Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (8)

8

На другата сутрин на път за работа Нина се отби в гробищата, където почиваше тялото на Рей де Биърс.

Централните гробища на Тахо се намираха в един добросъвестно залесен район близо до Тръки марш, недалеч от офиса й. Досега не бе виждала тези гробища отблизо. Портата на входа беше отворена и по тревата все още се виждаше роса. Тя не знаеше какво бе очаквала предварително, може би бели крипти, каквито бе виждала веднъж в гробището на Ню Орлиънс, но както и повечето места в Калифорния, и това не притежаваше чувство за история или следа от значими събития. Гробовете имаха скромни плочи от камък или метал. Тя влезе в тухлената административна сграда и помоли някой да я ориентира.

— От пресата ли сте — я попита служителят, който четеше вестник.

— Не.

— Тогава откъде сте?

— Отникъде не съм. Дойдох, за да отдам своята почит — отвърна Нина в смущението си.

— Е, няма значение — каза човекът, сякаш на себе си. — Хайде. И без това трябва да отида да погледна там.

Те поеха по тясната алея между плочите, Нина размишляваше над това, което току-що беше чула.

Непосредствено до тухлената административна сграда и входа бяха по-старите гробове, с по-големи камъни и с по-романтична украса. Те стигнаха почти до края на гробищата и тръгнаха през мократа морава. Нина заобикаляше плочите, които се появяваха пред краката й, докато не стигнаха до една голяма полирана месингова плоча, здраво поставена върху земята. Изпод нея растеше свежа трева. Голям букет хризантеми запречваше надписа РЕЙМЪНД ЧАРЛЗ ДЕ БИЪРС, 1949–1997.

Това бе всичко. Без похвални или скръбни слова.

Водачът й подритваше полепналата кал.

— Можех да им кажа. Тук сте, за да проверите състоянието на гроба ли?

— Какво? О, изглежда чудесно — каза Нина сърдечно. — Съвсем адекватно на…

— Виждате ли, ей точно тук. — Той клекна долу. — Мравките си бяха направили много хубава пътечка от този парцел до съседния. Пътечката си стоеше непокътната, което значи, че тук нищо не е било променяно. — Всичко това е грешка, ако ви интересува моето мнение, но вероятно не ви интересува, защото и никой друг не се интересува от него, като започнем от дъщеря ми. Но мястото изглежда така, както го оставих преди два дни. Никой не го е пипал.

— Какво, за Бога, имате предвид? — каза Нина, напълно озадачена.

— Вие да не сте от властите?

— Не.

— Добре, виждате ли тези документи тук. — Той измъкна няколко сгънати листа от джоба си. — Донесе ги един държавен чиновник. Някой иска да разкопае този гроб.

— Може ли да погледна документите?

— Защо?

— Случайно съм адвокат. Може би ще мога да ви обясня какво става.

— Шефът ще бъде тук много скоро със своя адвокат.

Но той все пак й подаде листовете. Отидоха до близката пейка, докато тя ги четеше.

Куентин де Биърс беше действал бързо. Във времето между късния следобед вчера и тази сутрин той бе убедил някак фирмата на Каплан, Стемп, Пауъл и Рийзнър да работи за него. Някой неин колега несъмнено бе стоял цяла нощ, за да приготви документацията за делото.

„Петиция и иск за изравяне“ беше озаглавен искът. Копия от него бяха адресирани до следователя, до управата на гробищата и до Сара де Биърс. От съдията Милн бе поискано да даде специално съкратен срок за започване на процеса, той бе насрочен за вторник, само след два дни.

Съчувствието й към Куентин де Биърс се изпари. Той беше злоупотребил с информацията, която бе получил от нея.

Не беше отишъл в кантората на Джеф Рийзнър с абсурдните си подозрения за мръсна игра. Нищо в тези документи не подсказваше, че той подозира, че синът му е бил убит.

Вместо това основанието за иска беше, че на Куентин е бил предложен венчалният пръстен на Рей де Биърс, собственост на неупоменато лице, което претендираше да го е купило от починалия малко преди смъртта му. Както и да е, Куентин претендираше въз основа на твърденията на свидетели, че венчалният пръстен е все още на ръката на сина му, и е бил заровен с починалия. Към иска беше приложена и декларация, подписана от погребалния агент, в която се твърдеше, че Де Биърс е бил с пръстен в ковчега си.

В иска се твърдеше, че някой е изровил ковчега и е откраднал пръстена и други ценности, погребани с Де Биърс. Съдът бе най-почтително помолен да вземе решение за изравянето на ковчега, за да се установи степента на загубите и да се съдейства при криминалното разследване съгласно членовете на Наказателния кодекс и на кодекса за здравето и сигурността.

Всички тези правни стъпки бяха всъщност с една-единствена маниакална цел — да се извади изпод земята тялото на Рей де Биърс законно. Куентин изобщо не беше споменавал за никакъв пръстен, трябва да беше съчинил тази история в мига, в който бе напуснал нейния офис, снабден с информацията, която тя му беше дала, а после бе притиснал погребалния агент или го бе подкупил.

Нина продължи да чете, вбесена от начина, по който бе употребена информацията, дадена от нея.

Умен беше старият негодник, ловко беше сплел нещата. Най-малкото, възможно беше да успее да извади тялото от земята. Нина си спомни последните му въпроси дали се предвижда наказание, ако вземеш вече извадено мъртво тяло, когато не е с цел продажба или дисекция.

Интересно, как си мислеше, че ще открадне тялото изпод бдителния поглед на доктор Клаусън? Какво щеше да предприеме, да наеме патолог да извърши тайна експертиза на трупа през нощта в някоя стая в мотел? Даваше ли си сметка, че дори да разкриеше някоя мръсна игра, доказателствата за това не можеха да се предоставят в съда?

Очевидно, това не го интересуваше. Тя имаше лошото предчувствие, че той ще си повярва, че е открил доказателство за нечиста игра и тогава нещо можеше да се случи с Лео Терънт.

Той сигурно смяташе, че няма какво да губи. С неговите връзки, на неговата възраст, като член на едно скърбящо семейство, ако не успееше да открие изобщо нищо, щеше да върне тялото и да приключи всичко.

Сега тя се разтревожи. Старецът представляваше заплаха. Притежаваше твърде много власт и твърде малко здрав разум. Но какво можеше да направи тя срещу тази хитра лисица? Тя знаеше, и той знаеше, че разговорът, който бяха провели в нейния офис, не можеше да се огласи пред никого, дори и ако резултатът би бил измама на съда. Отношенията между адвокат и клиент оставаха конфиденциални, даже и в идиотска ситуация като тази.

Тя влетя в офиса, кипяща от ярост. Опитваше се да измисли как да спре стареца, без да се компрометира като доверено лице.

В преддверието я чакаше Сара де Биърс. Когато Нина влезе, тя стана и бързо тръгна към нея.

— Искам да говоря с вас.

— Казах й да си определи час — оповести Сенди. — Ние предпочитаме предварителните уговорки.

— Всичко е наред, Сенди.

— В десет имаш заседание и съдебен иск. — И тя връчи на Нина резюметата.

Сара потъна в едно от креслата в кабинета на Нина. Лъскавата дама от казиното беше изчезнала. Нямаше я спортно облечената туристка. Днес тя беше жена домакиня от средната класа, със сив анцуг и можеше да се смеси с тълпата във всеки супермаркет, ако не се вземат предвид тъмните сенки около очите й и тревожното й лице.

— Искам да ви наема — каза тя, като измъкна едни познати на Нина документи от дамската си чанта и й ги подаде.

Без дори да ги погледне, Нина каза:

— Защо искате да ме наемете, госпожо Де Биърс? При последната ни среща вие бяхте убедена, че участвам в някакъв заговор срещу вас.

— Съжалявам за тогава. Бях много объркана и разстроена онази вечер и Лео реши, че ако отидем в някой клуб, може да се поразсея. Мартинито, което изпих, не ми помогна много. Аз… аз си помислих, че Куентин се е добрал и до вас. Понякога ми се струва, че целият град му принадлежи.

Нина прие това обяснение. Сара де Биърс не приличаше на лъжкиня. По-скоро беше неуверена в себе си жена, сякаш собственото й аз бе погребано много преди Рей де Биърс, през всичките тези години с него. Приличаше на къртица, стояла дълго на тъмно и сега примижаваше неуверено срещу слабата светлина.

— Как се справяте сега? А близнаците?

— Всички сме още много нестабилни. Висим във въздуха. Трябва да стъпим на здрава почва, но стават неща, които продължават да ни тормозят. Всички се нуждаем от време — за да привикнем със смъртта на Рей. Тя промени толкова неща. Чувствам се почти обнадеждена. Обнадеждена! Страхувам се да произнеса тази дума. Съжалявам. Няма много смисъл в това, което казвам. Тези документи…

— Не искам да прозвучи обидно, но не забелязах Моли и Джейсън да са сломени от смъртта на баща си.

— Не, поне не по начина, който си представяте. Но и двамата скърбят. Мисля, че няма да мога да ги утеша скоро. Отчуждили са се от мен, вместо да станем по-близки, макар че ме обичат, знам го. Моли се заключва в стаята си и не иска да говори с мен… мисля, че се чувства виновна. Тя не се разбираше с баща си.

Нина кимна.

— Забелязах това. Още там на планината.

— Джейсън пък се е сближил с един свой приятел от училище, Кени Мангър. Казва, че има нужда да си поеме въздух. Винаги е бил толкова отговорен, поемал е всяка тежест на раменете си. Не е типично за него да бяга, когато имаме нужда от него. Предполагам, че атмосферата у дома го потиска. И ще се почувства още по-зле, когато научи за тази стъпка на Куентин.

— Как прие Лео смъртта на Рей? — попита Нина. Тя не се изненада, като чу, че идеята с казиното е била негова. Лео, който винаги беше помагал, винаги наблизо, за да утеши една вдовица… Тя си спомни думите на Куентин де Биърс за увлечението на Лео по Сара.

— Не мога да кажа, че Лео беше съсипан — каза Сара. — Както виждате, опитвам се да бъда честна с вас. Моля, прочетете тези документи. Знам, че Куентин е идвал вчера при вас и че сте отказали да му помогнете. Той ми каза. Наел е хората на Джеръми Стемп да… изровят Рей. Моля ви, помогнете ни да го спрем, преди да успее да изпрати по дяволите това, което е останало от семейството ни.

Нина поде неохотно:

— Ако искате да се консултирате с мен по въпроса, по който мистър Де Биърс се консултира с мен, може би няма да мога да ви помогна. Възможно е да се появи сблъсък на интереси.

— Но вие знаете как стана всичко! И ако правилно съм прочела в тези документи, има само ден или два да направим нещо! Не познавам никой друг, освен Джеръми Стемп покрай бизнеса. — Очите й се наляха. — Опитайте да си представите как се чувствам.

Нина й предложи винаги добре заредената си кутия с хартиени носни кърпи. Сара беше толкова твърдо против ексхумацията, колкото Куентин де Биърс я искаше. Толкова емоции около един труп! За момент Нина се зачуди можеше ли някой наистина да е убил Рей? После си представи отново светкавицата и си спомни абсолютната убеденост на Клаусън относно причината за смъртта. Рей умря, ударен от мълния, и колкото и да се боричкаха около тялото му, това си оставаше факт.

— Мисля, че мога да поговоря с вас, докато установя дали има сблъсък на интереси — каза тя. — Също така, теоретично, дори и да има, мистър Де Биърс би могъл да даде съгласието си да ви представлявам.

— Аз имам пари — каза Сара де Биърс. — Следователят излезе прав за застраховката при нещастен случай. Изплатиха ни полицата двойно. Мога да ви платя.

— Простете, но аз мислех, че „Де Биърс Кънстръкшън“…

— Мислехте, че преуспяваме? Не, Куентин и Рей се мъчеха да поддържат фасадата. Но компанията беше в банкрут. Сега Лео се опитва да съживи нещата. — Тя се загледа през прозореца, към Талак. Нина се обърна и също погледна планината.

— Днес няма облаци около върха. Не мога да повярвам, че сме били там горе — каза Нина. — Виждате ли онези скали, най-горе? Все още си представям онази светкавица вечер, когато заспивам.

— Рей ме накара да тръгна — каза Сара с някаква горчивина. — От известно време провеждах една физиотерапия — за краката си. Д-р Лий ми препоръча малко туризъм. Така че Рей реши да ме качи на планината. Когато Лео чу, че отивам, реши да дойде и той, и уговори Джейсън и Моли също да дойдат. Мисля, че Рей се изненада от това колко високо успях да се кача.

— А той не искаше ли да успеете?

— Сложно е. Аз пострадах на един негов обект. Лео и Джейсън мислеха, че е по негова вина. Това причини криза в семейството ни. Рей ми беше сърдит, като че ли нарочно се бях наранила, че да го злепоставя. И той… знам, че звучи много странно, оттогава той ме наказваше за това. Ето, пак говоря пълни глупости. Съжалявам — тъжно каза тя.

— Няма такова нещо. Разбирам ви.

Тя се обърна и се стегна, сякаш чак сега си спомни защо беше дошла.

— Каква е таксата ви? Двеста на час? Ще я платя.

— Да оставим това за момент, госпожо Де Биърс.

— Наричайте ме Сара.

Нина взе иска и останалите документи. Този път го прочете по-внимателно, като отбелязваше юридическите грешки и че това можеше да се превърне в углавен процес, ако реши да даде на Куентин един заслужен урок. Де Биърс нямаше да посмее да претендира, че тук има сблъсък на интереси, защото тогава тя щеше да може да наруши конфиденциалността дотолкова, че да предупреди следователя и полицията за това как самият той е прескочил закона.

Строго погледнато, съпругата, или вдовицата, каквато беше сега Сара, се съветваше с нея по различен въпрос, а Нина държеше на това да се погледне много строго. Куентин изобщо не беше споменал за някакъв венчален пръстен, нито за подозрения за обир на гроба.

— Каква е тази работа с венчалния пръстен на съпруга ти, Сара?

— Лъжа, това е. Този пръстен не беше на ръката на Рей много преди той да бъде погребан.

— И как разбра това?

— Аз взех пръстена, когато отидох при следователя да идентифицирам официално тялото.

Те ме оставиха за момент сама при него. Когато се прибрах вкъщи, сложих пръстена в чекмеджето си за бельо, за да реша по-късно дали да го хвърля в тоалетната.

— У теб ли е пръстенът?

— Вече не. Куентин се отби вчера, каза, че иска да погледне из книжата в бюрото на Рей, на горния етаж. Вероятно се е промъкнал в голямата спалня и го е откраднал от чекмеджето ми.

— Хм, наистина ли мислиш, че ще се рови в спалнята ти?

— Откакто се върна от Сингапур, той се държи много странно. Знам, че скърби за Рей, но неговата скръб се изразява в раздразнение и гняв… Той винаги се е разпореждал с всички, както и Рей, но сега е по-лош отвсякога. Изглежда, смята, че изобщо не можем да взимаме решения. Идва всеки ден в къщата. Тъй като той я построи и я даде на Рей, предполагам, все още смята, че е негова.

— Защо взе пръстена? Като… спомен ли?

Тя се изчерви до корените на косата си.

— Не исках Рей да отиде в гроба, свързан така с мен. Срамувам се да го кажа.

— Пръстенът нямаше ли да стане твой, ако просто го бе поискала?

— Куентин купи пръстените. Познавам го. Щеше да вдигне шум до Бога.

Нина драскаше пръстенчета в бележника пред себе си.

— Знае, че не мога да призная, че съм го свалила от ръката на Рей! Съжалявам, но звучи отвратително, сякаш съм била толкова алчна и безсърдечна, че съм взела халката на един мъртъв човек.

— Просто кажи, че е била спомен, който си искала да запазиш.

— Всички ще разберат, че лъжа. Точно преди да тръгна, се обади един репортер от „Мирър“ и се опита да ми задава въпроси по повод иска на Куентин. Не мога да понеса тази история да се раздухва публично.

— Сара, мислила ли си… разбирам, че г-н Де Биърс е бил застигнат от новината за смъртта на Рей, когато е бил извън града. Аз… чух, че той не могъл да се върне навреме за погребението.

— Е?

— Може би у него са се появили някои глупави предположения относно смъртта на Рей, защото не е могъл да види тялото.

— Понякога това е много важно, когато загубим обичан човек — каза Нина, като внимателно опипваше почвата. — Разбирам чувствата ти, но се питам, ако той, обхванат от тази мания, започне да отправя абсурдни обвинения и т.н. — може би е добре да го оставим да го види и след това да заровим ковчега обратно и да приключим тази история веднъж завинаги.

— Не! Той не иска това, Нина! Това няма да го задоволи! Тази сутрин му се обадих и се опитах да поговоря с него, но той изобщо не ме изслуша. Наговори ми такива неща, които не съм допускала, че може да си мисли.

— Какво ти каза?

— Иска да убеди целия свят, че Лео е убил Рей. Ще намери човек, който да излъже заради него, някого, който да посочи Лео. Не знам как точно, но ще го направи; просто знам, че ще го направи.

— Защо ще си мисли тези неща, Сара?

— Мисли, че Лео и аз имаме връзка — каза Сара със сподавен глас.

— А така ли е?

— Не! Лео помогна изключително много на мен и децата. Той е приятел, който не искам да загубя заради болното въображение на Куентин. Освен това бях с Лео, когато Рей загина. Остава Лео да е запалил светкавицата, която удари Рей? Това е налудничаво.

— Мислила ли си да оставиш Рей?

Сара замълча за миг.

— Да — прошепна тя. — Предполагам, че да. Не му бях казала, но той го знаеше. Аз… малко се страхувах от Рей.

— Ако бракът ти е бил нещастен, Сара, не разбирам защо е щял да бъде против.

— Рей също имаше своите страхове — каза Сара. — Джейсън беше неговият живот. Рей знаеше, че ако аз си отида, Джейсън ще дойде с мен. Искаше да го въведе в бизнеса. Той знаеше, че ако аз остана тук с Моли, то и Джейсън ще бъде тук, в Тахо не би имало какво друго да прави. Или просто не би могъл да понесе загубата на една своя собственост, макар и толкова стара, че едва ли би я ползвал повече. — Тя отново се изсмя, сухо и късо. — Може би помнеше, че ме е обичал някога. Както и да е, сега е мъртъв… Разбираш ли, Куентин има същото отношение към нас. Иска всички да сме му наблизо, подръка. Точно както и Рей, нуждае се да ни държи под крилото си. И той иска Джейсън да влезе в бизнеса. Джейсън е наследник на името Де Биърс, нали разбираш? Куентин е много горд с фамилното си име. Веднъж ми каза, че фамилията му може да бъде проследена от Карл Велики насам.

Последва дълго мълчание. Сара се бе изтощила и Нина трябваше да вземе решението си. Би било най-добре да не се забърква в тази мръсна семейна кавга, в която можеше да има сблъсък на интереси. Но Сара наистина заслужаваше да излезе от тази каша и правеше сериозни опити, а Куентин не беше прав…

— О’кей. Мога да се заема с проблема — каза Нина. — Колкото до подадения иск, вярвам, че служителят от гробищата би могъл да потвърди за протокола, че според него гробът не е бил пипан. Нека те попитам още веднъж. Желаеш ли да декларираш, че си взела пръстена преди погребението на съпруга си?

— Не. Съжалявам, но ще трябва да потърсиш друг начин.

— Не знам дали ще успея, но съм убедена, че желанията ти при всички случаи ще имат голяма тежест в това дело.

— Съжалявам, знам, че не улеснявам нещата.

— Не е нужно да се извиняваш през цялото време — каза Нина. — Макар че признавам, звучи по-добре от това, което съм свикнала да чувам.

— О, съжалявам, не знаех, че се извинявам — когато се чу какво каза, Сара се усмихна. — Ще се постарая.

— Може би ще успея да отложа разглеждането на делото със седмица или дори две. Бих могла да поискам допълнително време…

— Не, не. Докато това свърши… Нина, животът ми е напълно объркан. Животът на Моли и Джейсън също. Не можем да чакаме.

— Добре, ще ти помогна, Сара. Ще оформя няколко документа, които да подпишеш. Бих желала да взема декларации от сина ти и дъщеря ти, че се противопоставят на ексхумацията. Нямаме много време.

— Благодаря ти, много ти благодаря. — Този път усмивката й беше усмивка на облекчение. — Моли се прибира вкъщи около четири часа от колежа. Ако искаш да се срещнеш с нея, най-добре е да наминеш към нас този следобед, след като свършиш работа. Къщата ни се намира близо до Риджън Бийч. На „Дармот Уей“ 400.

— Ако успея да подредя нещата дотогава, ще се отбия — каза Нина. — А Джейсън?

— Мога да ти дам адреса му. Телефонът на Кени го изключиха. А нашият договор?

— Мисля, че хиляда е добре като начало. Разбира се, изчислява се на час работа.

Сара написа чек, после си тръгна. Докато Нина се опитваше си да изгради цялостната картина от детайлите и нюансите, които Сара й бе предоставила, погледът й попадна върху номера на чека, 106. Сара едва ли притежаваше тази сметка отскоро. САРА ДЕ БИЪРС се четеше отгоре, ДАРМОТ УЕЙ 400. От името на Рей нито следа.

Сара се опитваше да се отърси от Рей де Биърс като от досадна стара кашлица.

 

 

Пол спря пред сградата на съда в Тахо, за да хване Колиър Хелоуел преди обяд. Откри го в юридическата библиотека, седеше на издраскана дъбова маса и си говореше шепнешком с някакъв адвокат, а около тях други адвокати драскаха нещо по съседните маси.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — каза Пол с тих глас.

— Няма проблем, Пол. Запознай се с Джеръми Стемп. Джеръми е…

— Чувал съм за вас, г-н Стемп. Бях в съда с Нина Рейли срещу Джеф Рийзнър. — Той притегли един стол, като се здрависваше със Стемп.

Стемп имаше хилаво телосложение и физиономия, която издаваше маниак на тема здравословен начин на живот. „Бегач на дълги разстояния“ — помисли си Пол. Беше висок около метър и шейсет и тежеше към петдесетина килограма. Пол се почувства като носорог до него.

Всичко — от костюма и часовника до обувките и прическата — говореше за много пари. Усмихваше се като човек, който ги е спечелил до петдесетата си година и сега работи за удоволствие.

— Какво съвпадение — каза Стемп. — Тази сутрин госпожа Рейли ми се обади в офиса. Ще работите ли по случая Де Биърс?

— Доколкото знам, не — каза Пол. — В момента съм тук по друг бизнес.

— Така ли? — Стемп хвърли поглед към часовника си.

Пол беше виждал този тежък златен модел в един каталог, където се предлагаха също яхти и самолети.

— Ще се видим по-късно, Колиър. Боя се, че този следобед няма да съм на разположение. Ще играя голф в Еджууд.

— Той се изправи и махна на Пол. — Не се преуморявайте, момчета.

— Хайде изчезвай оттук — каза Колиър. Стемп понесе куфарчето си, леко като празна папка и отлетя през вратата.

— Нина по-добре да внимава — забеляза Пол. — Този сигурно има цял ескадрон ентусиазирани чираци, които се скъсват от работа в офиса, за да може той да се появи в съда след голфа свеж и отпочинал.

— Той е това, към което всички ние се стремим — каза Колиър, опрял с лакти върху купчина книги. — Богат, уважаван и полупенсиониран.

— Един обяд? — попита Пол.

— Не мога. Имам възобновяване на дело в един и половина. В един часа съдията Милн иска да събере адвокатите от кантората, за да уреди няколко въпроса. До гуша съм потънал в тия занимания.

Не звучеше точно нетърпеливо — не беше в неговия стил, — но около него се долавяше напрежение.

— Минава обяд, приятел. Трябва да хапнеш.

— Ще хапна по-късно. Някакви новини, Пол? Мога да отделя пет минути.

Останалите посетители на библиотеката явно бяха споделили идеята на Пол и бяха отишли на обяд, оставяйки след себе си купища книги и листове хартия.

— Взех проби от местопроизшествието. Изгледите за успех са малко, накарах Джинджър Хирабаяши в Сакраменто да поработи в лабораторията. Пуснах и обява във вестника. Награда за информация и така нататък. Разбира се, анонимността е гарантирана.

Пол подаде на Хелоуел копие от обявата.

— Направих всичко това преди три години.

— Нека опитаме отново. Трябва да изкопчим нещичко. Ще си опитаме късмета в този случай.

— Мда. Прав си.

— Разговарях и с Ким Вос.

Хелоуел погледна към него.

— Интересна е, нали? Добави ли нещо?

— Трудно е да се каже. Още работя по това. Вчера вечеряхме заедно. — Пол се оживи от неустоимата тема. — Колиър, спомняш ли си онзи епизод от „Мошеникът“, в който Пол Нюман стои пред вратата на Пайпър Лори. Тя е облечена в тясна пола и къса жилетка, носи перли, а той е изгубил всичко, съкрушен е, няма си никого — и той е с това момиче. Тя го е срещнала току-що и малко се страхува от него. И изведнъж Нюман пристъпва към нея и започват да се целуват. Само че той е страшно настоятелен, става все по-напрегнато и по-напрегнато докато, знаеш, той губи контрол. Спомняш лиси?

— Не съвсем — отвърна Хелоуел.

— И тя се откъсва от него. Поглежда го. Устните й са набъбнали, очите й са така замъглени и му казва — не си ли спомняш това?

— Нямам спомен, Пол.

— Тя му казва с онзи неин нисък глас, дето трябва да се напрегнеш, за да го чуеш: „много си гладен“ Невероятно, нали? „Много си гладен“, казва тя. Втурва се през вратата и я заключва от вътрешната страна. Чува се щракването на ключалката и Нюман остава там с изражение на хрътка, вторачен във вратата, сякаш с разпаления си поглед ще прогори дупки в нея и за миг ти се струва, че ще я разбие…

— Разбирам, че си харесал Ким — каза Хелоуел.

— Така стана, без майтап. Трябваше да се спасява от мен. Не се бях чувствал така от много, много отдавна.

— Мислех, че между теб и Нина има нещо — каза Хелоуел.

— Само платонично отсега нататък — каза Пол. — Нина ме заряза. Излезе с номера за „приятелите и колегите“. Нещо се настрои против мен. Би трябвало да бъдеш доволен, ти си късметлията, заради когото ме остави.

— Съмнявам се — каза Хелоуел с изненада.

— Хайде де. Няма начин да не си хвърлил поне един дълъг поглед в ония големи кафяви очи.

— Дай да не говорим точно сега за Нина — става ли, Пол? Имам дело и каквото свободно време ми остава, го посвещавам на Ана. Спомняш ли си? Работиш по случая, нали? В добавка към останалите си интереси.

— Мда, работя.

— Добре. Тогава мога да съм спокоен и да върша същото.

Хелоуел отново опря лакти върху книгите и листата на масата пред себе си.

Пол се върна в колата разколебан. После реши да вземе картината, която искаше да купи от Ким, както и всяка друга находка, която му се изпречи на пътя.

Станцията на Радио Игъл в Сакраменто предаваше класически рок, движението беше вяло, а той си представяше, че е Пол Нюман, който отива на среща с жена.

Междувременно, налагаше се да свърши още нещо. Взе клетъчния телефон в свободната си ръка и позвъни на лабораторията в Сакраменто.

 

 

Дългият ден отмина като сън. Нина разговаряше до прегракване с различни хора, профучаваше през съда за изслушване на присъди, подписване на документи, изваждане на документи, мина и обедната й среща. Сенди приключи с печатането на документацията по случая Де Биърс точно преди пет и Нина се отправи към къщата.

Рилжън Бийч беше вилна зона, построена по протежението на дълга улица, започваща от Лейк Тахо Булевард. Къщите бяха големи, разположени на известно разстояние от езерото сред малки горички. Домът на Де Биърс, чисто нова триетажна постройка с несъразмерно високи комини в стил псевдотюдор, който Нина не можеше да понася, изглеждаше построен на мястото на стара постройка. От улицата се виждаха само паркингът и обилната зеленина.

Една алея водеше до оградата. Нина побутна незаключена дървена порта. Задният двор представляваше обрамчена с дървета обширна морава с пътечки от обли камъчета. Оттук се откриваше гледка към далечното езеро. Градинар със сламена каубойска шапка се бе привел над една цветна леха.

Сара де Биърс лежеше на плетен градински стол, а конопено платно я пазеше от късното следобедно слънце. По всичко личеше, че отдавна седи там. Обувките й лежаха захвърлени сред меките филизи зелена трева.

— Седни. — Покани я тя, като посочи стола до нея. — Време е за едно хубаво студено питие. — Гласът й звучеше твърде отпуснато и Нина отново си помисли, че може би е взела някакво лекарство. Е добре, дали ще бъде концентрат, никотин или кофеин, всеки в Америка го правеше.

— Благодаря, но съм с кола…

— Тогава остани, докато изтрезнееш. — Взе чаши за мартини от подноса върху масата и попита Нина:

— Какво предпочиташ? Седем към едно, както го пият повечето хора? Или харесваш вермута така, както казват, че го е пил Уинстън Чърчил?

— Може би ще ти се стори смешно, но никога не съм пила мартини — каза Нина. Не можеше да си представи какво е да имаш цял следобед, за да се наливаш с джин, но бе изкарала тежък ден и идеята я привличаше.

Тя се изпъна на мекия стол до Сара. Следобедният бриз милваше коленете й. Езерото проблясваше, сините планини на северния бряг се възправяха величествено пред нея, но мислите й все още се въртяха около работата.

Неин клиент, който продаваше кокаин, трябваше да отиде в затвора след няколко дни. Беше направила всичко възможно, за да намали присъдата, беше апелирала за смекчаващи вината обстоятелства, докато лицето й бе станало пурпурно, но Милн я бе изслушал с каменно изражение и му беше дал средния брой години. Бедният, претрепан от работа защитник трудно би намерил повече технически правни основания, за да продължи да настоява. От седемдесетте години насам вратичките бяха почнали една по една здраво да се затварят, откак апелативните съдилища бяха наводнени с експрокурори.

— Че то има ли друго питие? — казваше Сара. — Хмм, в твоя случай отиваме на варианта с класически вермут, едно към пет.

Тя изля вермута върху лед в един сребърен шейкър и прибави охладен джин, като отмери и двете питиета с префинената педантичност на продавач в магазин за бонбони.

Родителите на Нина пиеха мартини. Тя си спомни как баща й вечер й подаваше напоената с джин маслина. От десетилетия вече никой не пиеше мартини, но ето че сега спомените й се появиха отново.

— Маслината е много тайнствен плод — заяви Нина.

Сара й подаде чашата.

— Салют — каза тя.

Нина отпи малка глътка, после още една. Въпреки че питието имаше вкус на живак от термометър, Нина хареса ударната му сила. Точно от това се нуждаеше сега, от порок, който да замести отсъстващата любов.

— Съжалявам — каза Сара, — ако съм изглеждала нахална в офиса ти. Не съм от деловите хора. Липсва ми изисканост.

— Отново се извиняваш.

— Така е. Стар навик. Чудя се кога ще спра.

— Когато си готова.

— Винаги ли носиш това със себе си — попита Сара, като посочи чантата с документи.

— Водоустойчива е, така че мога да вляза с нея дори под душа — каза почти весело Нина. — Тя е моят албатрос.

— Какво има в нея?

— Ами портфейл, клетъчен телефон, резервен чифт обувки, лаптоп, опаковка ибупрофен, една ябълка, една-две папки.

Доста отегчително. Има ли още нещо в този шейкър? — Нина подаде чашата си за още и каза:

— Ммм. Знаеш ли, петдесетте години май не са били чак толкова лошо време.

Тя си спомни, че баща й ядеше херинга с джина и почти успя да усети миризмата на маринована риба. Наслаждаваше се на отблясъците във водата на езерото и се чудеше какво ли е да прекараш живота си в такава къща с изглед като този и с шейкър, пълен с лунна светлина.

Разбира се, в сметката трябваше да се включи и старшината Рей, или поне доскоро. Тази мисъл я върна обратно към реалността.

— Моли тук ли е? — попита тя. — Трябва да й покажа декларацията, която съм изготвила, да направим промени, ако има нужда, и тя да я подпише.

— Влезе вътре — каза Сара.

При споменаването на Моли настроението на Сара бързо се промени. Тя изстреля:

— Моли се сърди, когато стоя отвън така. Казва, че се „отцепвам“ Може би ще успея да спра. Мартинито и приспивателните… Много мислих, след като се видяхме вчера сутринта. Радвам се, че той е мъртъв — продължи тя, като че ли зловещо подражаваше на Моли от срещата им при следователя. — Често съм мечтала за деня, в който ще мога да се освободя от него. Мислех, че когато си отиде, ще мога да уредя всичко… Но сега толкова се страхувам.

— От какво? — попита Нина. — Рей е мъртъв.

— Толкова се боя, че е твърде късно и че няма да можем да се оправим.

Настъпи дълго мълчание.

— Може би е твърде късно — повтори Сара.

— Преди почти две години ме простреляха в гръдния кош. Дълго време след това се страхувах почти от всичко. Нали се сещаш, раната не беше само физическа. Но го преодолях.

Сара не отвърна. Тя постави внимателно питието си на подноса и обви с ръце тялото си, сякаш притискаше познатото отчаяние към себе си.

Нина продължи.

— Страхът ме бе обгърнал като един от онези чаршафи, за които индианците смятат, че докарват шарка. Бях се поболяла от страх. Не можех да си върша работата, не можех да се грижа за сина си, нито да живея отново. Докато не се отърсих от него.

Сара се изправи.

— Отивам да доведа Моли. — Тя влезе в къщата.

Нина съзерцаваше езерните чайки, който летяха ниско над сребърната вода. Слънцето залязваше зад Талак.

Един писък, пронизителен и силен, се вряза в тишината. Нина скочи от стола си. Градинарят я изпревари. Нина се втурна след него през голямата входна врата.

Северозападен интериор. Голяма каменна камина. Борова ламперия. Дебел килим в зелено и синьо. Дълго, дълго стълбище.

— Помощ! — чу тя. — Помощ! — Те се затичаха по стълбите към спалнята в края на коридора.

Тежки завеси закриваха прозорците. В центъра на стаята висеше Моли и се гърчеше на въже, спускащо се от тавана. А майка й неистово се опитваше да я смъкне.