Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (6)

6

В понеделник преди зазоряване Пол потегли от Кармел към Тахо и взе разстоянието за четири часа и половина, пристигайки преди десет, най-доброто му постижение.

Регистрира се в хотел „Сийзърс“ Пътуваше с един пътнически сак, лаптоп „Макинтош Пауърбук“, клетъчен телефон и чисто нов полуавтоматичен пистолет, купен на изложението в Кау палас преди няколко седмици. Той отвори чантата си на леглото и извади бански, ракета за тенис, чифт джинси и няколко фланелки.

Постави дебелата кафява папка на масата до прозореца, където вече беше подредил лаптопа и телефона. Пистолетът, все още в кобура, отиде в нощното шкафче до леглото. Веднага щом приключи с разопаковането, пристигна румсървисът със закуската. Изяде я, докато се ровеше в компютъра. Отвори файла със собственото си разследване на смъртта на Ана Мийд по случая Уиндшийлд. Вече беше въвел цялата информация, извлечена от файловете на Хелоуел. Той имаше идеи и списък от имена на хора, с които искаше да се срещне.

Някой в този град трябваше да знае името на шофьора. В тия времена дори един турист оставя следа. Ако Хензел и Гретел бяха живели в края на двайсети век, нямаше да се осланят на трохите, за да открият пътя си през гората. Много неща биха маркирали пътя им — като се почне от сателитите.

Той чукна с мишката и погледна файла със следствения експеримент на инцидента.

Никакъв спирачен път. Възможно е шофьорът просто да не я е видял. Дори да е била ударена без умисъл, възможно е шофьорът да не е могъл да спре. Паниката винаги предшества здравия разум, но в полицията един паникьосан невинен човек често прави пълни самопризнания през сълзи, смазан от чувството за вина. По-малко невинният може да избира измежду хиляди причини, които да го принуждават да се крие, вариращи от неприятности със закона, през безотговорност, незрялост или социопатия. Половината свят имаше тези проблеми, другата половина може би също.

Като начало Пол реши да започне с хипотезата, че Ана Мийд е убита умишлено. Ако можеше да вярва на Хелоуел, а той вярваше, тя е била щастливо омъжена, така че много вероятно там не се налагаше да се търси нещо, въпреки че винаги съществува възможността за някой психар, обсебен от мисълта за нея. Той въздъхна. Свят, пълен с лоши момчета. Ако аз не мога да я притежавам, то и никой друг няма да може. Колко пъти, докато беше ченге, беше виждал кървавия резултат от това примитивно чувство?

Съществуваше и възможността за отмъщение от страна на някого, когото съпругът й, прокурорът, е вкарал в затвора. За Пол това изглеждаше невероятно. На повечето престъпници им липсва коварство. Колиър трябваше да е този, оставен да кърви върху асфалта, а не съпругата му. А и Колиър не бе споменавал за никакви заплахи или изнудване.

Изглеждаше най-вероятно да я е преследвал някой от нейните клиенти. Ченгетата старателно бяха проверили алибитата на всичките шейсет и двама от пуснатите под гаранция и условно осъдените, зачислени към нея, но все още съществуваше някакъв шанс.

На своята длъжност, ако беше печена, щеше да е научила всички мръсни семейни тайни. Щеше да знае какво нейните пуснати под гаранция желаят и за какво копнеят нощем, за техните слабости и възможности. Щеше да е наясно кой може да остане навън този път и кой ще затъне отново. Дали е знаела нещо за някои от своите клиенти, което да го накара да я убие. Съгласно твърдението на Марвин Гейтс, нейния шеф, Ана е била първокласен професионалист, от тези, които прегарят от бачкане и след десет-петнайсет години се преместват на по-спокойна работа. Ако беше жива, тя и Колиър може би щяха да имат деца. Може би щеше да мине на половин работен ден или да напусне за кратко, за да ги отгледа… И Колиър нямаше да има този болезнен вид на човек, преминаващ през живота, без да се наслаждава на плодовете му.

Твърде много информация, твърде много възможности. Трябваше да започне отнякъде, да хване края на нишката и да я следва докъдето може, през всички перипетии до самото й начало. Той отмести поглед от лаптопа и взе снимките от местопроизшествието. От близък ъгъл, черно-бели. Разгледа внимателно тялото на Ана Мийд, простряно на паркинга, малката й обувка се търкаляше на няколко метра.

Въпреки издължените сенки през онази августовска вечер, фотографът беше успял да предаде подробностите. С лице, обърнато нагоре върху асфалта, едното й око беше отворено и вече коматозно, гледаше някак срамежливо настрани, сякаш се притесняваше от неприятностите, които бе предизвикала. Отляво на главата й имаше отворена рана и кръвта беше плиснала наоколо. Краката й бяха в неестествено положение. Колата я е ударила странично отляво и Ана е могла да се отърве само със счупени кости, но при сблъсъка тя явно е отхвръкнала нагоре, удряйки се в предното стъкло, преди да падне на земята.

Пол мислеше за това, докато поглаждаше наболата си брада. Преди десет години той бе ръководил едно разследване на убийство в Сан Франциско, при което жертвата се бе ударила в предното стъкло на колата толкова силно, че лицето бе оставило отпечатък върху стъклото. Виждаха се следи от носа и отворената уста.

Масивната контузия отляво на лицето на Ана Мийд приличаше на травмата на онази жертва. Ченгетата бяха прави. Тя се бе ударила в предното стъкло. Опита се да не мисли за това как Хелоуел е видял това лице.

Ако хванеше края на нишката, която водеше към колата, всичко щеше да се подреди от само себе си. Дори и без счупено стъкло или парченца хром или боя, намерени на местопроизшествието, може би имаше следи върху решетката на колата или леко разместване на бронята. И после оставаше бледата, почти нищожна възможност предното стъкло да не е било сменено или колата да не е била изхвърлена на автогробището и да пази някакъв отпечатък, паяжина от пропуквалия, лек знак, който не си е струвало да бъде отбелязан, едва-едва видима следа, спомен за убийство, останал върху стъкло.

Позвъни на няколко места и отвори нов файл в лаптопа. Първо щеше да прочете всичко отначало, цялата информация, събрана за три години полицейска работа, като си водеше бележки върху компютъра. В три щеше да се срещне с Ким Вос, единствения очевидец.

Домът на Ким Вос на „Раунд Хил“ край езерото Тахо беше причудливо модерно творение на два етажа, приютено зад солидна осемфутова ограда и охраняема врата. Зад тази врата Пол попадна в кактусова гора. Високите растения бяха засадени в големи саксии, наредени покрай опесъчената пътека пред бялата варосана къща без прозорци. Тъжното им въздействие се нарушаваше от боядисаната в искрящо жълто врата, която се отвори безшумно, за да представи самата домакиня, жена към тридесетте, с бухнала коса, облечена в изцапан с боя гащеризон и предпазливо изражение на лицето.

— Не прочетохте ли надписа? — попита тя, като посочи дискретната месингова табела в съседство с вратата й, на която пишеше: „Забранено за търговски агенти“.

— Не ме засяга.

Тя се приближи, опря ханш на портала и кръстоса ръцете си така, сякаш се приготвяше за задушевен разговор.

— Добре тогава, какво ви засяга?

— Казвам се Пол ван Уегънър. Колиър Хелоуел ме нае, за да разследвам смъртта на съпругата му Ана преди три години. Разбрах, че вие сте свидетел на инцидента.

Мимолетно сепване, което Пол не успя да разтълкува, премина през лицето на Ким Вос. Имаше класически черти, издаден нос и добре очертани устни. За разлика от толкова много жени явно се чувстваше добре в тялото си, сякаш го харесваше.

— Все още го преживява, нали? Вече много пъти съм говорила с Колиър. Не ви ли каза? Не видях нищо.

— Всъщност имам няколко въпроса…

— Безсмислено е. Видях колата отдалече, никакъв номер, нито дори определен цвят.

— Добре, ето че стигнахме до някъде — каза Пол, като измъкна бележника си. — Нещо друго?

— Заета съм… — каза тя, но се виждаше, че е разколебана. Добър знак, харесваше жените, които се колебаеха.

Пол посочи към вратата.

— Дали не бихме могли… — той направи пауза и повдигна едната си вежда — да поровим в старите рани само този път. — И докара най-доброто си подражание на Шон Конъри от дните му като Джеймс Бонд. — Някъде, където е по-предразполагащо?

Тя се усмихна леко в отговор на познатото шотландско произношение и размисли за момент.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Той й ги подаде.

— Живеете в Кармел? Красив град — каза тя. — Много художници живеят там. — И явно удовлетворена, върна документите обратно.

Пол много пъти преди беше виждал как обяснението, че принадлежи към едно заможно общество, разсейва подозренията към него. От продавача в любимия му магазин за дрехи, който се бореше Пол да продължи да бъде негов личен клиент до касиерките в Лъки маркет, които отказваха да приемат кредитната му карта като доказателство за налични пари в банката, всички те се разтапяха пред магическата дума Кармел. Всеки, който може да си позволи да живее там, трябва да е богат, нали?

— Страхотно място за рисуване на морски пейзажи — каза той и като погледна лицето й над изцапаната с боя дреха, добави: — Разбира, се морските пейзажи могат да бъдат доста… отегчителни.

— Съвсем вярно. — Тя отстъпи настрани. — Заповядайте.

 

 

Тя го поведе през коридора, украсен с големи теракотени саксии и още кактуси. През сводестия вход се виждаше по-голямата част от къщата, която, изглежда, се състоеше от студио, високо двадесет фута, чиято задна стена беше изцяло стъклена и през нея навлизаше непряка северна светлина. За килим служеха изцапани с боя насмолени брезенти. Върху кръгла маса, покрита с друг брезент, бяха наредени много бурканчета и четки, бои, валяци и всякакви други инструменти. На стените бяха опрени картини и рамки. Погледът на Пол се спря върху смущаващо платно, изрисувано с оранжево, зелено и бяло. Силната дисхармония на цветовете привлече вниманието му. Дебелите мазки предполагаха, че е използвана обикновена бояджийска четка и картината изобразяваше нещо като екзекуция. Той се приближи, за да разгледа, но тя мина пред него и метна парче плат върху платното.

— Не искам да бъда груба, но като всеки художник, и аз съм чувствителна относно работата си. Това е старо платно, мисля, че съм напреднала оттогава. Ще ви покажа някои по-нови неща, ако ви интересува.

Той кимна. Колкото повече време си говореха за странични неща, толкова по-голяма беше вероятността тя да се съсредоточи върху главното и върху самия Пол.

Поведе го покрай една серия, разположена покрай дължината на стената на стаята. Очевидно главният й обект бе игловидният кактус в съвсем близък план, макар че абстрактните петна правеха това твърдение спорно. Имаха вид на татуирани краставички, подложени на акупунктура или парчета мъртво бодливо прасе, за което той предпочиташе да не мисли.

— Честно казано, не съм голям познавач — рече той извинително, защото разбра, че тя очаква да каже нещо. — И не мога да сравня вашата работа с тази на експресионистите или на импресионистите, защото знам само толкова, че да се ориентирам при някоя кражба. Стига ли ви едно, „Ау“?

Нямаше представа какво очаква тя, но реши, че се е справил, когато жената отметна назад глава и избухна в смях.

— Стига ми и още как! — каза я. — Пропуснали сте призванието си на арт критик. Вие сте много свеж характер.

Пол вече се забавляваше. Красиво очертаните й устни се издадоха напред, докато гледаше картините си, притежаващи силно излъчване. Тя отиде до едно платно, наведе се и избърса нещо. Слънцето надникна през високите прозорци и превърна косата й в ореол. Имаше широки рамене, тънка талия и полюшваща се походка, която притежаваше ударно въздействие.

— Хайде да излезем отвън — предложи Ким. — Това е трапезарията ми, поне за някой и друг месец, докато времето е още топло.

Пол последва закръгления й, опакован в джинси задник. Защо, защо, за Бога, на този свят имаше толкова много апетитни жени, които да го изкушават? Като рог на изобилието от пищна плът, светът ги изсипваше по пътя му, така че да не може да избяга от тях.

Задният двор наподобяваше предния, с тази разлика, че саксиите бяха по-нагъсто, истинска пустиня Мохаве от кактуси с продълговати листа и бодли като тънки ками, верни стражи, охраняващи площадката в средата. Имаше дървена маса, покрита с чиста бяла покривка. Пол седна на един от двата железни стола. Зад него имаше камина с решетка и висок комин, направен от бели камъни.

— Нека да ви приготвя едно питие.

— Не, благодаря — каза Пол.

— Хайде, де. Ако ще си говорим за това, нека да е приятно. Правя отлично мартини. Почти четири часът е, което практически прави пет.

— Не съм много по мартинито… — каза той и се приготви да изнесе малка реч за това как е престанал да мисли за мартини, когато за последен път се възхитил на Мирна Лой в ролята на Нора Чарлс, поръчала си едно след друго пет мартинита, за да върви в крачка с впиянчения си съпруг някога, когато алкохолът бе чар и шик и когато целият Холивуд нехаеше за злокобното му въздействие. Докато обмисляше всичко това, тя полетя обратно към къщата. След секунди се появи отново със запотен шейкър за мартини от неръждаема стомана и две примамливо широки чаши за коктейли.

— Знаеш точно как се прави, нали? — попита тя, като разглеждаше празната чаша срещу слънчевата светлина и почистваше едно невидимо петънце с безупречно бялата кърпа, която донесе. Устройваше представление за него, осъзна Пол с удоволствие.

— Разклатен, а не разбъркан — предположи той, разчитайки на предишния си успех с Бонд.

— Не, не, не. Няма никакво значение дали е разклатен, или разбъркан. Тия истории са врели-некипели. Първо, изплакваш ледената чаша с най-сухия от вермутите, ето така.

Тя повдигна една сребристозелена бутилка и наля отвисоко, като извиси гърдите си пред погледа му.

— После — и това е най-веселата част — изхвърляш излишното.

С очи, вперени в Пол, тя изля всичкия вермут от чашата през рамото си право върху един възлест, крив кактус с крушовидни листа, който едва се крепеше до стената.

— Накрая изливаш съвършено леден джин през натрошения лед. — Което и направи, и джинът обля леда с диамантени отблясъци — в така изрядно подготвения съд.

Тя приключи, като пусна вътре една маслинка и му връчи чашата, при което ръката му докосна нейната.

— Ммм — каза Пол. — Беше страхотно. Правиш го прелъстително.

Тя приготви още едно за себе си.

— Наздраве — каза Ким и почука по чашата си.

Той отпи от любезност, колкото, за да си напомни как вкусът на джин наподобява този на киселина за батерии.

— Кактусите не умират ли през зимата? — попита той след две глътки. Не попита обаче как им действа вермутът през лятото. Ако онази бодлива круша беше пример, той вече знаеше. Всъщност мартинито имаше приятен вкус, почти пикантен или той беше просто прелъстен от явната сексуалност на малкото й представление? Имаше още малко в чашата си.

— Повечето от тях са внесени от южните пустини на Ню Мексико, където съм израснала. Виждаш ли вареловия кактус ей там? Индианците използват тези извити бодлички като кукички за риба. Скокливата чола — каза тя и посочи към един бодлив храст с много клони, подобен на морска анемония — има лоша слава, но всъщност само клоните й са слаби, чупят се лесно и се впиват в преминаващите хора и животни. Нямах много късмет със сагуарото, или така наречения гигантски кактус, но там отпред има няколко, които оцеляха. А, и вътре, може би по-късно ще ти покажа брадатия кактус.

— Видях го, като минавахме — каза Пол, — даже го пипнах. Тази бяла пухкава козина изглежда много мека. За щастие не ме убоде.

— Той не боде, затова може да стои вътре. Както и да е, зимата в Ню Мексико е студена и снежна, макар че е суха. Тук слънцето е силно, лятото е сухо и горещо точно както в пустинята. Тази тераса има зимен покрив и аз местя някои от растенията в нещо като зимна градина, за да ги спася на топло в най-студените зимни дни.

Чашата на Пол беше празна. Тя му наля още едно питие от неръждаемата стомана, като хвалеше удобството на шейкъра и се извиняваше за външните му недостатъци.

— Четох показанията ви за инцидента — каза той и си обеща да не пие повече, имаше да върши работа.

— Може би съм разказвала историята десетина пъти. Колиър три пъти говори с мен. Май ме смяташе за последната връзка с жена си. Толкова ми беше мъчно за него.

— Още не му е минало — каза Гюл.

— Може би никога няма да му мине напълно — отвърна тя, като плъзна маслинката в устата си и я сдъвка замислено, което ще бъде много жалко. Някои хора обичат само веднъж. Ако загубиш този, когото обичаш, губиш всичко, както настоящето, така и бъдещето си. Не се възстановяваш.

— Просто ме изтърпи, опитай се да си спомниш каквото можеш.

Тя кимна.

— Бях лош очевидец. Нищо не разбирам от коли. Не мога да различа шевролет от тойота. И в хората не се вглеждам кой знае колко. Всичко, което си спомням, беше някаква сянка вътре в колата. Бях на около двеста фута и не успях да хвана никакви детайли.

— Пазарувахте ли в супермаркета?

— Да, взех няколко неща. Вероятно съм излязла точно след нея. Паркингът е огромен. Е, вероятно сте го виждали? Наистина обслужва целия търговски център. Видях я, като се отправяше към отдалечения край на паркинга, почти до улицата. Никой не беше паркирал чак там.

— Нейната кола е била там.

— По-късно разбрах, че била нейната кола, паркирана под дървото в последната алея преди улицата. Видях я тогава, но едва-едва обърнах внимание. Това, което наистина забелязах, беше самата тя.

— Казала сте на Колиър, че роклята й ви е направила впечатление.

— Да. Този ден духаше вятър и беше захладняло, но тя беше само по копринена рокля с цвят на мандарина, прилепнала в горната част и с богата пола, демодирана. Мисля, че се казваше Шъртуейст. Цветът ми хвана окото, затова я забелязах. Аз съм по цветовете.

— Колко близо беше до колата си, когато я блъснаха?

— Много близо. Носеше плик с покупки в лявата си ръка, може би заради това не е успяла да види колата, която е идвала към нея.

— Кога забелязахте колата за първи път?

— Не знам. Изведнъж тази кола се появи по алеята отляво.

— Ким бутна стола си назад и се загледа в кактусите. — Чух тъп удар. В същия момент видях как колата я удари. Видях я отзад, колата се движеше към нея отляво. Тя подскочи и се превъртя, удари се в предното стъкло. Не издаде нито звук. През това време колата забави и почти спря. Ана се свлече надолу и падна на земята точно до колата, а аз през това време стоях там като дърво. После чух как двигателят усили и оня задник пое право напред, зави от паркинга към първия изход вдясно и се включи в трафика по посока на киното.

— Значи сте видяла всичко?

— Явно аз съм единствената, която е видяла нещо. Както и да е. Побегнах след колата, крещях, но в бързината си изкълчих глезена и трябваше да спра. Тогава се довлякох до момичето, за да видя дали е още живо. Беше ужасно. Кървеше много. Предполагам, че умираше. Роклята й беше разкъсана и окървавена. Наведох се и й вдигнах главата. По мен имаше толкова много кръв, че когато дойде линейката, помислиха, че и аз съм ударена.

— Тя каза ли нещо?

— Не, не. Изглежда, вече не беше там, като че ли душата й я бе напуснала при сблъсъка.

— Смъртта й явно много ви е повлияла — каза Пол.

— О, да, така е. Да видиш как друго човешко същество умира и да не можеш да помогнеш, това е… неизличимо. Не чета вестници, Пол. Не гледам телевизия. Насилието там те залива… Опитвам се да залазя равновесие. Предполагам, че можете да ме наречете беглец. Стоя вкъщи и рисувам картините си.

Той беше трогнат от сериозността й и от явната й емоционална реакция на това, което разказа. Сенките пълзяха по терасата, мартинито свърши работата си, той почувства нарастващо влечение към нея. Липсата на грим може би я правеше малко обикновена, но чистата загоряла кожа и умните й очи бяха в хармоничен баланс, излъчваха характер и жизненост. Тя облизваше ръба на чашата си, без да я е грижа, че и той я гледа. Обикаляше с език по края, с полусведен поглед и миглите засенчваха страните й. Изражението й беше все още замислено.

Пол завиждаше на художниците. Подозираше, че те проникват във възбуждащи мистерии отвъд неговите знания, мистерии, които той можеше да си представи само в особено състояние на съзнанието, например точно след като е пил джин с изпарения от вермут. Тя стана. Времето му беше свършило, но той искаше да остане.

— Бих искала да помогна. Кажете на Колиър, че се надявам да хванете копелето.

— Сама ли живеете? — попита Пол, докато вървяха обратно през студиото.

— Да. А вие?

— Да.

— Харесва ли ви? — попита тя. Сега бяха при вратата. Отвън под небето пейзажът беше ослепителен, сякаш внезапно се бе пренесъл в Таос.

— Не много — каза Пол.

— А на мен ми харесва. Работата ми е всичко за мен. Мисля, че имам голямо бъдеще. — Тя леко се изчерви.

— Била ли сте омъжена?

— Не. Имах продължителна връзка.

— Вашите картини добре ли се продават?

— Почти всичко, което съм рисувала през последните години. Няколко азиатски колекционери плащат луди пари за всичко, с което успявам да се разделя. — Тя се усмихна. Мисълта за успеха й явно я забавляваше.

— Бих искал да вечерям с вас — каза Пол. — Довечера.

— Не ходя по срещи.

— Добре. — Той се отправи към вратата и тогава очите му попаднаха на покритата с платно картина, която бе видял при първото влизане. Спря се и отметна платното от картината.

Широките, дебели мазки на четката изразяваха силни емоции.

— Съжалявам — каза той. — Хм, различна е от останалите ви работи. — Наведе се, да види подписа на Ким. Над него с ръкописни букви беше изписано името Ана.

— Това е инцидентът — каза Ким. — Нарисувах я, след като тя загина. Ужасна е, но не мога да се реша и да се отърва от нея.

Сега извитата оранжева линия в десния край му приличаше на жена, ранена, изненадана от смъртта в разцвета на живота си. Върху черната линия на асфалта колата, безформена и бяла, с изключение на една малка зелена линия отпред, прекосяваше платното отляво надясно като в кошмар. Далечният ляв ъгъл на картината се разпадаше на два червени триъгълника, като две акули.

— Значи колата е била бяла? — попита той.

— Може би. Светла на цвят. Казах го на Колиър. — Тя се опита да покрие картината отново.

Пол нежно задържа ръката й.

— А тези червени триъгълници вляво? Какви са?

— Не знам — отвърна тя. — Сега моля, нека да прикрия това грозно нещо. Натъжава ме.

— Мога ли да я взема на заем?

— Знаех, че ще ме помолиш за това.

— Добре. Започваш да ме опознаваш.

— Ако наистина искаш, може да я вземеш. Но си я искам обратно. Трябва да реша какво ще стане с тази картина. Тя придърпа платното обратно над картината и го затъкна отзад. Подаде така опакования пакет на Пол.

— Ти не се спря случайно, нали? — попита тя.

— Не.

— Не обичаш хората да имат тайни от теб.

— Точно така. — Той се обърна да си върви, но тя внезапно каза:

— Можем да хапнем тук.

— Мога да стъкмя огън в камината отзад, като се мъчеше да изглежда не толкова въодушевен, колкото се чувстваше.

— Ще мариновам стек.

— Седем часът добре ли е?

— Да. Ще се видим тогава.

Той отвори вратата и излезе като омагьосан в гората на Тахо.

 

 

Правило номер едно на частен детектив Пол: винаги провери местопроизшествието сам. Той караше колата си по магистралата покрай игралните домове. Щом пресече границата с Калифорния, казината и нощните клубове свършиха внезапно и една след друга се заредиха по-спокойни фасади. Той сви отново наляво и продължи към паркинга на търговския център, където бе загинала Ана Мийд. Магазини за дрехи и джунджурии се редяха покрай паркинга, в чийто далечен край се издигаше супермаркетът.

Той застана срещу него и пресече паркинга. Последната пряка преди улицата към търговския център беше успоредна на Рейли. След като откри мястото на инцидента по снимките, Пол паркира малко настрана, излезе и се облегна на колата. Обхвана с поглед цялото място.

Едно нещо беше научил от дългия си опит: не очаквай да си създадеш представа за едно място от нечие чуждо описание. Дори ракурсът на снимките и ъгълът на погледа са избирани от някой друг. Действителността беше нова за него, различна от това, което бе очаквал.

Заради едно нещо: настилката в този далечен край на паркинга беше износена и пропукана. Късмет беше, че асфалтът не бе подменян оттогава.

И заради друго — никой друг не паркираше толкова далече. Защо Ана Мийд, натоварена с плик с покупки, е паркирала там? Дали се е срещнала тайно с някого? Но тук беше открито, можело е да ги видят откъм улицата. Обяснението може би е така просто, както предположението на Колиър, че е искала да паркира колата на сянка под дървото.

Ами ако се е срещала с някого, когото не е искала да види на скришно място? Мястото беше идеално — открито и публично.

„Някой клиент, помисли си Пол, е имал да й казва нещо, което не е могъл да каже в офиса й. Би могло, въпреки че Колиър бе споменал за желанието й да разговарят, когато се прибрала у дома. Може би е възнамерявала да говорят бързо. Може би заради това, след като е била на вратата, е решила да излезе въпреки закъснялата му покана да остане и да разговарят. И тъй като клиентът е закъснял, тя, като разумна и дейна жена, е притичала до магазина, за да си напазарува първо.“

Той отиде до багажника на колата и извади ръчен вакуум. Чукна капака на машинката и я отвори. Сложи старото пликче в натъпкания с боклук найлонов плик, който държеше на предната седалка и сложи ново пликче, като си подсвиркваше.

И тогава с прахосмукачката в едната ръка, а в другата с кутийка от топки за тенис, пълна с любимите му инструменти, той пое към мястото, където предполагаше, че колата е ударила момичето. През пукнатините на асфалта беше поникнала трева. Смачкана пластмасова чаша се търкаляше по средата на алеята. Естествено, три години след инцидента, по стария асфалт нямаше следи от кръв или нещо друго, по-значително. Самотният бор все още хвърляше сянката си. Като избра най-голямата цепнатина, Пол легна на топлия асфалт и надникна в нея.

Слънчевите лъчи падаха косо. Малко черно паяче пълзеше нагоре-надолу и крачетата му правеха акробатични движения. Той извади джобно ножче, за да порови сред боровите иглички и други отпадъци. Около инч по-надолу той видя стария асфалт. Изрови малко от него и го пъхна в найлоново пликче. След това го вакуумира. Направи същото и с всички останали цепнатини на мястото, което си беше избрал.

Правило номер две на частния детектив: винаги има веществени доказателства. Може да са невидими за човешко око, но винаги има. Разбира се, ако полицията бе направила пълно разследване, в което Хелоуел, изглежда, бе убеден, това малко упражнение щеше да му докара само плик с боклук и изкривено ножче. Ами ако са пропуснали нещо? Никога не можеш да си сигурен. След като бе копал и събирал достатъчно, прибра инструментите си в колата и проследи стъпките на Ана в онзи августовски ден. Тръгна от вратата на Рейли навън през паркинга, докато стигна до алеята за коли. Застана на мястото, като си представяше кола, връхлитаща отляво. Ана е била левичарка и е носела плика с покупки в лявата си ръка. Имала е достатъчно пространство да отскочи, но явно пликът е запречвал погледа й.

„Не е професионален удар, помисли си той. Шофьорът се е възползвал от случая. Или изобщо не е било удар, просто някой глупак, без да се съобразява, е карал прекалено бързо през паркинга и се е отправил… накъде? Според Ким шофьорът се насочил към алеята, която води до киното през улицата отдясно. Може би просто е поел напряко.“

 

 

Пол се върна в хотела и остави пиколото да се погрижи за паркирането. На масата в хотелската си стая отмести компютъра настрани и внимателно изпразни найлоновите пликчета, които бе събрал на паркинга. Приведе се над масата и заразглежда с лупа и фенерче всяко парче. Търсеше нещо необичайно.

След час вече бе разгледал всяко парченце и бе открил яйца от паяк, борови иглички, прахоляк и парченца от пластмасова чаша, изглеждаща така, както и в деня, когато е била произведена. Откри и следи от спечена кафеникава маса, която според неговото тестуване беше кръв. Не се изненада — много кръв се е проляла и не е имало начин да бъде изчистена цялата.

Той се облегна назад и кръстоса ръце на тила си, после внимателно върна цялото съдържание на вакуумните пликчета обратно, без да диша и да разпилява прашинките.

Някакъв малък отблясък отрази светлината по подходящ начин. Просветваше като мъничък пристанищен фар. Той взе фенерчето и пак разгледа частичките.

Много отблясъци. Стъкло.

Забавно нещо е стъклото. Дори когато частичките са твърде малки, за да се разпознае счупената повърхност, възможно е да се открие прилика във физическите им свойства с тези на стъклото от заподозряната кола. Могат да се определят специфичното тегло, индексът на рефракция и дисперсия.

Счупено предно стъкло? Едва ли би могло да се строши на толкова малки частички.

Той провери съдържанието на плика с покупки на Ана Мийд.

Нищо стъклено.

Дали токата на колана й не е счупила автомобилния фар?

Не беше много, но беше по-добре от нищо.

Пол внимателно сложи прашинките в найлонов плик и позвъни на една лаборатория в Сакраменто.