Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (11)

11

— Станете всички — каза пълномощникът Кимура. — Върховният съд на област Елдорадо влиза в заседание, с председател почитаемия Къртис Милн.

Нина се изправи заедно с останалите в препълнената съдебна зала. Джеръми Стемп не бе пожелал специално заседание за делото, така че трябваше да чакат реда си в редовната сесия.

Сара, де Биърс бе предпочела да не присъства. Беше оставила съобщение на Нина, че иска да остане с Моли. Джейсън също не се появи, но предния ден бе отишъл в офиса на Нина, за да подпише декларацията, която тя бе приготвила.

Нина нямаше нищо против тяхното отсъствие. Когато клиентите не бяха в съда, никой не я тревожеше, измъчваше и влудяваше, напрежението й беше много по-малко. Все пак делата се решаваха от документите и от аргументите на адвокатите.

Куентин де Биърс влезе с Джеръми Стемп и седна в предната част на залата. Голямата му глава, увенчана с бели коси, не можеше да се сбърка.

— Можете да седнете — каза секретарят и публиката в залата отново зашумя и се раздвижи.

Съдията Милн зае мястото си и си наля чаша вода от кафяво пластмасово шише. Прясна подстрижка откриваше ушите му с форма на сателитни чинии. Той избърса очилата си в тогата и съобщи.

— Дами и господа, предстои ни тежка сутрин. Програмата е много натоварена. Следователно, моля адвокатите стриктно да се придържат към правилото за петнайсетте минути. Предупредени сте. Дело №23748, Баукър срещу Съливан.

Докато адвокатите по първото дело си проправяха път към адвокатските маси, Нина и няколко други адвокати излязоха навън. Не беше нужно да присъства на разглеждането на другите дела. През това време можеше да позвъни на няколко телефона, отново да прегледа бележките с аргументацията си и евентуално да се види с Колиър.

Тя се отправи към монетните телефони до юридическата библиотека и дръпна от таблото за съобщения снопчето розови бележки, натрупани от вчера следобед.

— Госпожо Рейли. — Джеръми Стемп я бе последвал навън заедно с клиента си. — Може ли да поговорим?

— Разбира се.

— В библиотеката ли?

Той отвори вратата пред нея.

Наскоро Сенди бе отделила известно време, за да й обрисува портрета на Стемп. Тя го познаваше от три години, от времето, когато бе работила като секретарка във фирмата на Каплан, Стемп, Пауъл и Рийзнър, където неин бивш шеф беше Рийзнър.

— Проклет тип, по-опасен дори от Рийзнър — бе казала тя.

Стемп играеше голф с Милн и другаруваше с месните републиканци. Бе си изградил репутация като защитник на застрахователни компании в искови дела — доходоносен и стабилен бизнес. Имаше добре поддържана външност и умееше да вдъхва доверие. Де Биърс й се усмихваше зад гърба му, наклонил леко глава, сякаш да й припни предишната им среща и това, че на война всичко е позволено.

Нина изчакваше Стемп да започне гамбита си. Тя и Стемп никога не бяха заставали един срещу друг в съда. Как ли щеше да подходи към нея?

Толкова рано сутринта служителите още не бяха включили осветлението. Те седнаха на една от масите.

— Неприятна ситуация — каза той като потупа Де Биърс по ръката. — Тежко е за цялото семейство.

— Да, съпругата на Рей и децата нямат нужда от всичко това — каза Нина с глас, изпълнен със същото съчувствие.

— Бъдете сигурна, че господин Де Биърс е много обезпокоен от това, че трябва да ги замесва. Разбрах, че се е консултирал с вас. Естествено това повдига въпроса за потенциалния сблъсък на интереси, при положение че вие представяте отсрещната страна.

Стемп изговори това с бащински, покровителствен тон, сякаш казваше: „Мила моя, не мога да повярвам; вие разочаровахте по-възрастен колега; смутен съм от вашата постъпка, но ще ви простя непрофесионализма, ако направите известни компенсации.“

Тази позиция трябваше да бъде коригирана. Нина приемаше само една роля спрямо адвоката на отсрещната страна и тя беше равен срещу равен. Стемп се опитваше да я принуди да се оправдава за непочтеността си, а тя знаеше, че нападението е най-добрата отбрана.

— Той разговаря с мен по друг въпрос — рязко каза тя. — Нали, господин Де Биърс? Мога ли да бъда откровена с адвоката ви относно нашия разговор?

— Заповядайте — измърмори Де Биърс.

— Говорихме за аутопсии и за подозренията на вашия клиент, че синът му е починал от насилствена смърт. Останах с твърдото убеждение, че това е единствената причина господин Де Биърс да иска да извади тялото на сина си. Така че, съвсем естествено, когато Сара де Биърс ми донесе иска, който вие сте изготвили на съвършено различна основа, аз се почувствах свободна да я представлявам. Конфликт или накърняване на конфиденциалността би могло да има, само ако този иск е съзнателно скалъпен и представлява тактически ход, с който господин Де Биърс да успее да извади тялото на сина си по съвсем различни причини, които ви споменах. И разбира се, познавайки вашата изрядна репутация, господин Стемп, никога не бих допуснала, че вие съзнателно ще изготвите неточна или, казано направо, лъжлива документация.

— Разбира се, че не — каза Стемп, без да се разделя с любезното си изражение. — Проблемът с пръстена е налице и Рей де Биърс наистина е бил с него в ковчега си по време на прощалната церемония. Погребалният агент е напълно сигурен, че го е видял.

— О, да, пръстенът. Сигурна съм, че пръстенът е налице — каза Нина. — Въпросът е как клиентът ви се е сдобил с него.

— Не съм дошъл тук, за да репетирам аргументацията, която ще си разменим пред Милн. Тук съм, за да ви убедя в искреното желание на господин Де Биърс да разреши този проблем, без да го задълбочава.

Нина седна обратно на стола, кръстоса крака и сви рамене.

— Слушам ви.

Де Биърс кимна почти незабележимо към Стемп и Нина си помисли: „Добре, добре, добре. Виж ти кой кого слушал“. Беше чувала, че Стемп обикновено успява да държи клиентите си на крачка зад себе си.

— Е, добре — каза Стемп. — Да оставим… вътрешните разногласия в семейството. Нека погледнем на ситуацията отвън. Когато синът му, негово единствено дете, умира, господин Де Биърс е извън страната. След ужасната новина за загубата той се връща само за да научи, че синът му е бил погребан, преди той изобщо да успее да го види. Той не получава възможност да се отдаде дори на скръбта си или да каже сбогом. Разбирате ли как се чувства той?

— Ако това е действителното основание за иска, защо не го изложите по този начин?

— Защото няма да спечелим с този аргумент, поне не и докато останалата част от семейството се противопоставя. Той иска само да го види за последен път.

— И после? Той твърди, че не е доволен от експертизата на следователя — каза Нина. — Успее ли да извади тялото, сигурна съм, че ще намери начин да проведе медицинска експертиза. Моята клиентка не би могла да подозира за това. Аз не мога да й кажа, защото разговорът ми с господин Де Биърс беше поверителен. Но аз го зная и вие го знаете.

— Колкото повече те протестират, толкова по-необходима изглежда една медицинска експертиза. Ако няма нищо нередно, защо просто да не проведем независима експертиза?

— Не и поради причините, които той инсинуира, това поне е сигурно. Защото няма причини за експертиза. Защото моята клиентка прие заключението на следователя. Защото тази инсинуация ги обижда. Защото те не искат някой да се разпорежда с тях.

Нина се обърна към Де Биърс, който слушаше с полуусмивка.

— Господин Де Биърс, Сара, Джейсън и Моли не желаят тялото на Рей да бъде извадено. Те имат нужда да оставят миналото зад себе си. Имат нужда от спокойствие. Помислете за Моли. Помислете за това колко е лабилна тя в този момент.

Моля ви, спрете да настоявате. Казах ви, че видях какво се случи. Синът ви бе ударен от мълния. Но дори да не вземате моите думи под внимание, попитайте експерта, следователя д-р Клаусън, който направи същото заключение. Причината за смъртта беше абсолютно ясна, разбирате ли ме?

— О, разбирам — каза Де Биърс с презрителен тон. — Вие сте изцяло с тях. Лео всички ви е омотал. Вие също служите за прикритие. Мислите, че ще се вържа на това.

— Той няма предвид точно това, което казва — каза бързо Стемп, но Нина вече беше преметнала чантата си през рамо.

— Утре ще се отърва от Лео! — извика Де Биърс. — Ще го съсипя заради това, че ги накара да се борят с мен! Сара никога не би направила това на своя глава. Рей винаги е казвал, че зад действията й стои Лео!

— Съжалявам, Джеръми — каза Нина, без да погледне Де Биърс. — Но не мога да се доверя на човек, обхванат от ирационални мании. След това, което току-що чу, мисля, че ти и твоят клиент трябва да поговорите и да оттеглите иска си за ексхумация на тялото. Ще бъда отвън в залата и ще се радвам да поговорим, ако решите да го направите. Но не ме безпокойте по друга причина.

Тя затвори вратата след себе си и изпусна въздуха, който досега бе задържала в дробовете си.

Стемп и Де Биърс излязоха след половин час, игнорирайки присъствието й пред вратата на залата. Стемп влезе в офиса на секретаря, а Де Биърс отиде да се обади, по телефона. След това и двамата се върнаха обратно в библиотеката. През следващия един час, докато съдията препускаше през останалите дела, Нина позвъни на няколко телефона. Най-накрая пълномощникът Кимура излезе и каза:

— Вашето дело е следващото в дневния ред.

— Благодаря.

Тя се върна в библиотеката да съобщи на двамата мъже, не особено зарадвана от очевидното нетърпение, с което заеха местата си в съдебната зала.

— Де Биърс срещу Де Биърс — провъзгласи Милн, когато влязоха и заеха местата.

— Господин Стемп? — каза Милн и леко се усмихна на адвоката, в знак, че извън съда те бяха приятели.

На Нина не й беше приятно да види това. Много добре знаеше, че не влиза в малката група на влиятелните мъже в Тахо, която с удоволствие беше приела Милн, Стемп и Куентин де Биърс, но никога нямаше да приеме нея.

Но уважаваше Милн, никога не беше го виждала да се отнася непочтено към някое от съдебните си дела. Милн дори й беше помагал, когато тя се натъкваше на трудности при разпитите на свидетели в съда. Доброто му отношение беше една от причините тя да утвърди себе си сред юридическата колегия в Тахо. Той беше единственият редовно заседаващ съдия във Върховния съд и досега винаги се беше отнасял честно с нея.

Стемп изброяваше фактите около смъртта на Рей. Придържаше се към чудесния старомоден начин на изложение: с изправена стойка, без да чете, като правеше грациозни и сдържани жестове с добре поддържаните си ръце.

— Както ще забележи Съдът, в Наказателния кодекс параграф 642 предвижда като наказуемо нарочното или злонамерено отнемане на ценни предмети от мъртво тяло и употребата им за лични облаги. Господин Де Биърс е повдигнал обвинение срещу неизвестен извършител и настоява полицията на Саут Лейк Тахо да проведе незабавно следствие.

Следователно можем да приемем, че тялото на господин Де Биърс е въвлечено в криминално деяние. И ако с тялото е било злоупотребено с цел грабеж, кой би могъл да знае по какви други начини може да е било злоупотребено с него. Дали не са взети и други неща? Не е ли било повредено по някакъв начин? При тези обстоятелства, ваша милост, моят клиент е решил, че трябва да предприеме нещо. Той се е обърнал към госпожа Де Биърс, неговата снаха, с молба да извади тялото от земята, но по необясними причини тя отказва да направи нещо, за да защити тялото на съпруга си. За разлика от нея полицията в Саут Лейк Тахо, изглежда, мисли, че могат да се предприемат някакви мерки. Този съд би могъл да разреши изваждането от земята за целите на правосъдието.

Господин Де Биърс скърби по загубата на своя син, ваша милост. Той не би трябвало да бъде подлаган под тежестта на още едно страдание като допълнение към траура му… Каква вреда би причинило някому, ако той се увери сам, че синът му почива в мир, ако това е неговото желание? И ако най-лошото се е случило, не е ли в интересите на правосъдието да го установи възможно най-скоро?

Стемп седна, приглади сакото си и се обърна към Де Биърс, който седеше зад него, и го потупа по ръката, така както бе направил и в библиотеката.

Милн смръщи вежди. Нина се надяваше, че той е озадачен и че зад иска открива нещо друго. Той не гледаше през пръсти на работата си.

— Госпожо Рейли? — покани я той.

Нина направи кратък преглед на своята версия на фактите и после каза:

— На Съда са известни нашите основания и обществената власт, на която се облягаме. Ясно е, че тялото не бива да бъде вадено без сериозна обществена причина. Ако ставаше дума за някакъв сензационен криминален случай, питам как досега полицията в Тахо не е дошла да настоява за изваждане на тялото? Точно обратното. Ние прилагаме декларация, която ясно показва, че полицията все още не е обявила пръстенът за действително откраднат. Те проучват внимателно този случай. Нека дойдат пред съда и да кажат как се оказва натиск върху юрисдикцията. Те са властите, а не господин Де Биърс. Това е обществената власт, а не господин Де Биърс.

Съветникът на господин Де Биърс набляга върху скръбта на господин Де Биърс, сякаш господин Де Биърс е единственият, който е изгубил член от семейството си. А какво да кажем за децата на Рей де Биърс, Моли и Джейсън? Те са изгубили баща си. А госпожа Де Биърс? Като вдовица на покойния, тя има върховното право. Тя предполага, че въпросният пръстен е бил взет предварително и съпругът й е бил погребан без него. Погребалният агент, който твърди друго, просто прави грешка. Тя не мисли, че ситуацията налага изваждането на тялото на съпруга й.

Тук предимство имат непосредствените нужди на семейството. — Нина направи пауза и продължи по-колебливо. — Може би госпожа Де Биърс чувства, че става въпрос за мотиви, които не се виждат на пръв поглед, ваша милост. Тя потвърждава, че смята иска за несериозен. Понякога едно семейство се замесва в много странни игри, ваша милост, особено в моменти на подобен стрес… — Тя настоятелно улови погледа на съдията, намеквайки, че знае повече и че би желала да каже повече, но не може.

— Решително протестирам срещу неуместността на този аргумент, господин съдия — каза Стемп, без да си направи труд да стане, като използваше само гласа си, за да привлече вниманието. — Съветникът напусна полето на правната аргументация и се пренесе в областта на недоказуемото. Тя би трябвало да се обоснове върху факти, а не върху инсинуации.

— Мога ли да завърша, ваша милост — каза Нина. „Точка за ясния и висок женски глас“ — каза си тя, когато Милн отново обърна глава към нея.

Тя отвори уста, за да каже още няколко неща, преди да я прекъснат, но тогава усети едно побутване по лакътя. Пълномощникът Кимура стоеше до нея с бележка в ръка.

— Извинете ме за секунда, ваша милост — каза тя раздразнено. Беше на път да изтърве своя миг.

В бележката пишеше: „Позвънете на клиентката си. Тя иска да оттегли несъгласието си.“

Земята под краката й се разтвори и тя потъна в нея. Аргументите се изпариха от главата й. Тя каза едва чуто:

— Извинете ме, ваша милост. Трябва да се консултирам с клиентката си. Не бихме ли могли да отложим за края на дневния ред?

— Господин Стемп, съгласен ли сте? — попита Милн.

— Разбира се. Ако колегата има нещо спешно, ще бъдем щастливи да съдействаме.

Нина се обърна и ги погледна. Усмивката на Де Биърс беше подигравателна. Сигурна беше, че Стемп и Де Биърс са знаели за бележката.

 

 

Вън от залата, крайно напрегната, тя позвъни в дома на Де Биърс. Сара вдигна веднага, като че ли не бе ставала от телефона след обаждането си в съда.

— Здравей, Нина — каза тя с напрегнат глас.

— Какво става? — попита Нина, колкото можеше по-неутрално.

— О, размислих. Реших да оставя Куентин да действа. Да прави каквото ще. Не ме интересува повече.

— Малко е необичайно, Сара — каза Нина. — Изправила съм се пред съда, изнасям пледоарията си и ти изведнъж…

— О, промених намерението си. Все пак нали аз те наех. Аз съм ти шеф. Трябва да направиш каквото ти казвам. Трябва да оттеглиш несъгласието. Веднага. Думите прозвучаха отрепетирано.

— Какво мислят Моли и Джейсън?

— Това няма значение. Чековете подписвам аз.

— Има ли някой при теб, Сара?

— Не.

— Какво те накара да промениш решението си? Мислех, че това е важно за теб. Преди не си показвала и най-малкото съмнение.

— Просто направи каквото ти казвам.

— Куентин ли беше? Обади ли ти се? Какво ти каза?

— Моля те. Извинявай. Давам ти… инструкции — настоя Сара.

— Ти дойде при мен за помощ и съвет. Сега се опитвам да ти помогна, Сара. Не мисля, че си на себе си. Случва се, когато хората са под стрес, да казват неща, за които после съжаляват. Ако сега се откажеш, няма да имаш друга възможност.

— Не мога повече! Стига!

— Почти свърши. Просто трябва да поупорстваш още малко, Сара.

— Не! Казах ти какво искам. Остави Куентин да се позабавлява.

Тя затвори. Нина позвъни отново, но никой не вдигна.

Тя си пое дъх в юридическата библиотека, като гледаше към дърветата, които се притискаха към прозорците на двайсет фута височина. Почувства се така, сякаш се намираше сред непроходима тропическа гора. Стори й се, че е маймунка и че вместо адвокатската шапка има на главата си кокосов орех.

Върна се в съдебната зала, която вече се изпразваше, останалите дела бяха минали или отложени и дългата върволица адвокати и закононарушители се отправи към вратата. Двама адвокати все още стояха вътре и си разменяха любезни обиди по едно дело за неустойка на договор. Стемп и Де Биърс седяха отпред и слушаха. Тя седна отзад и зачака.

В дванайсет без десет делото бе подновено и Нина зае мястото си пред съдията.

— Е, госпожо Рейли? Все още разполагате с пет минути — каза Милн.

— Ще бъда по-кратка, ваша милост. Бих искала само да…

— Тя погледна направо към Стемп. — На този етап бих желала да ви помоля с най-голямо уважение да отложите решението си за следващата седмица.

— Искате отлагане? — каза Милн, като повдигна вежди.

— Ще помогне ли това за разрешаването на казуса?

— Не зная, ваша милост. Но ние днес разглеждаме делото, без да е минал необходимият предварителен срок. Направихме всичко възможно, за да сътрудничим на господин Стемп, като се явихме на делото и не протестирахме срещу краткия срок. Все пак бих обърнала внимание на Съда, че предварителният срок бе неадекватно кратък и не позволяваше пълна подготовка.

— Вие се справяте доста добре — каза Милн сухо.

— Тя е пропуснала всяка възможност да протестира срещу предварителния срок — намеси се Стемп. — Ако госпожа Рейли е получила някакво съобщение от клиентката си, вероятно съдържащо желанието й да спре делото, то тогава би трябвало да се откаже от несъгласието още в този момент.

— Говорите смешни неща, господин Стемп — каза Нина.

— Не си спомням да съм казвала, че съм получила някакво съобщение.

— Вие получихте бележка.

— А вие откъде сте толкова сигурен какво пише вътре, господин Стемп?

— Моля, отправяйте аргументите си към Съда, не един към друг. — Очите на Милн засвяткаха.

— Ваша милост, няма нищо спешно — каза Нина. — Една седмица повече или по-малко не е от значение. Могат да се появят нови факти, които ще позволят на съда да погледне на този случай с по-голяма яснота.

— Трябва да съобщя и на двама ви, че след направеното разглеждане аз съм склонен да уважа волята на вдовицата и да не разреша изваждане на тялото — каза Милн. — Като имате предвид това, госпожо Рейли, какво желаете да направя?

Усмивката на Куентин де Биърс беше изчезнала. Сега Нина знаеше, че всичко, което трябваше да направи, е да извоюва това, което Сара де Биърс наистина желаеше.

Но тя не можеше да го направи. Ако продължеше и спечелеше делото, щеше да действа против ясното нареждане на клиентката си.

От друга страна, след няколко години работа с хора, които се намираха в стресови обстоятелства, Нина се беше научила, че добрият адвокат знае кога клиентът му излиза от равновесие и трябва да бъде предпазван от самия него. И нямаше да следва инструкциите на Сара.

— Моля за една седмица отсрочка — каза тя.

Стемп се изправи на крака. Той каза на Милн, че клиентът му е отложил пътуване извън щата, за да се появи тази сутрин в съда; че едно отлагане само ще удължи страданията на клиента му; че след една седмица тялото на Рей де Биърс ще бъде още по-разложено и ще представлява още по-потискаща гледка; че госпожа Рейли очевидно е била напълно подготвена за делото.

— В светлината на току-що изразената склонност на съда да отсъди в нейна полза, защо, за Бога, госпожа Рейли изведнъж иска отлагане? Защо просто не остави Съдът да отсъди? — каза Стемп.

— В светлината на направеното от мен изявление, господин Стемп, защо искате от мен да отсъдя? — попита на свой ред Милн. — Признавам, че съм напълно объркан.

— Защото — каза Стемп — има само една причина, поради която тя не може да позволи на Съда да отсъди тук и сега. Нейната клиентка й е поръчала да се откаже от несъгласието и тя не иска да последва инструкциите, но не иска да действа и срещу тази инструкция. Тя увърта, господин съдия.

— Истина ли е това, колега? Не губете времето на Съда, ако вашата клиентка не иска да продължава делото.

— Господин Стемп се опитва да ме принуди да се впусна в повече детайли, отколкото смятам за необходимо в момента. Нямам намерение да се поддавам на тази принуда, нито ще позволя това да направи моята клиентка. Надявам се, че господин Стемп и клиентът му разбират това. Надявам се, че и Съдът също ще разбере това.

В проницателните очи на Милн наистина се появи проблясък на разбиране.

— Да. В съдебното ми решение няма място за принуждение — каза той и Нина трябваше да потисне нервния смях от несъзнателните рими.

— Е, добре, да видим какво става точно — продължи Милн. — Господин Стемп иска Съдът да приключи делото с решение, макар да знае, че то вероятно няма да бъде в негова полза. Странно, много странно. Госпожа Рейли твърди, че не желае да бъде принуждавана да спечели. Също много странно. Вие двамата би трябвало да си размените местата.

Тя вече беше казала толкова, колкото смееше, така че замълча и зачака.

— Делото се отлага с една седмица — каза Милн, затвори папката и погледна към стенния часовник. — Съдът се оттегля до един и половина.

Нина погледна към Де Биърс. Той стискаше здраво ръката на Стемп, за да възпре вбесения адвокат от още протести.

Погледите им се срещнаха. Триумфиращата усмивка на Де Биърс бе изчезнала. Маската на доброто му поведение бе паднала и бизнесменът, който тя помнеше от своя офис, се бе изпарил.

Яростта му избликна срещу нея като ударна вълна взрив. Тя се обърна и се зае да подрежда и преподрежда листата в куфарчето си, докато Стемп и Де Биърс излязоха. Освен нея в съдебната зала остана само пълномощникът Кимура. Приставът търпеливо изчакваше тя да събере бележките от пледоарията си, после я изпрати до вратата, като огледа коридора, за да се увери, че няма да има проблеми по пътя си. Най-накрая заключи вратата.

— Той е добър съдия — каза Нина.

— Много добър съдия — съгласи се пълномощникът Кимура.

— Съобщението, което ми донесохте по телефона от моята клиентка…

— Може би съм записал нещо неправилно. — И двамата знаеха, че не го е записал неправилно.

— Вие, изглежда, се грижите за мен, откакто ме простреляха миналата година — каза му Нина. — Благодаря ви. Понякога… — Тя спря, пое дъх и продължи отново: — Понякога ми е трудно да седна на този стол.

— Просто искам да съм сигурен, че няма да удари втора мълния.

Стоеше там солиден на вид, изправен, с униформа и кобур, който висеше от колана му. Дъхът й спря и тя изпусна куфарчето си. Кимура го вдигна.

— Ще ви изпратя до колата ви.

— Оо, аз…

— Няма проблем — каза той. — Щом е за един добър адвокат.

За един много добър адвокат.

 

 

Къщата на Сара де Биърс беше само на две мили. Нина пое покрай магазините и ресторантите по натоварения обеден трафик и се чудеше какво да каже на Сара. Разяждащата тревога в стомаха й бе отстъпила място на глада.

Семейството на Де Биърс се разпадаше. Някога Рей ги бе държал така, както Тито бе държал Югославия. Сега Рей си бе отишъл и Югославия я нямаше.

Най-безопасното нещо в подобен момент бе да запази удобна емоционална дистанция. В началото беше лесно. Но сега съчувстваше на Сара, като че ли в нея виждаше нещо от себе си. Тя знаеше, че Сара е прекарала годините си с Рей в непрекъсната борба, бе вложила всичко от себе си, за да отгледа и възпита децата си и сега точно когато може би имаше възможност да изпита малко щастие, тя се отказваше. Съчувствието й се прехвърляше и върху Джейсън, и Моли.

Сега Сара беше самотна майка, като Нина. Въпреки че децата й бяха по-големи, те също се нуждаеха от грижи, сякаш все още не бяха навлезли в пубертета. Няма по-тежка отговорност от това да си самотен родител. Нина можеше да се подпише под това.

Тя паркира зад къщата. Градината беше смълчана и пердетата бяха спуснати. Никой не отговори на позвъняването. Тя дори се опита да отвори входната врата, но беше заключено. Явно нямаше да успее да говори със Сара. Зад поляната, езерото Тахо проблясваше в ранния следобед. Шейкърът за мартини стоеше на подноса зад празните столове. Нина седна на един от тях и се загледа в лодките.

Сара бе казала: „Твърде късно е.“ „Но ако някой срещне разпадащо се семейство, мислеше си Нина, трябва да направи нещо за него, дори и да чувстваме, че не е съвсем на място, дори ако семейството се самоунищожава. Тя и Боб няколко пъти бяха стигали до ръба и винаги някой им бе помагал, така както тя искаше да помогне на Сара и близнаците.“

Езерото беше матово, тайнствено, предразполагащо, беше като живо същество, като гората или небето. Колиър бе казал, че вярва в съществуването на надчовешка Справедливост, която разрешава големите проблеми, тези, които хората не могат да решат. Ако е така, справедливостта би трябвало да прилича на останалите природни сили — безразлична и безпристрастна.

„Не искам да бъда инструмент на такава справедливост“, помисли си Нина. Човешката справедливост не е съвършена, но в нея има милосърдие.

Една хартиена лодка, вероятно направена от някое дете на плажа, мина покрай нея. Тя остави тревожните си мисли да се носят с нея по течението и ги гледаше как бавно потъват в тайните дълбини.