Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (26)

26

— Кажете за протокола името и длъжността си — каза Колиър.

— Даниел Алън Бийти, помощник-шериф, назначен в управление Прейсервил на шерифската служба на окръг Елдорадо.

В следващите няколко минути Колиър поясни, че Бийти е специално подготвен за проучване на местопрестъпления през дванадесетте години в шерифската служба и е специалист по палежите. Бийти предразполагаше с вида си. Младееше за възрастта си, имаше дълбоки очи, изпъкнала челюст и бели зъби, които проблясваха, когато се усмихваше, а той го правеше често. Когато не ловеше риба на езерото Тахо, играеше триатлон на Хаваите. Според Пол той сваляше всички добре изглеждащи жени в шерифската служба, а те, изглежда, нямаха нищо против.

Дан можеше да стане голям следовател, но според Пол му липсваше усет. Неговото участие беше другата основна причина, да се избърза с предварителното заседание. Бийти се объркваше много, ако трябваше да приготви цялостен доклад относно свое разследване, особено пък за кратко време. Нина беше получила копие от доклада му едва в събота и го оцени като слаба работа — любимия й тип полицейски доклад.

Сега тя слушаше с увеличено внимание всяка негова дума, търсейки пропуски и грешки. Бийти беше стигнал до пожара.

— В два и трийсет и четири през нощта на 911 се получи съобщение от автомат от къмпинга Райт Лейк. Жена. Записваме всички обаждания на 911, така че имаме запис.

Нина усети как копринената блуза залепва за тялото й. Как, за Бога, беше пропуснала факта, че ще разпитва полицая, който толкова пъти бе чувал гласа й?

— Тя представи ли се?

— Затвори, преди дежурният да може да разбере коя е. Беше много развълнувана. Нося записа. Или просто да прочета записаното.

Колиър започна:

— Добре, нека продължим и чуем…

— Както постанови Съдът — прекъсна го Нина, — тук не се прилага правилото за свидетелските показания. Но днес, не е необходимо цялото това оборудване, ще отнеме време и…

— Наистина няма проблем — каза Бийти и й отправи поглед, който не предвещаваше нищо добро, или може би просто разкриваше вълненията на един бой скаут около принадлежностите му. Той измъкна старомоден червен касетофон:

— Зареден е за прослушване.

— Нека не губим време за тези неща, ваша милост — каза бързо Нина. — Достатъчно е да се прочете.

Бийти продължаваше да я гледа по начин, който не й харесваше. Но не смееше да отмести погледа си, и го гледаше, докато накрая, преодолявайки страха си, с облекчение разпозна във втренчения му поглед преданите очи на неотдавнашните си кучешки почитатели. Бийти сигурно мислеше, че е хубавичка. Ако извадеше късмет, той щеше да се окаже поне два пъти по-глупав от нея.

— Защо просто не се прочете и да вървим напред? — Тя молеше настойчиво съдията.

— Не, предпочитам да го чуя — каза Имейджисън. — Няма да ни забави.

Ако продължаваше да диша така тежко още минута, всички щяха да се усетят.

Пол протегна крак и я ритна по глезена. Върху смачканата бележка, която й изпрати, беше надраскал: „Млъкни“ Нина се облегна назад, опитвайки се да си поеме въздух и разтри глезена си. Бийти пусна касетофона.

— Тук е дежурният — говореше неясен, обикновен глас.

— Пожар — крещеше женски глас. — На Райт Лейк. Двама души в бунгалото. Бързо! — Гласът беше по-висок от нейния, с пискливи нотки и звучеше истерично. Това трябва да беше друго обаждане. Нина винаги е била абсолютно рационална…

— Моля, кажете ми името си…

— Не! Не мога! Мога да го видя оттук! Цялото гори! — Чу се някакъв далечен трясък. — О, Боже мой!

Това беше тя, да. Нина погледна наоколо със страх.

— Необходимо е да кажете името си.

— Райт Лейк! Райт Лейк!

— Прекъсна! Установено е, че обаждането е направено от монетен автомат на езерото — продължи безстрастният глас на дежурния.

Нина разтвори пръстите си, вплетени отчаяно един в друг, и с усилие ги накара да легнат абсолютно спокойни върху документите на масата пред нея.

— Пожарната Плейсървил, обадете се — записът продължаваше, — обаждане за горяща сграда на Райт Лейк.

— Дежурният, извикайте подкрепление — обади се нов глас.

— Викам в момента. Може да възникне горски пожар; наоколо е много сухо. Да се свържа ли с горската служба?

— Дежурен, кажи им да изпратят хеликоптер, за да видим дали няма и други пожари.

— Край.

— Това е — каза Бийти, натисна бутона и прибра касетофона.

— Чуха ли добре всички? — попита Имейджисън.

Главата на Джейсън се допря до нейната и той промърмори:

— Това сте вие, нали.

— Шшт — каза Нина.

— Жената, която се е обадила, идентифицирана ли е? — попита Колиър, отправяйки въпроса, докато сядаше на мястото си.

— Все още не, но продължаваме да я издирваме. Имаме няколко отпечатъка от телефонната кабина. Все още ги съпоставяме.

— Какво се случи след обаждането на 911?

— Две отделения на пожарната тръгнаха към езерото. Отговорността за района е обща, защото е на еднакво разстояние от Плейсървил и Тахо. Отделението от Плейсървил пристига в два и петдесет и седем, а от Тахо в три и три минути. Хеликоптерът вече е кръжал над сградата. Тук, пред мен е докладът ми.

— Продължавайте.

— Пожарникарите от първото отделение влизат вътре и откриват във всекидневната телата на двама възрастни мъже. И двамата са силно обгорели. Тъй като пожарът продължава, не е възможно да се направят снимки на местоположението на телата. Полагат се много усилия да се съживи единият мъж, но безуспешно. Другото тяло изглежда частично разложено и мирише на препарат за балсамиране. Очевидно е, че е мъртво от няколко дни. И двете тела са закарани до моргата на Тахо според инструкциите на д-р Клаусън. Пожарникарите продължават да гасят, и след около час вече контролират положението. Други пожари не са възникнали.

— Благодаря ви, помощник. Кога бяхте извикан, за да разследвате обстоятелствата около този пожар?

— Бях измъкнат от леглото в четири и петнайсет и ми бе наредено да се явя на мястото на пожара заедно с партньора ми в пет часа. То е на около тридесет минути от Плейсървил. Отделението от Плейсървил все още беше там, но хеликоптерът и отделението от Тахо си бяха тръгнали. Аз се приготвих и влязох.

— Какво видяхте лично вие?

— Тук е докладът ми.

Докато Бийти го преглеждаше, съдията Имейджисън каза многозначително:

— Далеч съм от мисълта да ви питам за него.

Нина се усмихна едва забележимо.

— Това е обикновено лятно бунгало, с две спални, баня, кухненски бокс и всекидневна с каменна камина, която е останала непокътната. Стените и таванът на всекидневната са претърпели най-големи поражения. Тапетите на едната стена висяха на парцали. Покривът, близо до кухненския бокс, беше изгорял дотолкова, че можеше да се види небето. Макар че стените на спалните бяха почернели от саждите и дима, огънят не беше проникнал през затворените врати. В един участък, близо до кухнята, около метър и двайсет на метър и двайсет, където дървеният под беше напълно изгорял, открих ето това. — Той вдигна широк, обгорял буркан от запалителна течност.

— Имаше ли течност в буркана?

— Не, сър. Мога да ви кажа, че е бил празен преди началото на пожара, защото иначе е щял да експлодира от горещината. Вместо това е обгорял само отвън, но е останал цял.

— Индикация?

— Тази част от пода и оставеният там буркан са пламнали първи, преди основния пожар. Можах да усетя миризмата от запалителната течност, разляна по цялата дневна и върху телата.

— Въз основа на тези наблюдения достигнахте ли до някакво заключеше за причината за пожара?

— Заключих, че запалителната течност е била разлята в дневната и около телата, а после подпалена. Не намерих запалка или кибрит, но един кибрит лесно би изгорял напълно. Пробите, които взехме от изгорелия участък, все още се анализират.

— Възможно ли е пожарът да е започнал случайно?

— Не, сър. Пожарът от случайно разлята запалителна течност щеше да обхване много по-малък участък.

— Каква беше следващата стъпка в хода на вашето разследване, помощник? — попита Колиър. Той беше отпочинал и уверен, и работеше с бързина, придобита от дългите години изслушване на показания. Изтъкваше важните неща, а оставяше неяснотите за процеса, когато, за седмици или месеци, всичко щеше да бъде подредено. Нина чувстваше и завист, и възхищение, гледайки самоуверените му движения. Никога не го беше чувала да каже нещо неуместно или да зададе въпрос, на който тя можеше да възрази, освен ако не го правеше преднамерено. Как можеше да е толкова съвършен в работата си, а такава развалина извън нея? Тя с усилие се съсредоточи върху показанията.

— Заедно с партньора ми направихме опис на всички вещи, които се намираха в бунгалото, както и на състоянието им. След като стана достатъчно светло, открихме участък със следи от гуми. На алеята открихме много следи от гуми. Зад бунгалото всичко е в дървета, затова има само по пътя.

— Направихте ли снимки и чертежи на следите?

— Разбира се. Изпратихме информацията на съответния експерт в Камерън парк, който в момента я обработва.

— Имате ли някакъв доклад от този експерт?

— Не, сър. Той каза, че току-що е започнал. Спомена, че едните са от по-тежък автомобил с малка мощност, от типа на масовите спортни автомобили, като форд експлориър или нещо подобно.

„Или бронко“ — мълчаливо го поправи Нина.

— Открихте ли някакви отпечатъци от пръсти?

„На ти сега!“ — мислеше Нина. Беше направила ужасен фал.

— Саждите много ни затрудниха. Взехме отпечатъци от двете спални, които бяха относително запазени. Тук са предварителните резултати. Някои са на Куентин де Биърс. Останалите все още не са идентифицирани.

— Някакви следи по буркана със запалителна течност?

— Нямахме такъв късмет — каза Бийти със съжаление.

Всички бяха напрегнати и гладни, но Нина знаеше, че докато часовникът не покаже точно дванадесет, Имейджисън няма да разпусне заседанието. Оставаха още единадесет минути.

— Беше ли получена някаква информация от собственика на бунгалото? — Колиър продължаваше да работи.

— Единствен собственик на бунгалото от двадесет години е човек на име Ноел Гънт. Той беше разпитан. Каза, че е оставил бунгалото на разположение на господин Де Биърс, да ходи там, когато иска. Говорихме и със съседите, но никой от тях не е бил там през онази нощ. Те казаха, че господин Де Биърс често ходел там през лятото, за да лови риба с кануто, което открихме зад бунгалото. Нерядко е водил приятели или семейството си, включително и най-младия господин Де Биърс, който присъства тук. — Бийти посочи към Джейсън, който замръзна на мястото си. Това беше първата връзка между Джейсън и бунгалото, която не беше много убедителна. Ходил е там един-два пъти като дете. И какво от това?

— Според съседите — продължаваше Бийти — през последните две години заподозреният е ходел понякога и сам. Дядо му му е дал ключ.

— Кога разбрахте, че полицията е идентифицирала двете тела, извадени от горящата къща.

— Рано сутринта научих, че тялото на… покойника Реймънд де Биърс е било извадено от гроба му в града. Тялото на Куентин де Биърс първоначално беше идентифицирано от представител на фирмата му, а по-късно и от членове на семейството.

— Имахте ли достъп до доклада за разследване на инцидента на гробището през тази нощ?

— Беше ми изпратен от сержант Балсъм. Имах възможност да го прочета.

— Сега, позволете ми да ви попитам… — подхвана Колиър, а Нина разпозна фразата, с която обикновено представяше важните факти — вие, като висококвалифициран следовател, разгледахте ли поотделно всички доклади, които са били съставени до тази сутрин? Бяха ли ви изпратени?

— Е, не зная дали всички са били изпратени…

— Бяха.

— Да, мисля, че освен с доклада от аутопсията разполагам също и с гражданския иск за ексхумация на тялото на Реймънд де Биърс, където Джейсън де Биърс и дядо му явно са били от срещуположни страни.

— Гражданските пледоарии по този случай са налице след уговорка и са достъпни за Съда за четене преди лягане — каза Колиър на Имейджисън, който игнорира тази информация и отговори:

— Много добре.

— Имахте ли възможност до този момент, въз основа на вашия опит и на въпросните доклади, да реконструирате какво се е случило на въпросното гробище, а впоследствие, и в бунгалото на езерото през нощта на двадесет и втори август?

— Възразявам! — извика Нина. — Въпросът изисква разсъждения и заключение. Неясен, двусмислен и неразбираем. Липса на основания. Подвеждащ. Цялата история се базира върху доклади от втора и трета ръка. Едно е да се представят фактите по този начин, защото заседанието е предварително, но съвсем друго е да се вадят заключения относно безусловни факти по делото.

— Позволете ми да се противопоставя на тези възражения — каза Колиър. След това започна да анализира възраженията й, най-вече от гледна точка на това, че Дан Бийти е експерт, на когото е позволено да изказва становище, включително и да реконструира сцената на престъплението. След това Нина отново имаше думата, после Имейджисън го накара на два пъти да преформулира въпросите си, докато най-после формата им му допадна. Стрелката на часовника наближаваше дванадесет, толкова неумолимо, колкото и Колиър, който отново питаше Бийти за мнението му за цялата тази история.

— Аз бих приел мнението на следователя, че смъртта на Куентин де Биърс е резултат от престъпление — каза Бийти.

— Ще припомня на свидетеля и на Съда, че точно същото заключение е направено и ще бъде разгледано, когато д-р Клаусън бъде призован — каза Колиър. — Продължавайте.

— Ще повторите ли въпроса? Извинете — каза Бийти.

— Можете ли сега, въз основа на опита си в разследването на криминални деяния и като имате предвид докладите и информацията, която току-що разгледахте, да дадете професионалното си мнение относно случилото се на гробището?

— Ето какво мисля — каза Бийти. — Заподозреният е изровил тялото на баща си на гробището. Той не е бил съгласен дядо му да получи достъп до него. Не съм обмислял ситуацията в семейството, но е ясно, че то се е противопоставило на дядото по този въпрос. Било е нещо решаващо, един вид символ за това, дали дядото ще се пребори за бащата, починал преди няколко дни…

— Ваша милост — каза Нина, — моля да не се вземат под внимание показанията след думата „гробище“ дори ако свидетелят е изчел от кора до кора трудовете на Зигмунд Фройд. Той е полицай, а не психиатър.

— Нека приключим с това — каза Имейджисън. — Свидетелят смята, че заподозреният е извършил изравянето. Продължете.

— Заподозреният е изравял тялото, а дядото е наблюдавал зад храстите — продължи Бийти. — Как дядото е научил, все още не е установено. Заподозреният почти е приключил със задачата си, когато дядото е излязъл от прикритието си и се е опитал да го спре. В борбата, която е последвала, заподозреният е грабнал лопатата и е ударил с нея дядо си. Куентин де Биърс или е изпаднал в безсъзнание, или е умрял, по този въпрос не съм сигурен. След това заподозреният е завлякъл двете тела до колата на дядо си, качил ги е в багажника и е отишъл в бунгалото на Райт Лейк. Трябва да е бил шокиран от този обрат на събитията, а там се е чувствал на сигурно място, но може и отпреди това да е бил решил да отиде там. Оставил е двете тела в дневната и е решил да запали постройката, за да прикрие деянието. Това е, в общи линии.

— Какво мислите за гласа, който се е обадил на 911 — попита Колиър.

— Не мисля, че гласът на един мъж може да бъде толкова пронизителен. Наистина вярвам, че това е жена, така че не е бил заподозреният. Там е имало жена. Очевидец, а може би и съучастник. Има вероятност заподозреният да е помолил някого за помощ. Но поради отпечатъците от стъпки и другите доказателства не мисля, че на гробището е имало и трети човек.

— Благодаря ви, помощник — каза Колиър. Бийти слезе, като се усмихваше на всички.

Стрелката на часовника показа точно дванадесет.

— Идваш с мен — каза Пол, после прошепна в ухото й — пронизително нещо — и продължи с нормален глас: — Имаме на разположение час и половина. На връщане ще хапнем сандвичи. Дай ми това. — Той взе чантата й и я хвърли отзад в колата.

— Не зная…

— Ако продължаваш да се взираш в книжата си, няма да можеш да мислиш. Хайде да тръгваме. — Той я настани на седалката, сложи й колана и потегли рязко, зави наляво по булевард „Ал Тахо“, а после надясно по „Пайнер Трейл“.

— Къде отиваме?

— Съвсем наблизо.

Пресякоха тихите улички в центъра и минаха гъсто засадения национален парк. Багрите на есента трепкаха в оранжево и жълто, слънцето грееше в уморените й очи; те се затвориха, а следващото нещо, което тя разбра, беше, че са паркирали на алея за коли пред къща в швейцарски стил. На малката синя табела пишеше: „Кулей“ 90. Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни откъде знаеше името на улицата.

— Какво е това? — каза тя.

— Къщата, която Сенди се опитваше да те накара да видиш. — Той държеше ключ. — Посредничката ми го даде за днес следобед. Казах й, че си нахакана адвокатка в разгара на съдебен процес, но ще откраднеш няколко минутки, за да дойдеш да я видиш по обед.

— Със Сенди ли скалъпихте всичко това?

Пол ококори очи и я погледна невинно:

— Просто мислехме, че е добре да хвърлиш едно око.

Още беше замаяна от краткото отпускане в колата. Тя се огледа, видя високите дървета, тихата улица с няколкото къщи тук и там, нито прекалено близо една до друга, нито твърде помпозни, нито твърде важни, всяка различна от останалите. А самата тази — о, беше красива, с изпъкналия фронтон, с топлия кафяв цвят…

— Ела.

Тя се запъти към верандата, но Пол я хвана за ръката и я поведе в обратна посока. Къщата беше обградена от чамова ограда в същия топъл кафяв цвят, задният двор беше голям, а непосредствено зад него започваше горичка. Дивите шубраци, високите дървета, мекият килим от борови иглички подсилваха чувството, че е попаднала в истинско, диво кътче. Разходиха се из двора и откриха, че в края му извира малка рекичка.

Нина не можеше да каже и дума, просто вървеше след Пол. Той отиде до предната врата и я отвори към антрето, по чиито стени имаше извити, дървени куки.

— Виждаш ли? — каза той, показвайки й как могат да се спуснат надолу. — През зимата тук ще можеш да си закачаш вълнените жилетки.

Тя влезе в просторната дневна. Недалеч от камината един панорамен прозорец, висок най-малко метър и осемдесет, откриваше гледка към оградата и гората зад нея.

— Кухнята — обяви Пол и отвори вратата към малка, добре оборудвана стая, през чиито прозорци се откриваше съвсем друга гледка. Тя застина за миг, със скръстени ръце, а очите й не се откъсваха от дърветата, огрени от слънцето и потопени в кристалния въздух, от който всяко листенце и борова игличка трептяха.

Нина продължи да влиза от стая в стая като омагьосана.

— Чудесно е — въздъхна тя.

— Сега последното по ред, но не и по значение.

Качиха се по стълбището от антрето. Пол я подкрепяше, като че ли не можеше да се справи сама. В края на горната площадка влязоха в просторна мансарда, цялата в чамова ламперия, с малък прозорец с панти, подобен на европейските еркерни прозорци, издаден над улицата. Пол я остави да се любува на гледката и слезе по стълбите.

Когато най-после и тя се върна долу, намери го да се прилича на слънцето, седнал с кръстосани крака на пода в дневната. Тя седна до него.

— Не е толкова лесно с пола като тази — отбеляза Пол. — Но ти се справяш добре.

— Боб може да си избере една от долните спални — каза тя. — А от другата ще стане кабинет. Половината ми книги седят в кашони в гаража на Мат.

— Боб ще поиска мансардата.

— Не е познал — отговори Нина. — Колко й искат?

Сумата беше по джоба й, по-ниска от цените на стандартните къщи в Тахо.

— Никак не е зле — каза тя.

— За такова нещо в Кармел трябва да платиш три пъти повече — каза Пол.

— Кой е посредникът?

— Една от лелите на Сенди, с орлов нос и рогови очила, чиста случайност естествено!

— А ние случайно ще открием, че собственичка на имота е Сенди.

И двамата се усмихнаха. Нина започна да се смее, докато накрая напрежението изби и смехът й премина в плач. Тя остави сълзите си да текат.

Пол не я безпокоеше. Продължаваше да стои облегнат на стената, гледаше отнесено, но в същото време беше напрегнат.

— Пол, изплашена съм до смърт. Направих едно нещо.

— Зная.

— Къщата ми харесва, но не мога да я купя. Не мога да правя никакви планове.

— Добре, аз имам търпение. Виждам, че се измъчваш. Готова ли си да ми разкажеш какво е станало? Какво, по дяволите, си направила?

— Когато влязох в бунгалото, то вече гореше. На пода имаше чифт зелени слънчеви очила. Взех ги. Не разполагах с повече от секунда, за да размисля, просто знаех, че са на Джейсън. Прибрах ги.

— Взела си улика от местопрестъпление?

— Не знаех, че някой е бил убит. Не знаех, че това е местопрестъпление. Майка му ми беше клиент. Него също го чувствах близък, защото случаят засягаше цялото семейство. Реших, че толкова явно са поставени, като че ли е било планирано някой да ги намери.

— Не толкова явно — каза Пол. — Планът щеше да отиде на вятъра, ако бяха изгорели.

— Сега вече го знам. Ако просто ги бях оставила там да изгорят…

— Какво си направила с тях? Хвърлила си ги в гората, като се връщаше обратно?

Нина въздъхна:

— Реших, че трябва да ги запазя, Пол. Не можех да унищожа доказателство — не исках да усложнявам нещата.

— И къде са сега?

— Прибрах ги в една кутия и ги мушнах под матрака.

— Охо, първото място, където ровят ченгетата.

— Не точно ченгетата. Някой. Търсих ги през целия уикенд. Изчезнали са. Някой е влязъл и ги е взел. Мислех, че мога да контролирам това, което върша, Пол. Дори се гордеех с това, чувствах, че мога да предизвикам съдбата, а после да й се измъкна безнаказано. Но тогава очилата изчезнаха, извън моята власт, откраднаха ги…

Пол се размърда:

— Някое от децата?

— Не, говорих с всички. Някой се е вмъкнал…

— Мога да се закълна, че ти ми каза, че след последния ти случай Мат е настоявал да поставите аларма…

— О, вече имаме алармена инсталация, но с три деца, тичащи из къщи и трима възрастни, къщата невинаги е сигурна. Освен това съм убедена, че някой е ровил и в чекмеджетата ми.

Той се втренчи в нея. Беше го шокирала.

— Каза ли на Мат? — попита той след минута.

— Не.

— Нина!

— Той се опитва да ме накара да се изнеса оттам, Пол. В началото наистина беше търпелив, но откак отворих дума за преместване, той започна да чака продължението. Като видя, че не търся сериозно, започна да се ядосва. Опитах се да поговоря с него през уикенда, да му разкажа за случая. Той каза, че винаги има някакъв случай. Аз не мога просто да му заявя, че някой е влизал в дома му. Страх ме е, че ще побеснее, макар че има пълното право. Мат е безкрайно добър към мен и Боб, но е готов да застреля всекиго, който заплашва семейството му. Прав е да ме вижда като основен рисков фактор.

— Казала си на Джейсън, нали? Грешка номер две.

— Исках да разбера дали има някакво обяснение. Помолих го да не казва на никого, че съм взела очилата. Той ми се закле, че няма.

— Може да си била подслушвана, случайно или нарочно, в затвора.

— Това е незаконно.

— Моля?

— Не вярвам, че в къщата на Мат е влизала тайно полиция. Не вярвам, че съм била незаконно подслушвана. Колиър щеше да знае и щеше да намери начин да ми го каже. Но някой друг знае за очилата, а това означава, че освен Джейсън още някой знае какво съм направила.

— Яко си загазила, Нина.

Тя поклати глава:

— Ти чу днес записа на обаждането на 911, чу го и Колиър. Удивена съм, че не казах истината още там, пред съдията Имейджисън или пред онзи репортер от „Тахо Мирър“, който вечно се влачи след мен. А може точно сега, в този момент, някой да си свърши работата по отношение на следите от гумите или на отпечатъците от пръсти по телефона. Времето ми изтича. Колиър ще разпознае гласа ми или следите от гумите и ще се чуди дали аз съм била там онази нощ, и дали аз съм се обадила по телефона. Когато ме попита, няма да мога да го излъжа.

— Ако той има някакви съмнения, ще те остави да продължиш.

— Аз просто не исках да видя един невинен човек осъден. Но колко невинен наистина е Джейсън? Не мога да спра да се питам. Той ли е изкопал гроба на баща си? Той ли е подпалил бунгалото?

— По някакви причини ти си убедена, че не е убил дядо си. Това е всичко, за което сега трябва да се безпокоиш. Другите обвинения просто ги остави настрана.

Тя не можеше да се отпусне. Фактът, че разказа на Пол, и че небето не се сгромоляса върху нея, я караше да трепери:

— Заболя ме за Сара и за нейния син. Трябваше да се намеся. Мисля, че… все още не съжалявам. Джейсън загиваше, Пол.

Той се пресегна, взе ръцете й и ги потърка между своите:

— Студено ти е.

Тя се остави на слънчевата топлина и на ръцете му.

Пол галеше леко и стеснително коленете й. Там, на пода беше толкова топло. Изтощена от усилията, които положи, за да разкаже истината, тя облегна главата си на раменете му и притвори очи.

— Ти си по-близо до пандиза, отколкото предполагах. Не е трябвало да се намесваш. Може да влезеш в затвора. Това е съвсем реална възможност.

— Бях арогантна, Пол. Бях започнала да мисля, че мога да спася всекиго. Какво мислиш, че трябва да направя?

… Ако живея тук, ще паля огън в каменната камина, ще поставя един стол точно в това слънчево петно, с пухени възглавници по земята и табуретка за краката. Точно тук, до новия стол, ще сложа масичка, затрупана от вестници и чаша кафе. И тогава, отдадена на абсолютната леност, ще дремя като Хичкок, нехайна и щастлива, на музика, точно като тази, която звучи сега някъде навън, мека и приятна…

Унасяше се дълбоко, защото чу гласът на Пол, заглушаващ музиката, натрапчив като хрущенето на чакъл под тежки обувки, да казва:

— Сега не се безпокой за това, Нина, случая поемам аз. Първо, ще кажа на Сенди, че ще приемеш предложението. Второ…

Но тя вече не го чуваше.