Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (12)

12

Пол пое по междущатската магистрала от Ел Ей, която пресичаше дългата, прашна долина — гръбнака на Калифорния. Беше тръгнал по тъмно в четвъртък от къщата на Брайт, но през по-голямата част от пътя новото ограничение за скоростта беше седемдесет мили в час, така че той се придвижи бързо през нощта. Брайън беше прав — Котето привличаше вниманието дори на изтощените от каране шофьори на камиони, които примигваха с фаровете и вдигаха палец в знак на одобрение, докато профучаваше покрай тях. В два часа през нощта той остави колата на паркинга зад лабораторията на Джинджър Хирабаяши, неговата експертка в Сакраменто.

Това, че колата бе причинила смъртта на Ана Мийд не го безпокоеше особено. Колата сама по себе си беше средство. Но колата и нейният шофьор заедно представляваха нещо съвсем различно.

Едно такси го отведе до летището на Сакраменто, където бюрото за коли под наем все още беше отворено. Пол запърпори към планините, намали скоростта, за да бъде задминат от няколко спортни коли, които за малко щяха да отнесат задницата му. Успя да измине последните четиридесет мили нагоре с помощта на силно кафе и гласовете на двама коментатори, които обсъждаха по радиото началото на новия футболен сезон.

В пет часа сутринта, капнал до смърт, той пристигна на паркинга пред хотел „Сийзърс“ Замаян от умора, влезе в стаята си, събу обувките си и се строполи върху синята покривка на леглото.

Първото, което Пол направи в петък сутринта, бе да позвъни в офиса си в Кармел. След неговото заминаване нещата в града отиваха на зле. Няколко клиенти с текущи дела настояваха спешно за личната му намеса. Той проведе няколко телефонни разговора и ги препрати временно към заместници, но знаеше, че ако иска да държи нещата си в ред, трябва да се върне до неделя сутринта.

Позвъни на Хелоуел в прокуратурата и остави съобщение, че се е върнал. След това се обади на Джинджър в Сакраменто да й каже да побърза с колата.

Първият оглед потвърждаваше, че колата е пребоядисана от бяло в черно и не казваше нищо ново. Пол я накара да му обещае, че ще се обади пак в събота.

Той взе асансьора и слезе на първия етаж на хотела. Потъна в грижливо контролирания хаос на казиното, където не можа да се удържи и заложи двайсет долара на маса за блекджек. Беше девет часът сутринта и грееше слънце, но туристите не спираха да опитват късмета си.

Едно навъсено крупие, което явно използваше машинно масло вместо шампоан, раздаде картите. Първата карта на Пол бе обърната с лице към масата, а тази на крупието беше петица. Втората карта на Пол беше шестица. Той повдигна ъгълчето на обърнатата карта и видя, че е седмица. Тринайсет. Според правилата, научени от един вещ картоиграч на име Ал Отис, той трябваше да играе срещу петицата на крупието и да се надява крупието да падне.

Но тринайсет е апетитна ръка. Той чукна по ръба на картите пред себе си, за да си поиска още една и дяволите да го вземат крупието, ако не му хвърлеше една тройка. Сега имаше шестнайсет, най-гадната ръка в играта на двайсет и едно. Другите играчи си взеха картите и загубиха. Сега крупието беше до Пол и горната карта от тестето лежеше като жива в ръката му.

Той със сигурност щеше да остане. Имаше още някакъв шанс крупието да изтегли над двайсет и едно и да падне. Пол прехапа устни, очите му се опитваха да преминат като рентген през картата.

— Хайде — това е само игра — каза Пол.

И картата се понесе пред него сякаш на огнени криле, преобърна се във въздуха и се спря на масата пред него.

— Шестица. Губиш — каза крупието. — Съжалявам. — Той събра картите.

Пол се измъкна навън при колата си, с поолекнал портфейл и помръкнало настроение. Отправи се към западния край на Тахо. Там, на едно от разклоненията на пътя се намираше Сиера Мотърс.

— Господин Ал Баруки не работи вече при нас — посрещна го продавачът негър с дъвка в устата. — Но не се тревожете. Ще направя всичко, което той е правел за вас, няма да имате проблеми.

Той издърпа с усмивка бяла носна кърпичка и изтри невидимо петънце от една кола наблизо.

— Къде отиде? Говорих с него вчера.

— Няма да повярвате. Спечели от лотарията!

— Прав сте, не го вярвам.

— Не голяма награда, но самият той каза, че му стига.

— Стига за какво?

— Да се върне вкъщи.

— И къде е това „къщи“?

— Египет.

Пол подсвирна.

— Я виж ти! Спечелил от лотарията, грабнал жена си, децата и цялата покъщнина, натоварил се на презокеанския полет — и всичко това само за един ден? Без съмнение, брат му също е тръгнал, нали?

Продавачът кимна и млясна с дъвката.

— Миналата вечер тръгнаха за Сан Франциско. Мисля, че тази сутрин трябва да са хванали самолета за Кайро. Така че кажете за каква кола сте говорил с Мунир?

— Не за такава, дето вие можете да ми помогнете.

— Днес имам някои много добри предложения. Ето един олдс, модел 1995, круиз с антизаключващо се устройство — вие го нагласявате. Можем да направим добра сделка. Ключовете са в джоба ми, ако искате, да поразходим количката! Хей, не си тръгвай така, човече! Дай ми да си поема въздух.

Страшно ядосан, Пол потегли към автомобилното гробище на Ал Баруки.

Празно място.

Ал Баруки имаше два адреса в телефонния указател, и двата представляваха бараки в квартала „Бижу“ И в двете цареше безпорядък от изоставена покъщнина, вътре и на улицата.

„СВОБОДНО“, казваше един надпис, опрян на олющената червена ограда. Пол си помисли да се порови в отпадъците наоколо, но какво щеше да намери? Адреса в Кайро? Той седна на прага на втората барака и се замисли.

Можеха да са се случили само две неща. Ал Баруки да е бил шофьорът, който е ударил Ана Мийд и да е толкова невероятно алчен, че да е пуснал Пол по следите на колата за двеста и петдесет долара. После да е дошъл на себе си и да е драснал…

Не става. Никой не е толкова алчен. О’кей. Тогава Ал Баруки, след като е говорил с Пол, е отишъл право при човека, който му е дал каталината, и е започнал да го, или да я, изнудва.

Този вариант му хареса повече. Продавачът имаше достатъчно пари, за да даде възможност на две семейства да напуснат страната, без да се натискат за намалението, ако купиш билетите четиринайсет дни по-рано. Друго?

Ал Баруки не е можел да направи сделката по телефона и да вземе парите толкова бързо, а и едва ли е напускал планините, за да отиде някъде да сключи сделката между разговора си с Пол и дългото си пътешествие. Това означаваше, че продавачът може би все още е в Тахо, но къде?

Тялото му увисна с цялата си тежест на пантите и вратата поддаде на тласъка му. Той тръгна напред-назад като старец, който си почива след дълъг ден работа на полето.

Две хлапета на колела профучаха покрай двора с викове, ухилени до ушите. На покрива тупна една шишарка и прозвуча като изстрел. После се изтъркаля бавно по наклонената ламарина и тупна в праха наоколо. Вятърът подмяташе боклуците.

Той погледна по улицата. Беше задънена.

 

 

Марвин Гейтс, директор на отдела по пробация в Тахо към Департамента по пробация в област Елдорадо, беше солиден бюрократ, със зелени очи, лунички и мека червеникава коса, която се спускаше към скулите му във вид на бакенбарди.

Той преведе Пол през няколко стаи, препълнени с клиенти и служители и го покани в един аскетично обзаведен офис в задната част. По стените висяха образователни плакати срещу СПИН и за контрола на раждаемостта, една карта на Лейк Тахо беше закачена върху зелената избледняла мазилка. За компенсация на потискащата обстановка големият прозорец разкриваше гледка към Тахо за милиони.

— Тя ми липсва — каза той. — Ана беше специален човек. Нейните клиенти се чувстваха закриляни, тя беше готова да се бори за тях. Когато разбрах какво е станало, направо се поболях.

— Опитвам се да разбера дали шофьорът не я е блъснал умишлено — каза Пол. — Служителите от пробацията не са всесилни. В крайна сметка те са оръдие на закона.

— Да. Понякога пробацията или пускането под гаранция трябва да бъдат отменяни.

— Подсъдимите смятат, че някой трябва да плати, задето са се върнали в затвора и това като нищо може да се окаже и някой служител от пробацията.

— Точно така. Не са редки случаите, когато ни заплашват. Понякога ни убиват.

— От колко време работите тук? — попита Пол.

— Двайсет и четири години съм в този занаят. Догодина се пенсионирам.

— И какво ще правите тогава?

— Ще изляза от играта. Ще спя като бебе по цяла нощ, без кошмари. Ще забавя темпото, както казва докторът ми. Ще правя любов с жена си.

— Звучи като план.

— Остават триста четиридесет и три дни и край.

— Споменавала ли ви е Ана за нещо особено, да е имала някакви грижи със свой клиент, особено преди смъртта си?

— О, това е труден въпрос. За нея всичките й клиенти бяха специални и всички те имаха проблеми.

— Получавала ли е някакви заплахи по това време?

— Тя създаваше приятелски отношения с тези хора. Ако нещо е причинило смъртта й, може би е това.

— Какво имате предвид?

— Не зная. Само знам, че е по-сигурно да запазиш дистанция. Повечето от хората, които минават оттук, са рецидивисти. Знам, че е срамно, но това е единственият начин. Ана не беше глупачка. Чудесно усещаше кой я лъже и кой я мотае, но ги допускаше твърде близо до себе си.

— Смятахте ли я за наивна?

— Не точно. Само… твърде склонна да изслушва. — Той се усмихна. — Цялото й време отиваше за това, разбирате ли? Понякога разговаряше с тях с часове. Докато работата се трупаше и останалите си скубехме косите. Отказваше да бъде груба с когото и да било. Ако искаха внимание, получаваха го.

— Последния ден е имала осем срещи — каза Пол. — Можете ли да си спомните нещо особено да се е случило този ден?

— Само едно необичайно нещо, както казах и на полицията. Един от нейните пуснати под гаранция дойде без предварителна уговорка по обяд и тя прекара с него в офиса си поне час. Когато влезе вътре, той изглеждаше дрогиран и секретарят се опита да го отпрати, но Ана излезе за обяд и той я хвана. Срещата явно е била важна, тъй като после научихме, че той се е самоубил по-късно, същия следобед около три часът. Знам, че Ана е загинала три часа по-късно.

— Точно така. Рубен Лаура. Това е името на пуснатия под гаранция, нали?

— Да. Те говориха около час. Секретарят надникнал при тях, аз бях на учебна сесия в Палм Спрингс, така че разбрах за всичко тава по-късно, и Лаура е изглеждал съвсем безопасен, така че ги оставил сами. Ана си тръгна малко по-рано, около четири. На следващия ден Тони, секретарят, ми се обади да ми каже, че Ана е в кома и не се очаква да оживее. Веднага се върнах обратно.

— Кога разбрахте, че Лаура се е самоубил?

— На следващия ден. Неговата съпруга, Луси, се обади да каже на Ана. Попадна на мен.

— Двама души разговарят по пладне, а по залез вече са мъртви — каза Пол.

— Мисля, че Лаура е обмислял самоубийството, а Ана се е опитвала да разговаря с него за това. Понякога си мисля, че може би е попаднала под колелата на автомобила, защото е била разсеяна, погълната от проблемите си? В този смисъл може би е загинала заради него. Никога не съм казвал на Колиър за това. Не ми се искаше да запита защо е била малко… е, не е гледала къде стъпва.

— Не мога да разбера защо няма протокол от срещата с Лаура, никакви бележки, никакви записки — каза Пол.

— Чиста глупост от наша страна. Някой сигурно е изхвърлил бележките й в кошчето за боклук. Щяхме да ги намерим, ако бяхме помислили. Но, разбирате ли, всички ние бяхме така шокирани, мислехме, че е нещастен случай, и боклукът си замина.

— О’кей. Можете ли да ми дадете списък на хората, с които тя се е срещала?

— Ето ви и двата списъка — на тези, които са били записани, и на останалите, които са я посетили.

Следващия час прекараха в проверка на списъците — име по име. Няколко дни след смъртта на Ана Гейтс беше направил пространни бележки за всички тях. Той не показа на Пол документацията с тези бележки, каза, че по-голямата част от информацията се намира в архива. Накрая Гейтс погледна часовника си.

— Налага се да тръгвам, обещах на жена си да я откарам до Грас Вали следобеда, да види майка си.

— Почти съм готов. Може ли само да огледам още едно-две неща?

Гейтс наистина бързаше, пръстите му забарабаниха по бюрото.

— Кой друг може да е искал смъртта й?

— Прегледах всичките й папки, бележките, които си е водила, телефонните съобщения, които е получавала, още при полицейското следствие. Не открих нищо необичайно. Заместникът й е бивш моряк, който се прехвърли при нас като стажант, бил е бодигард в Соледад. Използва думи като „измет“ и „отрепки“ Но той е човекът, който ще ръководи отдела през двайсет и първия век, защото тук му харесва и ще се задържи по-дълго от всички ни.

— Какво можете да ми кажете за отношенията на Ана с останалите служители тук? Имало ли е някакви проблеми?

— Никакви. Най-определено не е имало нищо, заради което някой да тръгне да я убива. Тя се разбираше с всички.

— Добре. Тогава да не е имало някое гадже? Все пак, била е привлекателно момиче, мъжът й е бил по цял ден на работа. Дълги обеди, продължителни телефонни разговори.

Гейтс отривисто клатеше глава.

— Тя си държеше сватбената снимка на бюрото. Говореше, колко много искат да имат деца. Обаждаше се всеки ден на мъжа си. Мисля, че бяха много близки.

— Вярвам ви — каза Пол и отмести бележника си.

— Тя беше изключително и лъчезарно момиче — неочаквано каза Гейтс с нотка на страдание в гласа си.

— А след нея остана пълна тъмнина — каза Пол. — Срам за всички ни.

— Бих искал да знам нещо повече. — Гейтс се изправи, погледна часовника си отново и стисна ръката на Пол.

— Няма какво да се прави. Извинете, че ви задържах толкова дълго. Кажете, че аз съм виновен, ако това ще оправи нещата. Имате ли нещо против да звънна по телефона оттук?

Гейтс остави Пол да позвъни по телефона от бюрото му, после заключи след него и забърза към колата си.

Пол също се качи в колата си и потегли, като се чудеше за какво ли се е самоубил Рубен Лаура. Чувстваше се напрегнат и изнервен. Сякаш някой го командваше, но неясно кой, някаква безлична сила го водеше в незнайна посока като магаре с халка на носа. Продължаваше да върши най-упорито полицейската работа, която обикновено разнищваше подобни случаи, но тези усилия не даваха никакви резултати. Резултатите идваха, когато зяпаше в картина или когато на вратата му се появеше египетски търговец на коли, маниак на тема пистолети. Както вървеше, би могъл да се посъветва и с Делфийския оракул, и да приключи с всички загадки.

Дали госпожа Лаура нямаше да се окаже оракул?