Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (29)

29

Колиър поиска прекъсване до следващата сутрин. Малко по-късно Нина видя Клаусън да пресича вътрешния двор към офиса на прокуратурата, изглеждаше смален, със смирено изражение на лицето.

Колиър не допусна никакви грешки. Той трябваше да може да разчита на заключенията на съдебния патолог, без да му се налага да прави допълнителни проучвания. Но Нина беше чувала за други два процеса, в които Клаусън беше представял тенденциозно всички факти, до най-незначителните подробности, само и само да се съгласува с обвинението.

През годините Клаусън се беше превърнал в оръдие на обвинението. Той не се задоволяваше с медицинските протоколи, а държеше да прочете всички останали доклади, и допускаше те да му влияят. В този случай, изправен срещу едно твърде сложно разследване, той направи каквото можа, за да подкрепи обвинението, но после се оттегли.

Нина знаеше от Джинджър, че Клаусън не може да достигне до медицинско заключение, че аневризмът се е спукал вследствие на удар. Здравият разум и мнението на полицията по някакъв начин бяха предрешили резултата, Клаусън, още от самото начало нямаше възможност да отстоява самостоятелното си решение.

На другия ден бяха призовани и разпитани още двама офицери, за да се реабилитира вредата, нанесена върху обвинението, но Нина беше на линия. Тя се чувстваше напълно уверена.

Същия този вторник Колиър преустанови обвинителното дело следобед. Нина имаше възможност да извика Джинджър, но не го направи. Каза на Имейджисън, че няма да включва никакви свидетели. Сара и Моли, които досега не можеха да чуят нищо от показанията, бяха допуснати да изслушат заключителните аргументи на юристите.

Нина и Колиър обосноваха противоположните си възгледи върху фактите. После използваха значението и съдържанието на закона. Макар че правдоподобната кауза беше най-ниското ниво, което обвинението трябваше да докаже, Колиър трябваше да покрие това ниво по отношение и на двете твърдения в този случай: че смъртта на Куентин де Биърс е настъпила в резултат на криминално деяние, и че Джейсън е извършителят.

Нина беше открила едно дело на Калифорнийския Върховен съд, според което там, където обстоятелствата около случая можеха да послужат както за оневиняване, така и за осъждане, правдоподобна причина не може да бъде търсена. Или всяка точка по обвинението трябва самостоятелно да покрие този стандарт, или делото трябва да бъде прекратено.

Около час те разглеждаха случая от всички страни. И двамата на няколко пъти едва не си изпуснаха нервите, Колиър вярваше, че Джейсън е убил дядо си. Нина не можеше да види обективация на неговата увереност и се позоваваше на закона.

— Добре — каза Имейджисън в четири часа, — чух достатъчно. — Той погали невидимата си брада. — Случаят е сложен. Аз съм принуден да следвам правилото, установено в Наказателния закон на Калифорния, член 871, което постановява следното — той извади и постави очилата си, после зачете: „Ако след предварителното заседание, доказателствата не сочат да е извършено обществено престъпление, или — подчертавам — или няма достатъчно основания да вярваме, че задържаният е виновен за обществено престъпление, магистратът следва да отхвърли иска и да оттегли обвинението от заподозрения.“ Обстоятелствата около смъртта на този човек са крайно подозрителни. С неговата смърт са свързани недвусмислено престъпни деяния, включващи разравяне на гроб и палеж. Ние обаче не сме тук, за да решим дали заподозреният ще бъде подведен под отговорност за тези престъпления. Ние можем да разглеждаме единствено доказателствата, отнасящи се до смъртта на Куентин де Биърс. Бих повярвал, че има достатъчно основания да заставя заподозрения да отговаря за извършено криминално деяние, ако можех да получа удовлетворение по първата точка, която трябва да представи благовидна причина, че е извършено обществено престъпление. Казано на разбираем език, ако вярвах, че е по-вероятно покойният да не е починал от естествена смърт, щях да заставя заподозрения да понесе отговорността за тази смърт. Аз, обаче, нямам такава необходима предпоставка. Не виждам как бих могъл да задържа заподозрения, когато вероятността жертвата да е била ударена от него е равна на вероятността Куентин де Биърс да е починал от естествена смърт. Ясно е, че причината за смъртта е спукване на аневризма, и че аневризмът може да се спука просто от само себе си. Аз ще цитирам медицинския доклад: „Той се пръсва, когато се пръсне.“ Следователно, постановява се следното: доколкото няма достатъчно основание да вярваме, че обвиняемият, Джейсън Томас де Биърс, е виновен за престъплението, заявено в представения тук иск, с настоящето искът е отхвърлен, а обвиняемият ще бъде освободен от ареста веднага след изготвяне на необходимата документация.

— Възнамерявам да обжалвам това решение, ваша милост — избухна Колиър. — Моля обвиняемият да остане в ареста, докато трае обжалването.

— Знаете, че не мога да допусна това, прокуроре.

— Тогава моля, заради интересите на правосъдието, обвиняемият да остане една седмица в ареста, докато приключи разследването на пожара и другите престъпления, и се изготви съдебното постановление.

— Ако направя това, присъстващата тук госпожа Рейли ще ме обори въз основа на акта, гарантиращ неприкосновеността на личността, прокуроре — каза Имейджисън. — Вие трябваше вече да сте приготвили постановлението за арестуване.

— Нямах много време, ваша милост.

— Аз ви симпатизирам, господин Хелоуел, но създателите на Американската конституция, в разбирането си за фундаментална справедливост, са счели, че е подходящо да изискват по-добри основания от тези, които ми се представиха тук, за да се хвърли един човек в затвора. Съдът е закрит.

Силен шум взриви залата. Имейджисън се шмугна между банките и изчезна в подземната бърлога, недостъпна за хората, където съдиите се скриваха по време на своя престой.

Джейсън изглеждаше зашеметен. Нина докосна ръката му и каза:

— Приблизително след четири часа ще си вкъщи. Няма да оставя на мира чиновниците, докато не се уверя, че всичко е наред с документите.

— Не мога да повярвам. Ще ме пуснат ли?

— Да! Обвиненията срещу тебе са отхвърлени.

Сара и Моли, които вече бяха при него, го прегърнаха. Моли подскочи и се качи като маймунка на гърба му.

— Ехее, супер! — викаше тя, а Джейсън, заразен от радостта й, започна да се върти в кръг, все по-бързо и по-бързо, както бяха правили, когато бяха много малки. Близнаците празнуваха заедно, без да мислят как изглеждат в очите на околните, блестящата коса на Моли се развяваше като искра, а изражението на лицето на Джейсън беше толкова открито и емоционално, колкото Нина никога по-рано не го беше виждала.

Най-накрая Моли го пусна, смеейки се запъхтяна. Сара сияеше:

— Толкова съм щастлива! Нина, Пол, заповядайте довечера вкъщи, за да празнуваме!

— Нека го отложим за друг път — отговори Нина. — Трябва да се наспя, наистина имам нужда.

— О, моля те! Просто едно питие след вечеря и те пускаме да си вървиш. Всички ще сме там. Моля те… няма да е дълго.

Пол кимна, така че Нина отстъпи, за да не развали настроението.

— Добре. Ще отида да направя кратко изявление за пресата от името на Джейсън, а после ще намина за малко при чиновниците. След това ще отида да дремна. В девет добре ли е?

— Фантастично. О, Джейсън…

Сара отново го притисна в прегръдките си, ръцете й обгръщаха кръста му, защото той беше толкова висок, но той не я прегърна. Изглежда, че собственият му миг на радост беше изчезнал така бързо, както и беше дошъл. Той наведе глава към майка си с досада, тя държеше лицето му в ръцете си и му говореше така, както го правят майките, пренебрегвайки останалия свят.

* * *

Нина проспа вечерята. Тя дори не можеше да си спомни как е стигнала до леглото. Към седем се събуди и взе душ, облече си джинсите и една червена памучна фланела и седна на дивана до Боб. Мат и Андреа искаха да разберат как е минало заседанието, но усетиха, че още не е готова да говори за това и я оставиха да помага на Боб да си напише домашното по математика.

Тя беше изцедена. Не беше сигурна, че ще намери сили да стане от дивана и да отиде някъде. Но към девет без петнадесет на вратата се позвъни и влезе Пол, с букет слънчогледи.

— Прекрасни са Пол. Трябва да са ти стрували цяло състояние.

— Ще отидем да приемем поздравления в Де Биърс, а после ще те заведа на представление в „Сийзърз“.

— Не зная.

— Ще се почувстваш по-добре, когато видиш щастливите им, усмихнати лица.

Само че нямаше нито щастливи, нито усмихнати лица, когато Сара отвори вратата, с разрошена коса и чаша в ръка.

— Моля, влезте — каза тя. — За съжаление близнаците не са вкъщи. Излязоха.

В дневната Лео приготвяше още мартини.

— Ей — каза Пол, — ще ти кажа нещо за коктейлите. Заклех се да ги откажа, когато след съда отидох на Поуп Бийч, и всичко, за което можех да мисля, беше, че мачтите на платноходките изглеждат точно като сламки за коктейли, а езерото има цвят на хубав сух вермут.

— Аха — каза Лео, — дай да оставим коктейлите. Какво ще кажеш за бира? — Той също изглеждаше разстроен. — Е, Нина, какво да бъде?

— Каквото и да е — каза Нина.

Лео донесе бутилки и чаши и всички седнаха срещу камината. Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто бе седяла тук за последно и бе говорила с Джо Маркес, в деня, когато Моли…

— Как е Джейсън? — попита Нина.

— Добре е, добре. Вдигам тост за теб и Пол. Толкова съм ви благодарна. И двамата бяхте страхотни.

Всички пиеха бира. Сара и Лео, изглежда, нямаха какво повече да кажат.

— За теб това беше голямо изпитание, Сара — каза Нина.

— Предполагам, че още не си се отърсила от напрежението.

— Какви са възможностите да арестуват отново Джейсън? — попита Лео.

— Не зная — каза Нина. Всъщност, не й се искаше да говори за закони. — Това ли ви безпокои?

Сара погледна към Лео и той каза:

— Не. Съжалявам, но не сме особено весели.

Сара отвори един албум, който седеше на масичката за кафе пред нея, и го подаде към Нина и Пол:

— Виждате ли? — попита тя, посочвайки им една голяма снимка, на която Джейсън и Моли бяха около четиригодишни. Играеха усмихнати отвън на поляната, сред леката мараня на летния следобед. И двамата изглеждаха изцяло незаинтересовани от фотоапарата, насочен към тях. Моли висеше на гърба на Джейсън, а той се въртеше.

— Джейсън трябваше да се върти силно като пумпал с Моли на гръб, докато паднеха. След това лягаха един до друг на тревата. Не са ли най-красивите деца? — каза Сара. Гласът й беше измъчен.

Озадачени от настроението й, Нина и Пол се съгласиха, че със сигурност е така. Лео въздъхна. Настроението беше тягостно.

— Сара, какво не е наред? — попита Нина.

— Сара… — обади се Лео.

— Всичко е наред, Лео. Нина и Пол няма да наранят Джейсън. Но не мога да седя тук просто така…

— Къде е Джейсън? — попита Пол.

— Замина си — каза Сара. — Събра два куфара и каза да дадем останалото на социални грижи. Каза ми… каза ми сбогом. Няма да се върне. Не можах да кажа нищо, което да промени решението му.

— Той не може да постъпи така — каза Нина, шокирана. Трябва да разбере, че не може. Направих каквото можах във връзка с гробището и пожара. Няма да имам възможност пак да успея. Мисля, че можем да го опазим от затвора. Но ако замине, те ще решат, че се укрива от правосъдието и…

— Той си замина завинаги — каза Сара, а лицето й беше изкривено. — И Моли тръгна с него. Не би му позволила да замине сам. Не съм и мислила да кажа нещо. Той пропада, Нина! Даже не се опита да ми обясни. Не иска да говори с мен!

Нина погледна отстрани към Пол.

— Къде точно са сега? — попита той.

— При Кени. Вие бихте ли… отишли там? Помолете ги да не тръгват. Кажете им, че той трябва да остане вкъщи, и всичко останало. Тук не става въпрос за страх, обаче, точно така е. То е като… като… той…

— Мисля, че Моли се страхува, че Джейсън иска да умре — каза Лео.

— Защо не отидеш ти? — прекъсна го Нина.

— Кени ме мрази. Няма да ме пусне да вляза. — Сара плачеше.

— Вие не можете да очаквате, че Нина ще продължи да работи на тъмно — каза Пол. — Трябва да обясните за какво изобщо става въпрос. През цялото това време тя работи на тъмно, а това не беше много лесно. Трябва да ни помогнете, да ни кажете за какво става въпрос.

— Кени ме мрази, защото съм му майка — каза Сара, а сълзите се стичаха по лицето й.

— Ти си майка на Кени?

— Неговата биологична майка. Той им е брат. Всички го знаят.

— Рей ли беше баща на Кени? — попита недоверчиво Пол, но Сара изглеждаше неспособна да отговори. Нина и Пол я гледаха, изчакваха я да се посъвземе.

— Сара е била на седемнадесет, по-млада от Моли в момента, когато е родила Кени — започна Лео, подновявайки разказа. — Рей е по-възрастен. Той я управляваше напълно. Когато се разбрало, че е бременна, той се е оженил за нея и я довел да живеят тук. Но когато Кени се родил, се е оказало, че има spina defida и изкривени крака. Рей отказал да приеме бебето. Всичко, което притежаваше, трябваше да е перфектно. Освен къщите, които строеше за другите хора, разбира се. Той беше едно проклето копеле. Занесъл бебето в Стендфорд и наел специалисти да го прегледат. Когато му казали, че дефектите могат да се коригират само частично, той се отказал от бебето.

— Трябваше да го спра — каза Сара. — Бях толкова малодушна. Трябваше да си взема детето и да замина.

— Това е станало преди двадесет години — каза й Лео. — Ти самата си била дете.

— Аз на два пъти подписах документи, които той ми представи, веднъж, след раждането и втори път, когато Кени беше осиновен. След като отведоха Кени, няколко месеца боледувах. Когато оздравях, се опитах да го открия сама, но не можах да го намеря. След това разбрах, че ще имам близнаци. Когато се раждаха, Рей трепереше.

— А какво стана с Кени? — попита Пол.

— След години открих, че Кени е израснал в района. Бей. Осиновителите му се бяха развели. Майката живеела от социални помощи. Животът му е бил доста труден. През всичките тези години не спирах да го търся.

— Когато станал на осемнадесет години, осиновителката му разказала всичко — продължи Лео. — Казала му е, че биологичните му родители са богата двойка от Тахо, и че не биха си помръднали и пръста, за да му помогнат. Да, тя знаеше. На няколко пъти се е опитвала да се свърже с Рей, за да иска финансова помощ, да разрешат медицинските проблеми на Кени, но той отказвал. Никога не е споменавал на Сара за това.

— Как разбрахте всичко това? — попита Нина.

— Кени ми каза — отговори Сара. — Той се премести тук, за да завърши училище, предполагам с надеждата да открие нещо повече за нас. Кени е много интелигентно момче, но поради физическите усложнения е тръгнал по-късно на училище и завърши в същия клас с Джейсън и Моли. Един ден той им разказал кой е. Джейсън решил, че това е блъф, но Моли дойде при мен. Веднага отидох да го видя. Той ми каза, че никога няма да ми прости и че не желае да ме вижда. Парите бяха всичко, от което се нуждаеше. Дадох му.

— Това се случи преди три години — каза Лео. — Дотогава тя не беше говорила с никого за това. Един ден ми разказа всичко. Дотогава аз бях стоял далече от къщата, защото с Рей не се погаждахме, но след това със Сара станахме приятели.

— Три години — каза замислено Пол.

— Да. Беше ужасно трудно, та чак досега. Скоро, след като ми разказа за Кени, със Сара се случи инцидентът.

— Джейсън и Моли бяха много ядосани на Рей — каза Сара. — Но той им беше баща и те все още го обичаха. Започнаха да се карат с него, особено Моли. Бяха много млади, почти деца, едва навършили шестнадесет.

— Къде е мястото на Кени във всичко това — попита Пол.

— Той беше в центъра. Близнаците започнаха да се виждат с него. Кени мразеше Рей. Толкова много беше страдал.

— Разкажи им за Моли — окуражи я Лео.

— Моли го провокираше. По време на вечеря например изтърсваше: „Кени е изобретил бомба, тате. Може би ще те вдигне във въздуха заради всичко, което си му причинил.“

— Рей не можеше да се избави от Кени — допълни Лео. — Опита се да го подкупи, за да се махне, но Сара му изпрати пари. Смяташе, че Кени го преследва. Наричаше го Гадняра.

— Аз заплатих за вината си — каза тъжно Сара. — Не можех просто да забравя, че той ми е син. Куентин беше този, който ни поддържаше. Рей смяташе, че всички, освен баща му са срещу него. Той знаеше, че Куентин би направил всичко за него, и така Куентин можеше да му влияе. Куентин го успокояваше, говореше с децата и се опитваше да им помогне да разберат, че на него самия в момента му е много трудно. Той ме убеждаваше, че Рей би се почувствал по-добре, ако стоя до него.

— Той ни раздели с Рей, но ме остави в компанията — каза Лео. — Това не беше лесно. Рей беше започнал да ме обвинява, че кроя нещо по отношение на Сара и на компанията.

— Това се нарича обективация — каза Нина. — Да прехвърляш вината и себеомразата си върху всеки друг. Изглежда, му се е върнало двойно.

— Някак си успяхме да преживеем това ужасно време — продължи Сара. — Малко или много забравих за инцидента, а Рей като че ли се успокои. Аз съм си такава — ти знаеш, Нина. Мир на всяка цена. Стисках зъби, търпях и мислех, че скоро Джейсън и Моли ще заминат в колеж, и Лео и аз — всичко ще се нареди от само себе си. Толкова съм грешала.

— Близнаците се дипломираха през юни, Рей знаеше, че искат да заминат да учат, но не искаше да го приеме. Отново започна да се налага, казваше, че близнаците могат да останат да учат и тук, така че Джейсън да работи на половин ден в компанията. Отново започна да превръща живота ми в компанията в ад. Всички виждахме, че отново не е на себе си, Сара се страхуваше да направи и крачка. Дори Куентин беше вдигнал ръце от него — каза Лео.

— Ето по какъв начин ви е контролирал — каза Нина. — Като е поставял себе си извън контрол. Защо всички сте се съгласили да отидете с него в планината?

— Той ме заплаши. Аз казах на Лео — отговори простичко Сара.

— Страхувах се за нея — каза Лео. — Тази работа не ми изглеждаше чиста. Но Сара настояваше, че трябва да отиде, така че аз реших, че заедно с близнаците ще отидем с тях. Когато го съобщихме и видях реакцията на Рей, разбрах, че съм бил прав, че е имало защо да се притеснявам за Сара. Близнаците имаха същото чувство.

— Не можех да повярвам, че е смятал да ме нарани.

— Никога няма да го разберем — каза й мрачно Лео.

Клетъчният телефон на Нина иззвъня в чантата й. Тя не му обърна внимание. Беше разбрала всичко, сглобявайки го парче по парче, беше разбрала онова, което досега й се изплъзваше.

— И така… Рей го няма, но това не е краят.

— Джейсън и Моли нямаха възможност да запазят равновесие — каза Лео. — Но сега, всичко е толкова близо до края. Би трябвало всички да седим тук, щастливи, освободени от болката и да говорим за бъдещето. Но сега Джейсън е този, който се отказва от това.

— Той не може просто да си тръгне, особено сега — каза Нина. — Прав си Лео. Ние сме толкова близо до целта.

— Защо го направи? — изстена Сара, удряйки с ръка по облегалката на дивана. — Винаги е бил толкова отговорен, толкова зрял! Само веднъж постъпи различно — когато нещата вървяха най-зле, точно след излизането ми от болницата, когато ти се беше карал с Рей.

— Да, сещам се за какво говориш. — Лео обясни на Нина и Пол. — Джейсън подправил подписа на Рей на един служебен чек, а на следващия ден изчезна с една крадена кола. Блъснал се близо да Карсън Сити и Рей го върна обратно вкъщи. Джейсън казал на Сара и Рей, че се е готвел да избяга, но когато изскочил от шосето и разбил колата, се отказал.

— Това беше толкова необичайно за него — каза Сара. — Да открадне пари. Да открадне кола. Едва ли щях да повярвам, ако не седеше тук срещу мен, на твоя стол, Нина, и ми разказа всичко. И Рей беше тук. За пръв път Рей постъпи правилно. Просто му каза, че е направил грешка, която никога повече не бива да повтаря.

Пол беше целия в слух. Попита:

— Кога се е случило това?

— О, трябва да е било през август. Преди три години.

— Виждали ли сте някога колата? — Гласът на Пол трепереше от вълнение.

— Не и след инцидента — каза Сара. — Всъщност, това беше старата кола на Джо. Била е паркирана на улицата зад къщата. Джо никога не разбра кой я е взел. Рей и Джейсън я изоставили в Карсън Сити. По-късно Рей спомена, че е накарал някой да я махне оттам.

— А какво стана с парите? — попита Пол, навеждайки се напред. Нина се молеше да не се окажат десет хиляди долара… Тя чакаше отговора, а страхът беше сковал сърцето й.

— Джейсън бил много разстроен и просто ги оставил в колата. Някой ги откраднал, докато е стояла отстрани на шосето — каза Сара.

— Колко са били, Сара? — прошепна Нина.

— Десет хиляди долара — каза тя. — Защо?

Пол каза:

— Много съжалявам. Страхувам се, че Нина вече е съвсем изморена. Той стана и сложи ръка на рамото на Нина. — Извинете, но трябва да я заведа вкъщи.

Изненадани, Сара и Лео също станаха.

— Ще отидете да ги видите, нали? Няма ли да опитате? — попита Сара.

— Съжалявам — каза Нина. — Не ми е добре. Трябва да тръгвам. — Без да прави излишни движения, тя се отправи към вратата, подкрепяна от Пол.

Докато стояха в къщата, над езерото се бе извила буря. На лунната светлина можеха да видят дъждовните потоци. Влажният бриз разпиля косата на Нина и малко я освежи. Когато се отдалечиха, тя каза тихо:

— Възможно ли да е станало така? Възможно ли е Джейсън да е убил жената на Колиър?

— Има ли място за съмнение? — каза Пол. — Влизай.

— Инцидент?

— За това мисля.

Потеглиха бавно по алеята, Нина продължаваше да мисли ядосано.

— След случилото се със Сара, той трябва да е решил да убие Рей. Трябва да се е опитал да наеме Рубен Лаура, да свърши тази работа. Джо е водил веднъж Рубен в къщата и е разказал на близнаците за тъмното му минало.

— А може би всички са замесени — каза Пол. — Кени, Моли и Джейсън.

— Може би. Не знам. Той е бил още дете, Пол. Рубен е взел парите, но после се е отказал. Казал е на Джейсън…

— И Джейсън се е хванал в капан. Не е бил сигурен, че Рубен няма да го издаде на полицията, или по-лошо, на Рей. Джейсън трябва да е бил ужасен от тази възможност.

— За бога, Пол, разбираш ли за какво говорим! Рубен не се е обесил. — Тя беше смаяна. — Аз… аз просто не мога да повярвам, че Джейсън е могъл…

— Разказал е на майка си някаква скалъпена история за колата и за парите, нали? — каза Пол. — Трябвало е някак да обясни за десетте бона…

— Със сигурност не е знаел, че това е колата на Джо…

— Тогава Рубен е пийнал повечко, отишъл е до офиса на Ана и й е издрънкал всичко. Вероятно после е казал и на самия Джейсън, че е ходил там — и Ана е трябвало да бъде премахната колкото се може по-скоро.

— Но това означава, че Джейсън е чудовище, Пол! Той не изглежда такъв.

— Глупаво момче! Да пожертва два живота заради своя. — Пол беше като зашеметен. Зави към улицата на Мат.

— Хей, какво правиш? — попита Нина.

— Ще те закарам вкъщи. Преуморена си.

— Но какво ще стане с Джейсън?

— Отивам там. Но първо ще кажа на Колиър. Той трябва да знае.

— Но той е прокурор! — каза Нина ужасена. — Чакай, Пол, ние все още не знаем със сигурност!

Колата спря. Къщата на Мат беше тъмна.

— Слизай — каза Пол.

— О, не, не можеш да ме накараш — заинати се Нина. — Идвам с теб. Каквото и да се случи, с Джейсън трябва да се постъпи справедливо. Ще дойда, за да съм сигурна в това.

— Казах ти да слизаш.

Той я хвана, отвори вратата и се опита да я избута навън.

— Хей! — каза Нина. — Не смей да ме докосваш! — Тя сви юмрук и без да мисли повече, го удари по ухото.

— О! — Пол се отдръпна. Кракът му се изплъзна от спирачката и колата потегли назад. Вратата все още беше отворена. — Сега ще видиш, малка…! — Той успя да овладее колата малко преди да излязат на шосето.

— Идвам с теб, чуваш ли, Пол? — едва успя да промълви Нина.

Пол държеше ухото с дясната си ръка. „О, Боже, сега ще ме удари“ — мислеше си Нина. Той я сграбчи за раменете и я завъртя към себе си, държеше я толкова здраво, че тя едва дишаше. Очите му мятаха искри, той се наведе и впи устни в нейните. Целувката беше груба и болезнена, тя се опита да се изтръгне, но не можеше да се измъкне от ръцете му, които я стискаха като менгеме. След един миг, който й се стори цяла вечност, той я пусна изведнъж и тя падна на седалката.

— Ти, кучи сине — каза тя, дишайки тежко.

— Сега изчезвай.

Тя не помръдна. Пол изруга и потегли. Не си проговориха през целия път до апартамента на Колиър.