Знаете каква слава му се носи. Поръчан беше при Бил Уилсън в Арканзас. Беше с шлайфан пълнител, предпазител Бийвъртейл, дръжки от Ким Арендс, цев Уилсън и спусък Видеки. И мерници Бо-Мар. Обичах тази пушка.

— Всички обичаме пушките си — каза Пол. — Какво стана с него?

— Загубих си разрешителното. Започнах да продавам кадилаци втора употреба в Чико. Преди няколко години дойдох в Тахо. Проиграх си патроните и останах в Тахо. И така, я да видим какво има тук? Изглежда като Sig 210.

— Близо си — каза Пол. — CZ–75, деветмилиметров. Петнайсет патрона и още един в патронника. Почти толкова точен, колкото и Sig, оригинално деветмилиметрово чудо.

— Магазини „Пребан“? — каза Ал Баруки, промъквайки се към пушката. Пол го превари и си я взе.

— Да, направо от фабриката в Бърно.

— Зет ми имаше CZ. Знам ги. Може да се носи с патрон в цевта и пуснат предпазител.

— Позна — каза Пол. Досещаше се, че Ал Баруки скоро ще заговори по същество. Освен това обичаше да се възхищават на оръжието му. Другите хора имат домашни любимци; той хранеше нежни чувства към пистолета си. Беше красив, секси и прилягаше съвършено на ръката му. Взе го в дланта си и го показа на Ал Баруки, за да може онзи да го разгледа хубаво.

— Разбира се, деветмилиметровият няма стопиращата сила на четиридесет и пет милиметровия — каза Ал Баруки.

— Все пак с това нещо не можеш да пробиеш бронежилетка. Знаеш какво казват: „Всички падат под полето“.

— Всички падат, ако стреляш точно — каза Пол и внимателно постави пистолета в кобура му. — Е — каза той.

Ал Баруки разбра намека.

— Позвънили сте тази сутрин в „Сиера Кадилак“, където работя. Шефът ми съобщи за обаждането. Той е нов, а аз съм тук от три години.

— Продължавайте. Вие сте търговец на коли, нали?

— Това правя, да, придвижвам ламарината. Може да знам колата, която търсите. Колко е наградата?

— Ако наистина е колата, която търся и вие ми кажете къде да я намеря, ще ви дам стотачка.

— Стотачка? Я не ми губете времето! — Ал Баруки се отправи към вратата, обърна се и погледна Пол, за да провери на какво мнение е той. Пол го гледаше как слага ръка на топката на вратата разколебан и как се връща обратно.

— Около тази кола има специфични обстоятелства — каза Ал Баруки.

— Слушам ви.

— Осъществих прехвърлянето частно. Не през Сиера.

— Какво прехвърляне?

— Човекът ми плати да се отърва от нея. Не исках да я прекарвам през сервиза, просто за всеки случай, нали разбирате?

— В случай че стане напечено, да, разбирам.

Ал Баруки вдигна рамене.

— Е, кой знае. Както и да е, откарах я вкъщи. Ако имаше някакъв проблем, той не беше мой. Продадох я на един турист от Уайтиър, малко градче отвъд Лос Анджелис, евтино.

— Кога точно стана това? — попита Пол.

— Петстотин, ако ще говорим в детайли.

— Навън е хладно. Затвори вратата — каза му Пол.

— Триста.

— Двеста и петдесет. Последна оферта.

— Мога да загазя заради това — завайка се Ал Баруки, — освен това ще трябва да напусна работа. — Като видя, че Пол не се помръдва, той опита пак — господин Ван Уегънър, съсипвате ме, имам разходи…

— Посъбрал сте нещичко и от продавача, и от купувача — прекъсна го Пол. — Не сте обявил дохода пред данъчните. Продавали сте коли извън работа. Могат да ви уволнят. Така че да приемем, че ще си бъдем взаимно полезни. И за разлика от клиентите ви в автокъщата няма да си губя времето да ви слушам как дрънкате с надеждата да ме изръсите с още двеста долара. Двеста и петдесет.

— И без проблеми?

— Без проблеми.

— О’кей. Винаги можем да се споразумеем. Само едно условие — преди да започнем, нека поддържа пистолета.

Пол въздъхна, дръпна плъзгача и извади патрона от патронника, след това затвори магазина и дръпна скобата. Подаде пистолета на Ал Баруки, който го претегли, опита дръжката, погледна в цевта и насочи предния мерник към едно птиче, което кълвеше семена на перваза на прозореца.

— Па! — каза той като отдръпна ръката си. — Падна.

Птицата схвана намека и отлетя. Ал Баруки се усмихна и подаде пистолета обратно.

Пол го прибра.

— О’кей. Случи се преди три години през септември. Колата беше бял понтиак „Каталина“, модел 1959, в добро състояние, чист, с леко счупване на един от фаровете, една-две драскотини. Това беше. Купувачът плати за нея хилядарка, доста пари, ако се съобразяваме със синята книга за класически модели в подобно състояние.

Пол беше грабнал бележника си от масата и правеше бързи бележки.

— Кой беше продавачът? — попита той.

— След малко ще стане дума и за това. Името на купувача беше Брайън Брайт. Каза, че семейството му е имало „Каталина“ през шейсетте и винаги е искал да има друга. Ето адреса му.

Той му връчи едно сгънато мръсно листче. Пол каза отново:

— Продавачът?

— Без име.

— Ами регистрацията?

— Забравих я.

— Прекарвате ли някои от документите за продажба през Ди Ем Ви^[1]?

— Не, свързах двете контета, а за останалото те сами се разбраха.

— Как изглеждаше продавачът?

Ал Баруки поклати глава.

— Може би четирийсет-петдесетгодишен. Не беше млад. Не си спомням много ясно как изглеждаше. Все пак беше преди три години.

— Колко ти плати, за да забравиш името му и как изглежда?

— Малко отгоре — каза Ал Баруки. — И освен това спомена, че лично ще ми отреже топките, ако кажа на някого, така че разбирате, забравил съм.

— Не се съмнявам. Но не сте обещавали да не описвате колата, която е карал?

Ал Баруки се замисли върху това:

— Като идваше, караше каталината и си тръгна пеша. По-надолу по пътя имаше телефон. Може би си е повикал такси оттам.

— Ами шофьорската книжка? — попита Пол, но Ал Баруки вече клатеше глава. Нямаше намерение да идентифицира продавача и точка.

Пол реши, че ако можеше да проследи документите по обратния път, ще успее да хване продавача.

— Какво друго можете да ми кажете?

— Ами само… винаги ме досмешава за това. Колата си беше наред, дотолкова я проверих, но нещо около нея не беше наред. Не след дълго в автокъщата позвъниха ченгетата. Търсеха кола в светъл цвят, която да е претърпяла катастрофа. Не беше задължително да става дума за каталината. Дори не мога да кажа, че беше претърпяла катастрофа. Но винаги съм се чудил…

— Да?

— Какви ги е свършил ония? — каза Ал Баруки почти шепнешком.

Пол му даде парите и визитната си картичка:

— Можете да ме потърсите.

 

 

В един часа Пол хвана дневния полет за Лос Анжелис от летището на Тахо. Името на Брайън Брайт го нямаше в телефонния указател, но Ал Баруки му беше дал достатъчно добри координати.

Малкият чартърен самолет пореше облаците и с друсане се отдалечи от планините. Ниско долу горите закриваха третостепенните пътища, товарните камиони, крайпътните заведения и телефонните будки.

Самолетът подскочи отново, но това не направи впечатление на никой от тримата пътници. Стюардът седеше отпред и четеше списание. Нямаше филм, нямаше фъстъци, нито хубава дама, която да се приведе над него и да му предложи питие.

През дясното му коляно премина остра предупредителна болка. „Ергономичността, компактността и икономичността бяха най-прекрасните качества на тези малки скръндзави самолетчета“, мислеше си Пол, докато се опитваше да намери ново положение за дългите си крака, измъчени от близостта на предната седалка. Сега разбираше защо Брайън Брайт си е купил стара кола с перки, която харчеше по галон на осем мили. В каталината сигурно имаше място да изпъне целите си крака и багажникът й вероятно беше достатъчно голям, за да сложиш телевизора си и да го закараш на ремонт.

След час и половина Пол се събуди от дрямката си сред кафеникавия здрач, който се спускаше над пристанището на Ел Ей. Летяха срещу гаснещото слънце, чиято златиста светлина придаваше здрав и цветущ вид на всичко, до което се докоснеше. Приземиха се безпроблемно, Пол последва пилотите по коридора навън и попадна във вихрушката от горещ мръсен смог. Градът на падналите ангели!

В чест на Брайън Брайт Пол беше решил да наеме голяма кола, но агенцията предлагаше само крайслер льо барон с гюрук, направо лилипут в сравнение с миналогодишния бробдингнагс. Провери в картата и видя, че Ийст Уайтиър се падаше точно от другата страна на града, на около петдесетина мили.

Смъкна сенника на предното стъкло, качи се в колата и потъна в задръстената магистрала. Горещият вятър и газовете го блъснаха в лицето. Очите му засмъдяха и започнаха така да сълзят, че трябваше да изтрива сълзите си с ръкав.

Мислеше, че с кабрио ще е по-хладно, но след пет минути се пресегна да дръпне гумения гюрук и включи климатика. За нещастие гюрукът не се затваряше плътно. Продължи да кара и го хвана яд на другите шофьори, които се плъзгаха около него в плътно затворени коли с работещи климатици.

Караше през гигантския задушаващ град, фасадите на огромните сгради бяха изпъстрени с графити и всичко плуваше в прах. Той си позволи да се откъсне за малко от случая и да мисли за жени, любимата му тема за медитация, по-поглъщаща дори от пистолетите или предстоящата вечер.

Беше му омръзнало да тича подир Нина като пале, което се моли да го помилват. За Бога, ще го направи с Ким. Простата последователност на тези две мисли го накара да погледне на ситуацията от различен ъгъл. Дали обаче Ким не беше просто реакция на Нина?

„Ким е секси, класически тип, мислеше си той, имаше профил, изсечен сякаш върху римска монета и излъчваше женственост и спокойствие. Работеше вкъщи. Обичаше да си готви вкъщи, обичаше той да бъде с нея вкъщи. Тя беше артистична, очарователна и си струваше да продължи да опитва.

Но какво да кажем относно обета за безбрачие, който беше дала тя? Какво да кажем за «не ходя по срещи»? Тя беше определено хетеросексуална; бе видял мъглата, която се спусна пред очите й, когато я целуваше. Нямаше да си струва да я преследва, ако не сложеше едно-две препятствия по пътя му.

Чудеше се дали Нина изобщо ще забележи. Нека да научи от Колиър. Нека разбере, че не е единствената.“

Движението стана по-проходимо и той профуча покрай един тежкотоварен камион, като вдигна седемдесет километра в час. През пролуките на рекламните табла се мяркаха разнебитени и овехтели жилищни постройки. Надписите маркираха посоката — Хотърн, Гардена, Уотс, Линууд, Комптън, Парамаунт и Белфлауър.

Той сви на север по шосе N 605. Трафикът се сгъсти отново. Норуок, Дауни, Санта Фе Спрингс… табелите се редяха една след друга.

Покрай пътя се нижеха къщи, подобни на бараки, сухи бетонни канали и еднообразни алеи с плочки, крайпътни магазинчета и павилиони за бърза закуска. В четири часа все още беше така горещо, че той усещаше миризмата на топящ се асфалт.

Това еднообразие го измъчваше. Много пъти си помисли, че се движи в кръг. Империята на злото със сигурност не би могла да предложи много повече. Минаваше през центъра на следвоенната американска мечта, заобиколен в радиус от петдесет-сто мили от едноетажни евтини паянтови къщи, с по три спални, две бани, два гаража и зелени моравки с барбекю в двора. Той зави в една задънена улица, наречена „Авалон Плейс“ и спря пред къщата на Брайън Брайт. Точно като всички останали къщи, и тази бе измазана с гипс, пред вратата бяха струпани няколко велосипеда. Той бе планирал малък предварителен оглед на мястото, преди да се срещне с Брайън, но беше прекалено топло, мамка му.

Почука на външната врата, но никой не му отговори. Предполагаше, че може с точност да познае по кое време Брайт се връща от работа в завода за авиобои. От ъгъла на улицата Пол си купи шест кутийки диетична кола, после спря пред паркинга на Брайт, където едно полуизсъхнало дърво хвърляше оскъдна сянка. Там прекара следващия един час, най-горещия в живота му.

С гръмовен рев и облак мръсни газове, Брайън Брайт се появи на алеята, малко след шест, напълно според предвижданията на Пол. Пол тъкмо се връщаше от задния двор, където бе принуден да се изпикае, след като бе допил и шестата кутия кола.

— Ей! Какво правите в моя заден двор? — викна мъжът като слезе от голямата, лъскава кола.

Не кола: автомобил, дълъг двайсет стъпки, толкова тежък, че беше оставил дълбоки следи по алеята, ослепително хромиран и боядисан в лъскавочерно. Отзад, щръкнали на осем инча във въздуха, примигвайки с кръглите си червени стопове, стърчаха перките. На Пол му заприличаха на червените триъгълници от картината.

„Понтиак «Каталина», модел 1959“, помисли си Пол със задоволство.

— Съжалявам — каза той. — Просто ви търсех. Реших, че може да сте на двора. Той се приближи към колата и погледна фаровете. Нямаше драскотина, погледна и предното стъкло — нищо му нямаше. Просто една случайна кола сред хиляди други.

— Кой сте вие? — запита мъжът. Беше около трийсетте, с розово лице, рано оплешивял, носеше тъмни очила и кутия за храна.

— Казвам се Пол ван Уегънър. Вие ли сте господин Брайт?

— Да.

— Аз съм частен детектив, господин Брайт. Може ли да поговорим за малко?

— За какво?

— За колата ви.

— За колата ми? Какво за колата ми?

— Спокойно, господин Брайт. Аз търся предишния й собственик. Няма нищо общо с вас.

— А, добре. Минах трийсет и пет мили досега по магистралата и имах тежък ден в офиса си. Жена ми и децата скоро ще се върнат вкъщи. Така че защо не дойдете след вечеря?

— Току-що прелетях петстотин мили и минах още петдесет с кола, за да ви видя колкото можеше по-бързо, господин Брайт. Нека си поема дъх, тук отвън е прекалено горещо. Хайде да влезем вътре.

Брайт хвърли поглед на наетата от Пол кола и каза:

— Никога не карайте кабрио по тия места през август. Ще получите слънчев удар. Само туристите карат кабриолети. Слънцето тук е прекалено силно, за да стоиш на открито. Кормилото така се нагрява, че не мажеш да го пипнеш, а също и седалките, те направо се разтичат от…

— На мене ли ми го казвате?

— А, да, добре. Елате на верандата.

Пол последва Брайт през бетонената алея. Минаха през няколко стаички, прескачайки разхвърляните детски играчки. Задният двор представляваше квадрат, засаден с райграс и очертан от червена ограда.

Пол се разположи на един от сгъваемите столове, а в стомаха му се плискаха изпитите газирани напитки.

— Идвам след секунда — каза Брайт.

Той се върна след малко, обут в къси карирани гащета, с две високи чаши, пълни с вода и лед. Поиска разрешителното на Пол и разгледа снимката с присвити очи. После се облегна назад в стола си:

— Винаги съм знаел, че покупката на каталината няма да остане без последствия. Цената беше твърде ниска. Предполагам, че е била открадната.

— Защо мислите така?

— Защото не беше сделка като сделка. Мисля, че се оставих да ме баламосат. Обратно ли трябва да я връщам, или какво? В нея съм вложил много пари. Просто я обичам. Има ли някакъв начин да си я задържа?

— Интересен избор на превозно средство — каза Пол. — Първо, защо го избрахте?

— Да, изисква много грижи — каза Брайт през смях. — Жена ми казва, че съм ненормален, но когато в събота се качим всички в колата и отидем до Хънтингтън Бийч, на нея много й харесва. На улицата всички ни зяпат. В работата всички знаят „бримката на Брайън с перките“ По цял ден стоя в една кутийка, върху сиво бюро с бежов телефон, матов компютър, и един млад фукльо, който постоянно ми наднича през рамото. Живея като всички останали. — Той посочи към къщата. — Но колата ми, това е нещо съвсем друго.

Пол кимна с разбиране, като мислеше за слабостта си към своя додж рам.

— Това е Ел Ей. Не можете да си представите колко време човек прекарва в колата си. На парти не ви питат как карате, а какво карате. Цял живот съм живял в предградия — продължи Брайт, като подрънкваше с леда в чашата си — Уайтиър, Пико Ривера, Норуок, Ла Мирада, няколко години в Сан Фернандо Вали и една година в Ориндж Каунти. Веднага щом направеха ново предградие, моите родители се местеха в него. Те дойдоха от юг веднага след войната и мислеха, че са намерили рая. Нямаха търпение да се разделят с миналото си. Израснах с идеята, че всички са дошли отникъде. Всяка година оттогава се местехме в друго предградие, досущ като това, което бяхме напуснали. Цялата ни история и всичките ни навици се загубиха при тези премествания, сещате какво имам предвид, нали?

— Някои хора цял живот търсят това…

— Не и аз. Отегчаваше ме. Чувствах се без душа, Пол. — Това бе казано с такава печална сериозност, че дори Пол се трогна.

— Защо не си тръгнахте оттук, когато пораснахте, щом не ви е харесвало? — попита Пол.

— Кой казва, че не ми харесва? Това е добро място за отглеждане на деца, тук могат да спортуват, да прекарват много време навън. Не знам по-добро място. Тук не могат да се забъркат в гангстерска банда или да налетят на някого, който продава наркотици на ъгъла. Тук те са защитени. Мислят си, че животът е само „Спасители на плажа“ Удобно е. Но…

— Безопасно и стерилно — каза Пол.

Очите му обиколиха двора. От другата страна на оградата се виждаше струя вода и се чуваше звукът на механичната ливадна пръскачка. Най-после жегата беше попреминала и поне се дишаше по-лесно.

Струваше му се, че познава Брайън Брайт. Той самият можеше да бъде Брайън Брайт, който излиза за работа, връща се вкъщи, възпитава децата си, играе голф в неделя… Времето винаги е сухо и слънчево, и накрая изсушава и него, и тогава той поема последния си път в катафалка към гробището Роуз Лоун. Стига до небето, където стои един съсухрен господ с кльощави крака по шорти, пие вода с лед и играе голф по-добре от всеки ангел. Брайън ставаше все позамислен.

— Понякога, нощем… си мисля какво ли правя тук. Какво е това, което е само мое. Знаете ли? Кой все пак е Брайън Брайт? Аз не съм религиозен, не мога да се вържа на ню ейдж и останалите шарлатани. Не знаех накъде да погледна. Най-накрая погледнах вътре в себе си. Бях като голям телевизионен екран, с много реклами и фирмени марки — работата ми, къщата, семейството, но без знак от мен самия, разбираш ли, Пол?

Един ден казах на жена ми, че отивам до езерото Тахо сам, тя не ме разбра. Няма значение, казах й, че отивам и толкова. Карах Нисан Сентра на седемдесет хиляди мили. Отидох там и видях дървета и планини. На третия ден седях на една скала и гледах към изумрудения залив. И тогава нещо се случи. Имам предвид, в главата ми. За първи път разбрах, че това съм аз. Осъзнах себе си. Случвало ли ви се е такова нещо преди? НЛО, мистически глупости?

— Къде ти такъв късмет.

— Когато дойдох на себе си, знаех, че се е случило нещо важно. Знаех кой е Брайън Брайт и исках да го покажа. Така че хората да разберат, че съм различен.

Той посочи с палец гърдите си, за по-голяма яснота. Качи крака на ниската пластмасова маса. Известно време размахваше подметките си в ритъма на пръскачката от съседния двор. Пол схруска парче лед. На Брайт му се говореше. Нека говори.

— Реших да купя кола — каза Брайт.

— И отидохте да търсите кола в Тахо?

— Да, говорих с няколко търговци. Отначало не знаех какво точно търся. Не трябваше да е много скъпа. Макар че и Дебс работи, имам ипотека, имам деца. А, чувам, че тя си идва, заели сте мястото й на паркинга.

Пол стана.

— Ще я преместя.

Брайт също се изправи.

— Може би ще вечеряте в някой моден ресторант тази вечер? — попита той малко срамежливо.

— Не, не, нямам никакви планове.

— Можете да хапнете с нас. Трябва сега да се захващам за работа, децата сигурно са гладни.

— Чудесно.

Пол премести колата си, представи се на госпожа Брайт и й предложи да пренесе пакета с покупки от колата до къщата. Трите деца притичаха покрай тях и той чу шума от телевизора в хола. Госпожа Брайт му се усмихна забързано от кухнята, където съпругът й вече включваше фурната и вадеше чиниите. Те се целунаха и започнаха да приготвят вечерята, като оставиха на Пол досадната задача да стърже морковите.

Госпожа Брайт имаше отнесения поглед на жена с три малки деца, която освен това работи на пълно работно време. Тя очевидно реши, че Пол е някое другарче на Брайън по голф, наминало на гости случайно. Влезе в спалнята и се появи след малко боса, с широка риза на цветя. Седнаха на дивана пред телевизора да гледат „Леопарди“, докато стане вечерята.

Ядоха пържена риба с морковени пръчици и пържени картофи и зяпаха „Колелото на съдбата“ по телевизията.

Щом започна кукленото шоу, госпожа Брайт, прозявайки се, отиде да пусне пералнята, а Брайън се изправи.

— Пол и аз излизаме да се поразходим с Котето. Става ли?

— Забравила съм тоалетна хартия — каза тя.

— О’кей, ще взема.

— О, и яйца. И малко пуканки за децата.

— О’кей.

Двамата мъже се отправиха към колата. На силното улично осветление се виждаха ясно еднаквите къщи, с техните еднакви дворове и празните улици. Брайън отвори вратата за Пол и той седна на предната седалка.

Седалките бяха дълги цяла миля. Пол можеше да седи изправен, без да докосва тавана с главата си, обширното пространство и пружиниращите седалки създаваха комфорт, както в луксозна лимузина. Двигателят заработи като стадо лъвове, съзрели зебра.

Голямата кола обиколи бавно улицата, изпускайки плътна струя дим от изгорели газове.

— „Котето“, така й казвам.

— Хмм.

— Търговецът, господин Ал Баруки, се погрижи за всичко. Продавачът не искаше да уговаря сделката направо с мен, а не искаше и да минава през автокъщата. Така че, когато започнах да разпитвам и казах, че търся нещо различно, но не много скъпо, господин Ал Баруки ме заведе у дома си. Имаше поне седем деца. Всъщност Дебс не знае подробностите, така че не исках да говорим за това пред нея.

— Разбирам.

— Щом я видях в гаража му, разбрах, че е точно това, което търся. Различна. Никой не купува подобни неща. Каза, че мога да я взема за две хиляди, но трябва да бъде със сертификат от гробището за коли. Знаете ли какво е това?

— Не точно.

— Клиентът я продава на гробището и казва пред застрахователната компания, че колата е вън от употреба. Тогава самото гробище я продава и то е записано като собственик и така регистрацията започва от нула. Каква досада. Но аз отидох в тукашното Ди Ем Ви и най-накрая получих нова регистрация.

— Пазите ли старите си документи?

— Тук някъде трябва да са.

Брайън взе да рови с една ръка в жабката на колата и извади изцапан плик.

Като го отвори, Пол намери в него много квитанции от сервизи, новата регистрация и сертификата от гробището за коли, върху който бе записано името на Ал Баруки като собственик.

— Братът на търговеца? — попита Пол.

— Точно така, забравих.

В нито един от документите не се споменаваше името на човека, който я бе обявил вън от употреба. Пол, който беше звънил на всички автокъщи в околността, не разпозна името. Гробището за коли се намираше може би в нечий заден двор.

— Бих искал да имам копие от това.

Навлязоха в редицата магазини под силното осветление на паркинга.

— Ей там има ксерокс — каза Брайън. — Ще те откарам.

Когато седнаха обратно в колата и обиколиха още веднъж безкрайно досадния квартал, Пол попита:

— Някога срещали ли сте се с продавача?

— Не.

— Споменавал ли е някога Ал Баруки името му, адреса или нещо друго?

— Мисля, че не.

— Попитахте ли го защо колата е продадена като отпадък, когато очевидно е била в движение?

— Ясно беше — каза Брайън, — че ако искам колата, не бива да задавам много въпроси. О, знаех си, че няма да се размине. Знаех, че има нещо нередно. От кого е била открадната?

— От никого. Но може би е замесена в катастрофа.

— Някой загинал ли?

— Да.

— О, по дяволите. По дяволите. Сега наистина се чувствам зле.

— Колата ще ми трябва.

— Какво? Не можете просто така да дойдете и да ми вземете колата.

Пол му разказа за полицейското разследване, за мъртвата. После каза:

— Вижте, можете да се споразумеете с мен или с полицията, защото те със сигурност ще разберат. Но аз съм сигурен, че е по-добре да се споразумеете с мен.

— Ами парите, които съм вложил?

— Слушайте, трябва да направя някои тестове на колата. Може да не е тази, която търся. Ако е така, ще си я получите обратно до няколко седмици.

— Нарушил ли съм закона? — попита Брайън. — Утре съм на работа. Не мога да си позволя никакви закъснения, съкращават непрекъснато, а Дебс отново е бременна. Каза ми го миналата седмица.

— Не сте знаел, че е незаконна — каза Пол. — Ако някой се е хванал на тази уловка, то това сте вие. Така че не се притеснявайте. Ще взема каталината тази вечер и ще я откарам да я тестват. Ще ви дам разписка и визитката си. Има шанс това да не е онази кола. Можете да използвате колата под наем, с която дойдох.

— Дебс може да ме вземе след работа и да я оставим там, откъдето сте я взел — каза тъжно Брайън.

— О’кей. Ако се окаже, че това не е колата, ще ви я върна, честна дума.

Те паркираха отвън и оставиха двигателят да работи. Светлината от входа хвърляше жълт отблясък върху моравата с райграс. Брайт извади личните си вещи от колата и я остави до велосипедите пред вратата. Размениха си ключовете.

— Благодаря ти за помощта, Брайън. Друг на твое място можеше да направи задачата ми много по-трудна.

— Никога няма да намеря друга като Котето. — Той нагласи страничното огледало и отвори капака.

— Може би.

— Казах ли ви, че баща ми караше такава кола? Черна, както боядисах тази. Винаги прегряваше по пътя към Вегас.

Придържайки капака, той надникна в двигателя. Провери нивото на маслото.

— Ще бъда внимателен — каза Пол. — Не се тревожи.

— Ремонтирал съм радиатора. — Той развинти капачката и надникна вътре. Видимо доволен от това, което видя, той хлопна обратно капака. Резервната гума е наред. Можеш да намериш крика.

— Разбира се, Брайън.

Дълбока въздишка изпълни малкото коремче на Брайън. Той шумно изпусна въздух.

— Кого съм заблуждавал, че съм нещо специално? Всичко беше измама. Всъщност Котето никога не е била моя.

— Не всичко е било измама. Не и частта в изумрудения залив.

— Това беше най-голямата измама.

— Има хора, които те обичат — каза Пол. — Жена ти, децата ти. Хората, които са постигнали това, които се грижат за семейство в днешно време, те са специални. Колата си е само кола, Брайън.

— Сбогом — промърмори Брайт и потупа капака.

Пол не отговори. Брайън не говореше на него.

Последното, което видя от него, бе обутия му в сандал крак, който отвори преградната врата.