Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (1)

1

Беше зноен августовски ден, мъжът и жената бяха тръгнали рано сутринта и вече няколко часа вървяха през боровата гора по ниските хълмове.

Глетчерите от ледниковата епоха бяха издълбали набраздени урви по билото на планината и бяха превърнали подножието й в килим от чакъл. Пластовете й се бяха слягали и размествали в продължение на три милиона години над югозападната част на езерото Тахо и бе един от върховете на планинската верига, разделяща Калифорния от Невада.

През тази година и половина откакто Нина Рейли беше започнала юридическата си практика в импровизираното градче Саутлейк Тахо, тя често съзерцаваше планината Талак от западния прозорец на офиса си. Неизменното присъствие на планината я успокояваше и й даваше чувство за сигурност. Мислеше за нея като за своята планина и й се искаше да се качи там някой ден. Въпреки че снегът покриваше пътеките до средата на юли, маршрутите из планината не изискваха никакви специални технически умения, само чифт здрави крака и раница на гърба.

Но Нина се колебаеше. Не й се тръгваше сама и предпочиташе да я придружава някой, който е бил вече там.

През юли, когато започна втората й година в Калифорния Сиера като адвокат по защитата в един изтощителен процес за убийство, нейното уважение към Колиър Хелоуел, пълномощен окръжен прокурор и обвинител по делото, прерасна в по-личен интерес. После научи, че той е изкачвал Талак. Така че един ден го попита дали не би я придружил. Той й каза да си вземе и спален чувал, защото този уикенд метеоритният дъжд Персей правеше бляскавото си ежегодно представление и щеше да им се отвори възможност да го наблюдават от върха на планината.

— Нина — подвикна й Колиър през рамо, — престани да размишляваш така усилено. Уморяваш ме.

И ето сега Нина, която нееднократно беше разяснявала вредата от компютрите върху частната юрисдикция, се препъваше по стръмната пътека зад него и от време на време махаше, за да прогони мухите, които се въртяха пред слънчевите й очила. Тя преглътна меката забележка и си помисли, че екскурзията разкриваше много неща за самата нея — например, че напоследък можеше да говори само за право.

— Съжалявам — явно за тези няколко години под флуоресцентните лампи съм хванала кокоша слепота. Освен това ми се ще да си пренастроя мозъка, обаче не си спомням как ставаше. Той продължава да навива само в една посока — върти, върти, върти…

— Я се огледай наоколо. Какво виждаш?

Виждаше косматите прасци на Колиър, които тъпчеха сухата пръст пред нея, златния часовник на китката му, раницата на гърба, която се поклащаше леко при всяко движение, червената му бейзболна шапка, но той явно нямаше това предвид. Просто искаше тя да се порадва на природата, на местата, през които минаваха, но това беше трудничко, защото Нина не вдигаше поглед от собствените си крака, и нищо чудно — само така успяваше да се задържи права. Не беше като яките, бодри туристи със свежи лица, с които се разминаваха от време на време и които крачеха с бодра маршова стъпка като работници от съветски плакат.

Тя хвърли поглед към ръцете си, бледи и без загар, макар че лятото вече преваляше. Болеше я гърбът и дробовете й усилено работеха. Подхождаше по-скоро за плакат от „Фантомът на операта“ с плахи очи, залутана из тъмните съдебни зали ден и нощ и ето я сега — един фантом, спасил се в Тахо от безбройните миши състезания.

— Е?

— Добре де. Виждам дървета, скали, сенки, прахоляк, храсти. Едно животинче току-що ни пробяга пред краката. Какво беше това? Да не говорим за комарите. Купища комари. Мразя комарите.

— Това беше мармот — каза Колиър. — Гризач, който живее в скалите. Сладко мишленце, а? — Той крачеше леко и ритмично. Почти не се задъхваше. Не беше честно. А тя засмукваше целия въздух в радиус от десет крачки наоколо си.

Той разтвори ръце и продължи.

— Червени ели. Бели ели. Борове Джефри, дъбове Хъкълбери, бодлив снежен храст, манзанита. Я помириши! Тютюнев храст, много ароматен. — После посочи небето.

— А, ето я луната.

Съвсем ясна, луната плуваше в синевата, като че ли слънцето беше забравило да я приспи тази сутрин.

— Ей там, точно до нея, има една светла точица — Венера.

— Майтапиш се! — Тя вдигна глава и заслони очите си с ръце. — Не я виждам.

— Опитай се да я видиш с периферното си зрение.

— Гледам, гледам! — Докато се взираше нагоре, на Нина й се стори, че небето е съставено от ярки танцуващи частици. На около осем хиляди стъпки височина изпълненият със звезди вакуум прозираше през дълбоката синева, предизвиквайки странно, главозамайващо усещане.

— Не виждам нищо. Не ми харесва да гледам небето по тоя начин — промърмори тя и с облекчение сведе поглед към познатия пейзаж наоколо.

Излязоха на една широка равна поляна, пресечена от пресъхнало поточе. Нататък през дърветата Нина забеляза къс искряща вода, която трябваше да бъде Езерото с плаващия остров. Отвъд него, обсипана с кръпки от сняг, една тъмна скалиста стена, висока като кула, водеше към билото. Големи речни камъни бяха осеяли песъчливите брегове на езерото. Наоколо нямаше жива душа, въпреки че през август Талак беше пълен с туристи.

— Миналата година комарите тук ме измъчиха — каза Колиър, като свали раницата си и я подпря на един огрян от слънцето камък. После помогна на Нина да се справи с нейната. Тя го гледаше как изравнява пясъка и прави място за сядане.

Колиър рядко говореше за себе си. Тя се питаше дали сега мисли за жена си. Знаеше, че преди четири години той е изкачвал същия този планински път с нея. Лагерували близо до билото, гледали метеорите, а година по-късно тя починала. Била убита, блъсната от кола, а шофьорът избягал. Един адвокат, приятел на Колиър, й беше разказал, че тогава за него животът престанал да има смисъл и повече нищо не го интересувало. Колиър и сега беше дистанциран, макар и винаги любезен.

Докато Нина постилаше кърпата си на земята, Колиър разопакова сандвичите. Тя се отпусна върху пясъка и облекчено въздъхна, а после обхвана с ръце коленете си и се загледа в плитката вода.

Колиър извади сандвич с пуешко и докато й го подаваше, сякаш случайно се наведе и докосна устните й със своите. Беше толкова неочаквано, че тя изпусна сандвича.

— Виж какво направих заради тебе. — Тя прокара пръст по долната си устна, учудена и малко объркана. После вдигна сандвича, изтърси го и отхапа.

— Беше много хубава — каза Колиър.

Той си дояде сандвича, пи дълго от водата и се облегна на една страна с лице към нея. Слънцето меко грееше.

— Хайде да си представим, че сме на Олимп преди пет хиляди години и боговете ни гледат, докато си правим пикник в свещената горичка.

— О, Колиър, ти си имал мистически наклонности. Ще намеря начин да използвам това срещу теб в съда — каза Нина през смях.

— Ами не го ли чувстваш? Тази тишина, сякаш нещо ни наблюдава.

— Сигурно е мармотът, чака за трохите. Няма богове. Сами сме.

— Никога не сме сами — каза Колиър. — Сигурен съм, че има рай, а също и ад, специално оборудван за лошите момчета. Освен това трябва да има и богиня на справедливостта, дето да отбелязва всички грешки, които допускаме тук долу.

— Справедливост с главно „С“ — каза Нина. — Към края на делото „Скот“, спомняш ли си, онази вечер, когато вечеряхме заедно, ти вдигна такъв тост. И каза…

— „И да пребъде тя над всички фъшкии!“ Винаги вдигам този тост.

Нина си изяде сандвича като си даваше сметка, че всъщност добре се забавлява. Колиър си беше събул кубинките и чорапите и задълбочено раздвижваше пръстите на краката си. Стъпалата му бяха издължени и тесни, почти елегантни и зачервени — ходеха от седем часа сутринта.

— Разбираш — каза тя неуверено, — че ако ние, ъъъ, станем приятели, нещата там долу може да се усложнят?

— Къде долу?

— Знаеш къде. Ти си окръжен прокурор.

— Е и? Не ми е разрешено да се шляя със защитата? Случвало ми се е да общувам и с някои адвокати.

— Но все с мъже. Не е толкова просто. Ще започнат да ни обсъждат.

— Щом разсъждаваш така, защо тогава ми се обади и ме покани да качваме Талак?

— Не знам — каза тя. И тогава, за своя изненада, изтърси: — Но понеже съм те виждала как разбиваш защитата на толкова много хора в съда, реших да ти дам възможност да разбиеш и моята.

Той обви ръката си около нея. Тя потръпна, връхлетя я усещане, че са естествено близки и отдавна свързани… Усети вълнение, а също страх и тревога.

— Не исках да прозвучи така, както прозвуча — продължи тя.

— Защита, защита — промърмори Колиър, после внимателно я облегна назад върху пясъка и затисна ръцете й със своите. Очите му се открояваха — сиви върху тъмния фон на кожата. Лицето му се сведе над нея, тя не можеше да вижда повече, в следващия момент той докосна с устните си нейните.

Целуна я леко, но когато тя мъничко извърна глава, той я последва, без да й позволи да се изплъзне, без да й даде време да мисли, проявявайки настойчивост, която по принцип криеше във всекидневното си поведение. Тя си позволи да го опита, да го вкуси, да почувства леко бодливата му буза, да се наслади на допира му, но все пак част от нея оставаше встрани. В целувката имаше нещо експериментално и изучаващо. Устните му бяха хладни.

Той я пусна. Нина се изправи смутено. Слънчевите й очила бяха паднали, а също и шапката. Той й я подаде и седна.

— Добре ли си? Какво има?

— Колиър, с колко жени си… бил откак… откакто жена ти почина?

Той също се изправи. Беше висок и добре сложен мъж, тъмната му коса под шапката вече сивееше по слепоочията. Нина изведнъж осъзна, че малко се бои от него, което може би беше и причината да се впусне в тази авантюра. Винаги се впускаше с пълна сила в нещата, от които се страхуваше и невинаги се измъкваше без драскотина.

— Защо искаш да знаеш това? — попита той.

— Просто се опитвам да проумея що за човек си.

Той се усмихна.

— Никога няма да ти позволя това. А колкото до твоя въпрос…

Тя се зае отново да намества раницата на гърба си, очите й гледаха в съвсем друга посока, но бе наострила уши като прилеп, за да чуе отговора.

— С никоя не съм бил. Никоя не съм целувал, никоя не съм прегръщал и никоя не съм обичал. Три години. Това плаши ли те?

— Да — отвърна Нина. — Ще бъда откровена, това ме плаши много. А сега нека ти задам друг въпрос.

— Слушам те.

— Това не плаши ли теб?

Очите му не й казаха нищо.

— „Изплашен“ не е точната дума — каза той. — Хайде да вървим.

 

 

Те поеха в югозападна посока над езерото и започнаха да се изкачват към седловината от гранит, която виждаха далеч пред себе си. Пътеката пресичаше Катедралния поток, сух през августовската жега. Колиър продължи природонаучната си лекция.

— Френско грозде — каза той. — Виждаш ли го? Западна разновидност. Усещаш ли аромата на пелин?

После откъсна едно клонче от неизвестен храст и й го подаде.

— Разтъркай го.

Свежият аромат надминаваше всички екзотични подправки, които познаваше. Пъхна стръкчето в раницата си и гузно си помисли, че напоследък беше оставила Андреа, жената на брат си, сама да се занимава с готвенето.

— Ще върви страхотно на печено пиле! Като се върнем, ще сготвя и ще те поканя — каза тя.

След още един стръмен преход стигнаха до обраслия с хвойна ръб на седловината. Пред тях се разкри езерото Тахо. Хотелите, построени по южния му бряг, излизаха като бетон ни пръсти от гората, опасваща гигантската чаша вода. Докато съзерцаваха открилата се гледка, повърхността на езерото стана оловна, върховете на планините наоколо потъмняха и през дърветата премина остър топъл вятър. На небето изплува голям облак, сянката му премина през езерото, затъмнявайки повърхността, като негатив на прожектор.

Зад гърба си чуха гласове, обърнаха се и видяха наближаваща група туристи. Вървяха един по един, водеше ги як, набит и плешив мъж със строго изражение на лицето. Носеше тежка раница с алуминиеви рамки и масленозелена шапка за голф. Зад него идваха момче и момиче на по около двадесет години, и двамата удивително високи и привлекателни. Те силно си приличаха по русите си коси, слънчевите очила и дългите си крака, обути в туристически шорти. Момичето носеше черна тениска с надпис КАКВОТО И ДА Е. Момичето и мъжът, който сигурно беше техен баща, спореха за нещо и тя протестираше на висок глас, а мъжът звучеше предупредително и властно. Момчето, което явно бе неин брат, се бавеше отзад, и изглежда, не желаеше да се включва в спора.

След няколко минути към групата се приближи жена с лента за тенис с козирка върху къдравата си черна коса. Тя се препъваше и едвам дишаше. До нея вървеше още един мъж със сурово, обветрено лице и синьо-зелена кърпа около врата.

Нина и Колиър се отдръпнаха и пуснаха групата да мине. Така успяха да ги разгледат по-добре. Въпреки че минаваха през място, от което се разкриваше невероятна гледка, те не се интересуваха от нея. Момичето и мъжът бяха изцяло погълнати от разправията. Само жената с козирката си направи труд да кимне. За останалите Нина и Колиър бяха толкова важни, колкото и скалите наоколо.

— Най-добре е да побързаме — каза Колиър, щом се върнаха отново на пътеката. — Тези облаци ме притесняват. — Докато говореше, сянката на друг облак премина над тях като предупреждение и се отправи на запад към долината Уайлдърнес. Вятърът се втурна над езерото направо откъм пустинята Невада и сякаш набираше скорост, докато преминаваше над водата.

— Не ми казвай, че се готви да вали — каза Нина.

— Може да завали. Може да загърми. А може и по-лошо.

— Да продължаваме ли?

— Сега май не звучиш като себе си.

— Само се безпокоя, че ще кажеш да се връщаме — каза Нина. — Ние сме били заедно в гръмотевична буря. Спомняш ли си?

Бяха се срещнали преди година в юридическата библиотека по време на силна буря с гръмотевици. Тогава Колиър беше казал: „Кара ме да се чувствам малък.“

— Спомням си тази буря. Уважавам природните стихии, които властват над това място. Този път, ако небето са продъни, ще се поизмокрим.

— Имаме палатка.

— И няма къде да я поставим. Хайде.

Те нарамиха отново раниците си и продължиха да се изкачват. Нина хвърли последен поглед към мрачната групичка, която все още стоеше на скалистия хребет.

Пътеката водеше до едно по-малко езеро, точно преди стръмния висок двеста стъпки склон, който водеше към гладка скала. Там течеше чиста, студена вода. Те продължиха нагоре по течението, доволни, че сега са между сипеите, като от време на време поглеждаха на изток, където мрачните облаци се сгъстяваха. Сега пътеката се изкачваше равномерно, а околните склонове бяха покрити със сняг.

Недалеч зад себе си те можеха да видят малките фигури на другите туристи.

— Не изглеждаха… кой знае колко… щастлива групичка — каза Нина, като се задъхваше.

— Мястото е трудно за изкачване — каза Колиър. — Онзи, който вървеше най-отпред — бащата, предполагам — е тип домашен тиранин. Може би единствено той е искал да дойде тук, обаче иди се разправяй с подобен човек.

— Ами вторият мъж? — каза Нина. — Не приличаше на член от семейството.

— Трудно е да се определи — каза Колиър. — Как се справяш?

— С повече пот — каза Нина. — Дали си въобразявам, или наистина стана по-влажно?

И двамата замълчаха и пак погледнаха нагоре. Сега облаците се скупчваха в тежки буреносни грамади.

— По дяволите — каза Колиър. — На билото е опасно при лятна буря. Има огромна опасност да падне гръм, тъй като Талак е най-високата планина наоколо. Не знам какво да направим. Намираме се само на около четиристотин стъпки от върха.

— Хайде да продължим — каза Нина. — Ако спрем сега, ще изпуснем вълнуващо преживяване — нощ в планината, звезден дъжд… и то само защото можело да завали. Ако нещо се случи, винаги можем да се скрием в някой ров. Има изгледи да преживеем едно приключение.

— Не мисля, че можем да се надяваме на подръчен ров само защото на нас ни е потрябвал.

Те отново бяха спрели на тясната камениста пътека. Отгоре прокънтя тежък гръм и сякаш се стовари право върху главите им. Обърнаха се назад и видяха, че групата, която бяха задминали, се изкачваше по същия път и приближаваше към тях.

Последен слънчев лъч се промуши между облаците и падна върху блестящите коси на двамата младежи, които вървяха един до друг. Те бяха красива гледка, излъчваха сила и бодрост. Приличаха на млади орли, готови да разтворят криле и да полетят над планината и зелените гори. Светлината, която сякаш излъчваха, контрастираше със застрашително притъмняващия пейзаж и ги фокусираше така, сякаш самото слънце светеше в тяхна чест.

Все още водейки групата, с риза, залепнала по тялото му от топлия влажен въздух, плешивият мъж ядно разгонваше мушиците, които кръжаха около лицето му. Той се потеше обилно. Когато се изравниха, той попита с предизвикателен тон:

— Предаваме ли се? — устата му се разтегна в студена усмивка.

— Съобразяваме се — отвърна Колиър.

Мъжът вдигна глава и огледа небето. После потърка бузата си.

— Лоша работа. — В гласа му се промъкна униние, сякаш имаше предвид нещо повече от лошото време.

— Да го вземат дяволите! — изрече той след малко и кимна към останалите.

При тия думи те се стегнаха, смълчаха се и почнаха напрегнато да следят всяко негово движение, като че очакваха още нещо от него, нещо по-лошо.

Той се обърна към Колиър с бавен, но категоричен тон:

— Май не искате да си развалите прическата в дъжда. — Беше се наежил и имаше войнствения вид на човек, който обича да се заяжда с непознати. Неговите спътници се отдръпнаха, сякаш искаха да покажат, че нямат нищо общо с него.

Колиър се изправи. Въздухът помежду им се наелектризира.

Нина бързо каза:

— Вие продължавате ли?

— Разбира се, че продължаваме. Ние почти стигнахме. Малко дъждец на никого не е навредил. — Той отново се вторачи агресивно в Колиър и дълго не отмести поглед от него. Но жената с козирката се отпусна върху пътеката и въздъхна изтощено. Тогава той враждебно се обърна към нея.

— Стига си се превземала, Сара. Скоро ще те вкарам във форма.

— Краката ми, Рей. Съжалявам.

— „Краката ми, Рей!“ — произнесе мъжът фалцетно и направи гримаса. — Хайде да тръгваме! Писна ми да слушам само скимтене и оплаквания. До гуша ми дойде. Това ще ми се напомня всяка възможна минута. Доктор Лий казва, че трябва да се движиш. Тъй че върви, мамка му.

Момичето скръсти голите си ръце:

— Доктор Лий никога не е казвал, че майка ми трябва да изкачва планини. Изобщо не е имал предвид да се бъхти по скалите като грешник.

— Тя ще прави онова, което аз й кажа.

— Задник! — приглушено изсъска тя.

— Какво каза? Какво чух?

— Казах „Задник!“ — отвърна момичето. Брадичката й се издаде напред, а очите й се изпълниха с ядни сълзи.

Преди някой да успее да реагира, той й отвъртя плесница, от която момичето залитна, а майка й я прегърна.

— Моли с голямата уста — каза той и се огледа наоколо с възмутен вид. — Видяхте ли как ми говори?

— Заслужаваш да ти разбия физиономията, Рей. — Мъжът с шалчето се обади за първи път.

— Млъквай, Лео. Или ще започна да се питам защо Сара настояваше толкова да дойдеш.

— Казах, че идвам с теб — каза Сара, като накуцваше по пътеката. — Моля те, Рей, не започвай пак.

Момичето й помагаше да върви, като държеше с една ръка бузата си, високо вдигнала глава.

Момчето взе лекия товар на Сара и го преметна през рамо. Той носеше без усилие своята собствена тежка раница. Нина не можеше да види очите му през зелените слънчеви очила.

— Хайде, мамо, нека да слизаме — каза то.

— Никъде няма да слизате, Джейсън — каза Рей, пристъпи напред и сграбчи ръката на Сара. — Толкова ли сте разтревожени за тази жалка жена, че да не можете да завършите изкачването с нас? Защото ние продължаваме нагоре.

— Добре съм, наистина — извини се жената на останалите. Капки пот избиха по горната й устна. — Нека просто направим това, което Рей каза.

— Така е по-добре — намеси се Рей. — Хайде, тичай обратно надолу като подплашен заек — обърна се той към Колиър.

— Всъщност ние също продължаваме — отвърна Колиър. — Изглежда, не е чак толкова опасно. Хайде, Нина.

— С удоволствие — каза Нина. Потеглиха, оставяйки групата скована и безмълвна, сякаш гневът ги бе превърнал в мрамор.

Те се изкачваха на север и нагоре, стъпваха както в швейцарската армия — по стъпка на вдишване. Сега бяха почти на десет хиляди фута височина. Избягваха да поглеждат небето, като че ли пренебрегваха облаците, които биха им попречили да продължат.

Вълна от закъснял гняв обзе Нина.

— Нещастник — измърмори тя, докато стъпваше внимателно върху нестабилната скала. Чувстваше се потисната от грозната сцена, на която току-що бе станала свидетел и от заплашителното време.

Тя последва Колиър, повървяха малко на изток и стигнаха до няколко обрулени бора. Той заби тоягата си в стара купчина сняг, скрита под клоните.

— Можем да се скрием и да изчакаме бурята тук — каза той.

— Под дървото?! — отвърна Нина. — Май не трябваше да тръгвам на планина с юрист. Мислех, че и децата знаят, че при гръмотевична буря е опасно да седиш под дърво.

— Най-важното е да слезем от върха колкото се може по-бързо, в случай че времето се развали. Тук поне сме малко по-защитени от вятъра.

Двамата погледнаха нагоре. Небето беше съвсем потъмняло, без никаква светлина, почти саждиво и вятърът се бе усилил, но все още нямаше светкавици. Можеха да съзрат върха, издигащ се на двеста фута нагоре.

— Какво мислиш? — попита Колиър. — На практика сме стигнали.

— Да продължим — отвърна Нина. Той кимна.

— Предполагам, че горе ще срещнем нашите приятели. Сигурно са тръгнали по някоя от успоредните пътеки. Точно тук пътеката едва личи, минава се само с лазене.

— Едва се сдържам — каза Нина. — Иска ми се да му размажа физиономията.

— Струва ми се, че не трябва… знаеш… да се намесваме. Другият мъж няма да го допусне. Имаш ли нужда от помощ?

— Със сигурност не.

Започнаха да пълзят на североизток по ръба на почти отвесен наклон и после диагонално на северозапад. На места още имаше сняг. На едно място Колиър се подхлъзна върху парче лед, запазило се някак през август, и за малко не се прекатури през глава по склона.

Екскурзията, която бе започнала така безгрижно, се превръщаше в изпитание. Нина искаше да приключат с изкачването и после да се оттеглят под клоните на боровите дървета двеста фута надолу. Беше й повлияло неприятното настроение на групата непознати. Вече не искаше да прекара нощта на върха, особено пък с онези хора. А пък и времето…

Тя изкачи последните няколко стъпки от тъмната, ронлива скала уморена, но развълнувана. Вече на върха, Колиър пусна раницата си на земята, силният вятър рошеше косата му. По средата на един голям гранитен блок някой беше направил купчина от ръбести камъни.

— Искаш да прекараме нощта тук? — провикна се Нина.

Вятърът направо щеше да я отвее и бе топъл, странно топъл.

Колиър не отговори. Изглеждаше съвсем погълнат от гледката. На североизток, на почти единайсет хиляди фута височина се издигаше покритият с андезит връх на Маунт Роуз, срещу тях, от другата страна на езерото се спускаха гранитните западни склонове на Карсън Рейндж, а на южния му бряг казината и хотелите приличаха на играчки, пръснати от някое вели канче. Под тях множество малки сенчести езера прорязваха продълговатите морени.

— Ледникът, който се е спускал към Тахо, е бил дебел поне четвърт миля и това съвсем не е било толкова отдавна — каза Колиър, надвиквайки се със свистенето на вятъра и точно тогава Нина усети една тежка капка върху устните си.

Протегна ръце с дланите нагоре и каза:

— Хей, Колиър…

— Преди петнайсет хиляди години гледката ще да е била още по-смайваща…

— Колиър!

— Какво?

— Дъжд!

Капките падаха върху ръцете й. Тя ги държеше протегнати и мълчеше. Очите на Колиър се разшириха.

— Добре — каза той. — Успяхме. Сега да изчезваме оттук.

Думите му бяха прекъснати от силен грохот, който връхлетя планината. На неколкостотин фута във въздуха те видяха първата светкавица — възхитителна и страшна, като планината, от която се опитваха да избягат. Облаците се заблъскаха един друг с трясък и пукотевица, около тях се сипеха и съскаха светкавици, косите на Нина настръхнаха. Тя запуши уши с ръце и се сниши към земята, но Колиър я хвана здраво за раменете и я повлече натам, накъдето трябваше да бъде пътеката, изчезнала под поройния дъжд, който започна да се изсипва изведнъж.

— Дръж се за раницата ми — извика той.

Полуослепени от пороя те се заспускаха по издълбания от лавини склон. Шумът от гръмотевиците и грохотът от пороя не спираха, сякаш двамата бяха влезли в огромен барабан. От време на време небето се разтърсваше от страховити трясъци, които едва не ги поваляха.

Светкавиците ставаха все по чести и около планините се образуваше светеща сцена, сякаш бурята непрестанно сменяше светлините на своето представление.

Колиър улови Нина и посочи към един малък издаден напред скален блок. Те се втурнаха натам и се скриха под него, след това разтвориха раниците си и ги хвърлиха отпред, като единствена защита, зад която надничаха страхливо към бурята.

Трясъкът беше невероятен. Стана страшно студено, дъждът премина в град и ледените парчета потъваха в земята, влизаха в импровизирания им заслон и отскачаха от скалите, като дъжд от рикоширащи куршуми.

Нина откопча ципа на раницата си с премръзнали пръсти и успя да измъкне оттам една суха памучна риза, с която да пазят лицата си, докато се криеха зад раниците. Беше невъзможно да се чуят дори ако крещяха. Десет минути, които им се сториха безкрайни, те се криха свити, като горски животинчета, докато премине най-лошата част от бурята.

Най-накрая бурята поутихна и те свалиха ризата, която беше тежка и корава от топящия се град. Светлината, която се процеждаше през облаците, избледня. Надолу по хлъзгавия скален склон Нина видя няколко дървета, смачкани така, сякаш над тях бе минал метеор. Тя потърка измръзналите си ръце и си каза:

— Свърши се, успяхме…

Обърна глава към Колиър и едва не прихна от смях — беше толкова смешен, косата му стърчеше право нагоре. Наоколо миришеше на озон и във въздуха се усещаше ужасно напрежение, което растеше, нагнетяваше и сгъстяваше всичко в тревожно очакване, прерастваше в непоносим натиск и взрив…

Чуха оглушителния гръм, миг преди ужасяващата светкавица да се стовари на около седемдесет и пет стъпки нагоре. И двамата извикаха и се притиснаха един друг. Бяха замаяни и почти ослепени, оглушени от гръмотевицата, разтресла всичко наоколо. В този миг едно тяло, сякаш отбрулено от вятъра, полетя от билото и пропадна надолу сред сгъстяващите се сенки.