Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (17)

17

Изминаха две седмици.

Джейсън беше изчезнал. Можеше да е мъртъв, а можеше и да е избягал. Полицията продължаваше да го търси. Смъртта на Куентин де Биърс се разследваше като убийство. Сара и Моли се бяха затворили в къщата на Риджън Бийч и отказваха да говорят с когото и да било. Положението беше като затишие пред буря.

Нина не каза на никого, че е ходила до Райт Лейк. Трябваше й време, за да разбере защо бе взела очилата от пода на бунгалото и защо беше решила да се обади в полицията от монетен автомат и така да попречи на проследяването на обаждането.

Тя не съдействаше на полицейското разследване и прикриваше улики за възможно престъпление, а това бяха нарушения, които лесно можеха да доведат до лишаване от адвокатски права и прекратяване на юридическата й кариера. Тя се бавеше да разкаже в полицейското управление за онова, което бе видяла, и така застрашаваше себе си с всеки изминал ден. Това още повече я плашеше. Въпреки това продължаваше твърдо и инстинктивно да се бори с потока от основания, каращи я да съдейства на разследването.

Около седмица след пожара се събуди към три през нощта, а главата й гореше. Беше сънувала вълните на Алсимор.

Когато беше на петнадесет, в гимназията Пасифик Гроув, Нина се научи да кара сърф. Учеше я един приятел, който й помогна да си намери гумиран костюм и дъска. Тя продължи да кара и след края на учебната година, от Алсимор до Санта Круз, почти шестдесет мили край брега. През повечето време беше сама или с Мат. Две години живя заради студените чисти вълни, заради оня истински момент, когато се понасяше с дъската по развълнуваното море.

Карането на сърф я накара да осъзнае абсолютното безстрастие на природата. Вълните бяха могъща сила, понякога предвидима, но изцяло безразлична към мъничкото същество в гумиран костюм, опитващо се да се задържи върху тях. Когато беше възможно, тя съгласуваше движенията си с техните, наслаждавайки се на силата им, но по-често се налагаше да им се противопоставя. Научи се да ги улавя, миг преди да се разлеят, да отмерва движенията си и да влиза навътре дори когато беше твърде уморена, да кара бързо, преодолявайки онези, които бяха много големи и опасни, или да се гмурва, за да ги избягва.

Сега, посред нощ, в тихата заспала къща тя разбра, че практикуваше професията си по същия начин. Опитваше се да преценява опасностите, да овладява предпазливо всяка ситуация и пестеливо да изразходва силите си, но понякога инстинктът й подсказваше, че трябва да се бори, да се намесва, да върви срещу потока на събитията.

По време на пожара, и по-точно, когато видя очилата на пода, тя усети някаква сила — толкова незаинтересована от човешките съдби — колкото и луната от приливите и отливите, които предизвикваше. Тази сила я завладя и обърка. Спомни си как се бе чувствала в океана преди години.

Тя се съпротивляваше инстинктивно. Намесваше се, за да промени хода на събитията.

Стана и си наля чаша вода, преживявайки отново онзи момент. Не беше взела очилата, защото мислеше, че Джейсън е убил дядо си и така ще го прикрие. Намеси се, защото веднага разбра, че заради тази улика подозренията ще се стоварят върху него, а това й се струваше нечовешко. Не беше се представила на дежурния полицейски диспечер, защото като свидетел щеше да се превърне в частица от доказателствата, губейки не само възможността да участва в събитията като юрист, но и способността да влияе върху развитието на нещата.

Със сигурност беше поела огромен риск, но когато взе Сара като клиент, тя се беше съгласила да я подкрепя в нейната самотна борба, каквато и да беше тя. Юридическата форма нямаше значение. За добро или лошо, тя беше такъв тип юрист. Поемаше личността, а не делото. Оказваше се, че борбата на Сара твърде много прилича на нейната собствена — трябваше да защити децата си, да се научи да оцелява сама, да намери здрава основа, върху която да стъпи.

После в леглото, между топлите завивки малко преди да заспи, Нина откри още нещо. Имаше още една, по-сложна причина, тя да избере да не направи онова, което положението изискваше от нея.

През онзи период от живота й, ден след ден, зиме и лете, тя се хвърляше срещу вълните, за да се постави на изпитание, но и за да се опита да подчини стихията на човешките цели. Усещаше сегашната ситуация по абсолютно същия начин. Чувстваше, че се изправя срещу някаква мистерия. Играеше тази рискована игра, защото това беше единствената игра, която си струваше битката.

Боб се върна с влака от Сан Франциско, неспокоен и объркан. Беше се разделил с баща си, без да знае кога отново ще може да го види. Тя остави всичко, за да му помогне да се изправи на крака. Ден-два се заяждаха, когато той я обвиняваше, че е оставила баща му да се грижи за него, но накрая, благодарение на чудната неспособност на младите да остават ядосани повече от минути, се върна към обичайното си ведро настроение. Учебната година започна и той се потопи в еднообразието на всекидневните уроци.

Затишието се взриви почти три седмици след пожара, в началото на септември. Сенди даваше знак на Нина с пръст над бюрото си, което означаваше, че има важна новина.

— Намерили са го — каза Сенди полугласно.

Клиентът й за един часа, заядлив и нетърпелив, с червена брада, очакващ тя да поеме съмнително дело срещу работодателя му, стоеше на края на стола в чакалнята. Нина го поздрави любезно и каза:

— Извинете ме за минутка, господин Хю.

— Трябва да се връщам на работа.

— Съжалявам. Ще ви приема.

— Днес донесох всички документи. Всички до един. Както ми казахте. Това ще отнеме доста време.

Три картонени кутии, от които стърчаха оръфани, ръкописно изписани страници, стояха на пода до него. Нина ги погледна мрачно и се опита да се усмихне.

— Ще ви приема — повтори тя. Последва Сенди в кабинета си и затвори вратата.

— Кого са намерили — попита тя.

— Тук отново е твърде горещо. Няма да е зле да поговориш със собственика. Казвах ти и преди — отговори Сенди, подновявайки една добре позната тема.

— Тук почти винаги е много горещо. Или се пържа, или замръзвам. По-често замръзвам. Собственикът не може да го оправи. А сега на въпроса, кого са намерили?

— Джейсън. Жив и здрав е, но е в затвора.

Нина бавно проумяваше новината. Джейсън не беше мъртъв.

— Благодаря ти, Боже — каза тя. — Сара сигурно е много развълнувана. Но защо е бил е арестуван?

— Не си достатъчно настоятелна с него. Със собственика.

— Виж какво, Сенди. Ти говори със собственика. С моята благословия.

Сенди поклати глава. Дългите й сребърни обици проблясваха на светлината.

— Не трябваше да ми обръщаш внимание.

— А сега ми кажи за Джейсън.

— Освен това ти намерих къща, но трябва да имаш желание да я купиш и да насърчиш продавача. Купи си къща, за да не те издухат.

— За това ще говорим по-късно. Джейсън…

— Джейсън е в затвора. Напълно е обезоръжен и няма къде да избяга. Тази къща е в „Тахо Парадайз“, квартала, който предпочиташ.

— В кой затвор?

— В градския. Открили са го в Лас Вегас. Можеш да купиш това място под пазарната цена. Познавам продавача. Трябва да отидеш и да поразгледаш наоколо.

— Дай ми съобщението! — Нина го прочете и вдигна телефона. — Кажи на господин Хю, че имам нужда от още няколко минути.

— Няма да имаш време да прескочиш до затвора днес следобед.

— Сенди!

— В два трябва да вземаш показания под клетва в болницата „Болдуър“ А следобед имаш среща с още четирима клиенти.

— Сара? — Нина послуша няколко секунди и каза: — Днес следобед наистина съм претрупана… — Последва пауза. Сенди я гледаше, скръстила ръце и свила устни. След малко Нина отговори: — Добре. Ще се видим в затвора за десетина минути.

Остави слушалката и се обърна към Сенди:

— Трябва да тръгвам. Ще успея за показанията и за по-късните срещи, но трябва да отменя господин Хю.

— Той ще е много радостен да чуе това.

— Кажи му, че имам спешен случай. — Тя си взе чантата.

— Няма заден вход — отговори Сенди, — но предполагам, че можеш да излезеш през прозореца. Иначе ще трябва сама да му го кажеш.

Нина си спомни кутиите и радостното предчувствие по лицето на господин Хю. Тя действително отиде до прозореца, който гледаше към езерото и се опита да го отвори, но ключалката беше заяла.

— Ето защо е толкова горещо тук — заяви Сенди. — Казвах ти.

— По дяволите!

— Ето адреса на къщата, която се продава. Намини, след като свършиш със затвора. — Тя го пъхна в предния джоб на чантата на Нина.

— Сенди, излез и ме отърви от него. Аз ще чакам тук. Запиши му час за утре.

— О, не — каза Сенди. — Той няма да си тръгне, без да го чуе лично от теб. Той е много упорит човек и чака тази среща от две седмици.

— Това е едно от нещата, за които ти плащам, Сенди.

— Онова подаяние ли?

Нито една от двете не помръдна. Замириса на пазарлък.

— Казвай, де! — предаде се накрая Нина.

— Уиш би могъл да оправи прозореца, ако уредиш нещата със собственика — отговори веднага Сенди. — Ще го направи за двайсет и пет кинта.

Уиш, синът на Сенди, чистеше офиса и се занимаваше с доставянето на документите.

— Добре! Ще говоря със собственика. Но сега трябва да тръгвам.

— Позволи ми да изритам нежно господин Хю и ще можеш да изчезнеш.

Сенди затвори вратата и Нина я чу как съобщава лошата новина на господин Хю. Около минута неговият и нейният глас се сляха в един особен дует, нейният нисък и дълбок, неговият висок и пронизителен. После външната врата се затръшна и Сенди почука на вратата на кабинета, казвайки:

— Вече е безопасно.

— Благодаря ти. Какво му каза?

— Казах му, че си скочила през прозореца.

Нина, която беше изминала половината път до вратата, се обърна:

— Какво? Будалкаш се.

— Казала съм го и преди — аз никога не се будалкам.

 

 

Сара я чакаше пред затвора.

— Аз го видях — каза тя. — Той е в ужасно състояние. Трябва да направим нещо, за да го измъкнем веднага оттам.

Гласът й беше овладян и твърд, но краката, изглежда, не я слушаха. Тя се подпираше на стената и си помагаше за всяка стъпка.

— Хайде да отидем в моя подвижен офис и да поговорим малко. — Нина я заведе до една пейка и й помогна да седне.

— Той е отслабнал. Седял е в евтин мотел срещу някакъв стриптийз бар в Лас Вегас и е ял на вересия. Последните си петдесет долара заложил на рулетката в Съркъс. Изгубил е, разбира се. От охраната на казиното забелязали колко е млад и поискали да видят шофьорската му книжка. Когато разбрали, че е само на деветнадесет, го завели в някакъв офис и го проверили. Открили данните му в някаква тяхна компютърна програма. Той се опитал да избяга, но един от охраната го ударил и го арестували.

— Бедното дете.

— Предложили му да го свържат с адвокат от Невада, но той помолил да го върнат в Тахо. Каза, че вече е бил твърде уморен, за да се грижи за каквото и да било.

— Заради възрастта му прехвърлянето може да не е било законно. Или, вероятно, арестуването му — каза Нина. — Трябвало е да се посъветва с адвокат. На какво основание е задържан?

— За Бога, Нина, Сенди не ти ли каза? Обвинен е в убийството на дядо си. Той ме помоли да те извикам.

Мозъкът на Нина трескаво заработи.

— Каза ли дали е давал някакви показания в Невада или Калифорния?

— Той си знае правата. Досега си е държал устата затворена.

— Добре. Много добре. За съжаление нямам време. Трябва веднага да тръгвам, но ще ти се обадя вкъщи към шест. Става ли?

— Обади се по-рано, ако можеш. Изобщо, веднага щом можеш.

— Ще се опитам.

— Моли може ли да го види? Тя много иска. Тя е… Не е много добре.

— Може би утре.

— Дали ще бъде добре? Той никога не е бил на такова място. Възможно ли е да го малтретират?

— Ще видя дали мога да го прехвърля в единична килия. Той е прекалено млад и трябва да се погрижат за него.

— В единична килия. Звучи ми като евтин мотел.

— Дай ми двадесет долара, ако имаш. Ще ги предам на охраната, в случай че днес има специално снабдяване. И ще ти кажа какви лични вещи да му занесеш утре.

— Благодаря ти, Нина. Ти знаеш…

— Не се безпокой за това. Сега тръгвам. Можеш ли да бъдеш твърда заради Джейсън, Сара? Той ще има нужда от това.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

 

 

Нина позвъни на вътрешната врата и търпеливо започна да разглежда спортните трофеи на Полицейската асоциация, които бяха наредени в стъклени витрини — единственото украшение в чакалнята на затвора. За нея беше неразбираемо защо полицията смяташе, че е нужно да демонстрира трофеите си пред задържаните, роднините им и адвокатите им. Автоматът на вратата най-после избръмча и тя премина през малкото, лошо осветено фоайе, и тръгна към охраната на последната врата.

След пет минути вече седеше срещу Джейсън в кабина, разделена от стъклена преграда. Неговата кабина беше остъклена от всички страни, за да може да бъде наблюдаван, а вероятно и подслушван, макар че досега нищо не потвърждаваше опасенията й по този въпрос.

Той носеше обичайната оранжева униформа, твърде къса за ръцете и краката му и тясна в раменете, които изпълваха плата. Русата му коса беше праснала, чувствителното му лице изглеждаше изпито. Всеки път, когато го видеше, тя си спомняше, че Боб може да изглежда по подобен начин след няколко години — едно момче, гледащо на света с мъжки очи.

Но Джейсън изглеждаше доста по-различно от младите мъже на неговата възраст. Изражението му беше мрачно. Нина никога не го беше виждала да се усмихва. Много рано върху него се беше стоварило огромно бреме. Той взе слушалката на телефона, който ги свързваше и каза:

— Майка ми беше сигурна, че ще дойдете.

— Току-що получих съобщението. Как се отнасят тук с теб?

— По-добре от ченгетата в Невада.

— Някакви поражения?

— Само върху гордостта ми.

— Добре, Джейсън. Имаш малко проблеми.

— Може да се каже.

— Изведнъж си решил да заминеш за две седмици на почивка във Вегас?

— Не. Аз избягах. Признавам това. Но не съм убил дядо.

— Преди да кажеш каквото и да било в тази посока, чуй: този разговор не е служебен. Аз не съм твой адвокат във връзка с обвиненията, заради които си тук.

Той прокара ръка през косата си. Изпитото му лице придоби страдалческо изражение, което й беше познато.

— Желаеш ли аз да поема защитата ти?

— Да. Надявам се, че ще ми помогнете.

— Говори ли с майка си за това?

— Тя ще ви плати. Каза ми, че ще го направи.

— Защо аз? Какво знаеш за мен?

За. нейно учудване Джейсън направи подробен обзор на професионалната й кариера, на петте години, прекарани в криминалното следствие на Сан Франциско, на двете сензационни дела за убийство, които беше водила в Тахо през последните две години, за работата й, свързана с други углавни и граждански процеси.

— Направих справка за вас в Интернет. Има и някои нови неща.

— Наистина ли? Ще трябва да ги погледна.

— По тази причина казах на Моли, че трябва се свържем с вас относно съдебния иск за тялото на баща ми. Аз наистина ви уважавам. Преди да се случи всичко това, се надявах, че някой ден ще запиша право. Сега вече това е невъзможно. Трябва да съм побъркан, за да мисля, че някога ще се измъкна от този град.

Докато говореше той потъркваше бузата си със свободната си ръка, гледайки някъде далече, и сякаш се опитваше да си вдъхне смелост.

— Обвинен ли си в незаконно изравяне на тялото на баща си?

— Доколкото зная, не.

— Добре. Мога да разбера нещо повече по този въпрос.

— Ще ме представлявате ли?

— Току-що го реших, Джейсън. Сега вече сме обвързани с взаимоотношение адвокат — клиент и този разговор става поверителен.

— Добре.

— Така, би ли ми отговорил на няколко въпроса? Ако реша, че не е необходимо да засягаш някаква тема, ще те спра. Разбираш ли?

Той кимна, но продължаваше да потърква разсеяно бузата си и изглеждаше отнесен.

— Къде беше в петък през нощта, преди да изчезнеш?

— Не мога да ви кажа.

Изненадана, Нина каза:

— При Кени Мангър ли беше?

— Не мога да ви кажа.

— Ходил ли си на гробището? Или в бунгалото при езерото?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Съжалявам.

— Но Джейсън, аз не мога да те защитавам, ако не ми разкажеш своята версия на историята. Това, което ми кажеш, е строго поверително и няма да бъде разгласявано, освен ако и двамата не решим, обратното. Нямам право да го кажа дори на майка ти.

— Вие няма да ме представлявате? Защо?

— Защото не мога да работя слепешката. Добре, виж, знам, че си нервен, но трябва да ми се довериш.

Някои адвокати не искаха да знаят. Някои адвокати не вярваха на нито една дума от това, което им казваха клиентите им. Някои клиенти бяха достатъчно уплашени, за да не знаят каква всъщност е истината.

Нина държеше да я чуе от клиента. Истина или лъжа от начало до край, тя трябваше да я чуе. Надяваше се, че ще разбере какво са правили очилата на пода на горящото бунгало. Нямаше значение какво ще каже той, просто това беше моментът, в който тя щеше да реши дали да го защитава, или не. Тя искаше да му помогне и заради Сара, но се чувстваше обвързана и с него. Защитата в случаите на убийство изискваше страшно много усилия от страна на адвоката. Трябваше да си струва дяволското напрежение.

— Аз наистина ви вярвам — каза Джейсън, — но просто не искам да говоря за нощта в петък. Или за събота. Съжалявам.

— Няма да ми кажеш нищо за този период, така ли?

— Не мога.

— Тогава, аз не мога да те защитавам. Нито пък, който и да е друг адвокат.

Това беше прост, безхитростен трик, който обикновено успяваше, тя стана.

— Добре — смотолеви Джейсън, — благодаря ви, че дойдохте.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо.

— Трябва да направиш нещо.

— Ще бъда без адвокат.

— Не можеш да се оправиш.

— Да става каквото ще — каза Джейсън.

— Дори и да си убил дядо си, ти ще се нуждаеш от юридическа подкрепа, за да е сигурно, че с теб ще се държат справедливо. — Разтревожена, Нина отново седна.

— Аз не съм го убил — каза Джейсън. Последва дълго мълчание.

— Тогава ми кажи — каза Нина, променяйки намерението си да си тръгва. Тя искаше да го разтърси. Спомни си за тънките метални рамки, за тъмните стъкла…

— Не можете ли да ми помогнете? Те ще заведат дело срещу мен, нали? Аз не съм длъжен да давам показания, нали? Не можете ли да се заемете със случая ми и да направите така, че той да бъде справедливо разгледан?

Тя обмисляше тази възможност:

— Преди същинския процес трябва да се предяви обвинение и да се разгледа пускането под гаранция, после има предварително заседание, а след това и други явявания пред съда. Знаеш ли кога ще ти бъде предявено обвинение?

— Утре, в един и половина. В градския съд. Охраната ми даде тази бележка.

Той я повдигна и я сложи на стъклото. Нина я прочете внимателно.

— Добре. Ще бъда там в един, за да те подготвя и ще се заема с предварителното заседание, дори и да не те представлявам до края. Мога ли да направя още нещо за теб сега?

— Дали ще ме пуснат под гаранция?

— Едва ли. Не и след пътешествието до Лас Вегас.

Той затвори очи, понасяйки и този удар.

— Мразя да не мога да помагам с нищо на мама и Моли. Кога ще мога да видя Моли?

— Утре в съда, а после ще може да ти дойде на посещение. Притеснен ли си, че ще ходиш там?

— Това няма значение.

Тя погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Отново вдигна очи към Джейсън. Той й се усмихваше окуражително. Опитваше се да бъде смел.

— Майка ти и сестра ти искат да ти помогнат. Сега трябва да помислиш малко повече за себе си.

Загриженият й глас, изглежда, че го нарани. Гърлото му се сви и той се изкашля, като че ли да прикрие нещо друго, което можеше да излезе оттам.

— Благодаря ви. Не зная защо сте загрижена за мен, но ви благодаря.