Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (15)

15

Телефонът иззвъня пронизително. Мониторът на компютъра показваше три и половина следобед. Докато проучваше внимателно един файл, Нина вдигна слушалката.

— Обажда се Сара. Налага се да поговоря с теб още сега.

— Намериха ли…

— Не. Ще дойда при теб.

— Добре.

— След десет минути. — Сара затвори.

Нишката на мислите й се прекъсна. Тя мина през приемната, празна, понеже беше събота, отиде в банята, среса се и си изми ръцете. Когато се върна обратно, Сара де Биърс вече беше дошла. Нина затвори след нея и заключи външната врата, после седна на стола срещу бюрото, на който през делничните дни обикновено се люлееше Сенди.

— Няма го.

— Кой?

— Джейсън.

— Къде е отишъл?

— Не знам. Обадих се на момчето, с което живееше. Каза, че Джейсън си е събрал нещата и е напуснал.

— Сара, успокой се.

— Къде може да е отишъл? Тази сутрин звъних на всичките му приятели. Не са го виждали от вчера. Моли също не знае нищо. Джипът му е на алеята пред къщи, там, където го остави вчера.

— Сигурна съм, че ще се върне — каза Нина. — Преживява тежък период. Загубил е баща си, независимо от това колко трудни са били отношенията им.

Сара започна да трепери, спазъмът премина в нервен кикот и после в смях. Смехът ескалира в нервен припадък, който Хъмфри Богарт би прекратил с шамар, но Нина не смяташе, че на Сара това ще й хареса. Затова изчака.

Сара вдигна ръце към устата си и се опита да се овладее, но се разсмя отново. Чантичката й падна на пода и силно издрънча. Тя безпомощно простря ръце към пръснатите по пода козметични принадлежности, сякаш бяха деца, които обичаше, но не можеше да контролира.

Нина стана и събра всичко, прибра нещата в чантичката „Картие“, затвори месинговите закопчалки и я връчи на Сара. По този начин й даде време да се съвземе.

— Аз… толкова… се страхувам — каза Сара на пресекулки. — Рей донесе смъртта при нас… Много се страхувам от смъртта… Майка ми почина, когато бях дете… Беше ужасно… Най-лошото се случи… — Тя изтри очите си. — Извинявай. Досега може би си разбрала колко трудни бяха отношенията между Джейсън и баща му. Джейсън мразеше баща си, но и го обичаше, както всяко дете обича родителя си независимо какъв е той. Първо, Джейсън ме накара да се противопоставя на Куентин. Той ми каза, че ти можеш да излезеш срещу него и да спечелиш. Беше чел във вестниците за твоите съдебни дела и аз…

— А каква причина ти изтъкна за противопоставяне на иска?

— Каза, че Куентин ще намери начин да обвини Лео, че е направил нещо на Рей горе на планината. Куентин не е нормален. Сякаш не е на себе си… Лео и Моли казаха, че Джейсън е прав и аз дойдох при теб.

— Но не ме остави да доведа нещата докрай.

— Съжалявам. Съжалявам.

Явно това беше нейната мантра. Нина предположи, че Сара отново е между чука и наковалнята и действа в съгласие с този, който в момента я насочва.

— Щях да говоря с Лео и децата, но нямах време.

Тя наведе глава, сякаш се нуждаеше от подкрепа, и Нина се постара да й я предложи.

— Сигурна съм, че си направила каквото е трябвало.

— Точно така. Направих това, което другите искаха от мен. Както беше и с Рей. Самата аз не знам какво искам. Ще се опитам да отстоявам собствените си желания. Както когато пострадах с краката. Според Рей, излизаше, че едва ли не сама съм свалила гредата върху себе си. Ако слушах Джейсън пък, излизаше, че Рей я е съборил върху мен. Истината е, че стана случайно, никой не беше виновен. Преди да се случи това, някак си се крепяхме като семейство, но след тази злополука омразата окончателно се настани помежду ни.

— Кога за последно говори с Джейсън?

— В четвъртък, докато ти беше още в съда. Казах му, че оттеглям несъгласието си. Вчера дойде вкъщи, за да говорим. Куентин тъкмо си тръгваше. Скараха се. О, така се страхувам.

— Защо се скараха, Сара? Разкажи ми. Почини си, ако имаш нужда.

— Не чух всичко — каза Сара. — Джейсън го молеше да се откаже от процедурата в съда. Куентин каза нещо като… „Ти чувал ли си за фуриите, момче?“ Кои са фурните, Нина?

— Не знам — каза Нина. — Беше нещо от гръцката митология. И това ли е всичко, което чу?

— Да. Куентин си тръгна. Джейсън също си тръгна, без да се сбогува. Разбираш ли, страхувам се от… Не мога да го кажа.

— Страхуваш се, че Джейсън е взел тялото на Рей и Куентин го е последвал и Джейсън е… в опасност? Трябва да кажем на полицията. — Нина се изправи.

— Да им кажем, какво? — Сара кръстоса ръце пред гърдите си. — Той е на деветнайсет. Не е дете. На никого няма да му пука. И Куентин, и Джейсън винаги са се обичали. Може би преувеличавам, а?

— Сара — каза Нина, това не може да остане само между вас. Полицията може да помогне.

— Дори не мога да кажа, че е направил нещо. Просто имам предчувствие за опасност. Трябваше да го споделя с някого. А ти успя да се противопоставиш на Куентин. Чувствам, че мога да ти се доверя, Нина. Можеш ли да ми помогнеш да намерим Джейсън?

— Има един човек, на когото мога да се обадя — каза Нина — частния детектив Пол ван Уегънър.

— Високия мъж, който беше с теб на гробищата?

— Да. Ако мога да го открия и ако има свободно време.

— Обади му се и уреди нещата.

— Ще се опитам да ти помогна, Сара.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Но трябва да спреш да разчиташ на хората, дори на мен.

Трябва да станеш по-устойчива. Заради близнаците. Сега ти си по-силна, отколкото предполагаш, Сара. Мисля, че можеш да се справиш с всичко.

— Зная. Ще се опитам. Толкова много ги обичам.

Тя се изправи и изпъна полата си от мек плат.

— А, и още едно нещо. Трябва да се опиташ да поговориш с Хосе.

— Хосе?

— Джо. Градинаря. Той може би знае къде е Джейсън.

— Благодаря ти, Сара. Ще ти се обадя.

Щом вратата се затвори, Нина вдигна телефонната слушалка. Обади се в „Сийзърс“, но Пол не беше там и тя остави съобщение. После се обади на Колиър, но и него го нямаше. Тя остави кратки и сдържани съобщения на телефонния му секретар вкъщи и в офиса му.

Сара идваше за помощ при нея, осланяйки се на една по-решителна и силна личност, но какво можеше да направи Нина? Единственото оръжие беше ясният й ум, но точно сега той, както и ума на Сара, бяха ангажирани от невероятните неща, станали през изминалата седмица. И така тя изключи компютъра си, качи крака на бюрото и започна да си припомня и най-дребните детайли, които бе чувала за Куентин и около кражбата на тялото на Рей. В Старлейк билдинг беше тихо. Докато размишляваше, драскаше по бележника си с молив.

След известно време погледна рисунките. Една зигзагообразна светкавица прекосяваше листа. Под нея бяха драсканиците й, повторени по няколко пъти с молива и защриховани в перспектива: ковчег, Моли, увиснала на въжето, празният гроб и едно тяло, захвърлено в храстите.

Страшни картинки.

Сърцето й заби по-бързо. Тя разсеяно разместваше листовете с рисунките и съчиняваше бомбастични аргументи, докато ситуацията й се откри, също както отворения гроб на Рей.

С куфарче, пълно с документация, Нина се отправи към Риджън Бийч. Сара беше споменала, че Джо може да знае нещо. Можеше поне да го попита.

Колата на Сара не беше на паркинга. Джо пълнеше кош с окосена трева в един пикап, паркиран на алеята зад къщата на Де Биърс. Двигателят работеше на първа.

— Джо?

Градинарят се потеше под синята си работна риза, мускулите на раменете и широкия му врат се изопнаха.

Тя забеляза благородния му профил с изсечени черти, издаден нос и плътни вежди под сламената каубойска шапка. Той се обърна към нея и тя разбра, че всъщност докато е разговаряла с него в къщата, никога не го е поглеждала истински. Той се правеше на незначителен дори когато разговаряше с нея.

В първия момент той, изглежда, не я позна в съботните й дрехи — джинси и тениска. Изглеждаше по-възрастен, отколкото тя смяташе. Някъде към четиридесетте. Застанала до него, почти наравно висока, тя почувства топлината и мъжествеността, която той излъчваше. Бързо се овладя. Той се сети коя е.

— О — каза той. — Адвокатката. Как сте?

— Бързам — каза Нина. — Джейсън де Биърс е изчезнал.

— Казах ви.

— Какво? Какво сте ми казали?

— Че създава проблеми.

— Мисля, че знаете много повече за проблемите на това семейство, отколкото ми казахте.

— Нищо не знам. Аз съм само…

— Да, да, само градинарят. Джо, бъди така добър и не ми излизай с този номер.

Гладкото овално загоряло лице се разчупи в мрачна усмивка, която бързо бе сподавена.

— Какво искате от мен? — каза той. — Закъснявам. Бунището затваря в пет.

— Къде бяхте миналата нощ?

— Миналата нощ? Вкъщи. При жена ми.

— Това може да се провери:

— Кой ще си направи труда?

— Аз. Полицията, когато им обясня. Мисля, че вие сте помогнали да бъде изровено тялото на Рей де Биърс миналата нощ. Работите тук отдавна. Предполагам, знаете как се използва механична лопата? Куентин де Биърс ли ви накара? Колко ви плати за това?

Отново онзи празен поглед. Тя се вгледа в очите му. Джо се изсмя. Тялото му се отпусна, сякаш отхвърли някаква маскировка. Изведнъж той отново зае пространството и тя отново усети знойното му излъчване.

— Вие сте много красива жена. — Сега беше много близо до нея. — Седях до вас онази вечер в къщата и си казвах: „Човече, това е хубава жена, трябва да бъде в леглото, а не да тича насам-натам със своето куфарче и да създава проблеми.“ Нямате съпруг, нали? — Той прокара пръсти по голата й лява ръка с одобрение. — Нямате пръстен.

Нина отстъпи крачка назад.

— Това не ви засяга.

— О, да, разбирам. Вие можете да дойдете тук, да ме обвинявате в какви ли не неща, да ме питате колко са ми платили, за да изровя един мъртвец. Държите се, като жената на собственика. Аз не съм ви слуга. Не отговарям на подобни въпроси. Имам свой бизнес, много клиенти…

— О’кей. О’кей. Нямах намерение да ви нападам.

— Англо-американките са най-лоши. В Мексико жените показват уважение към мъжа. В Съединените щати — не. В тази побъркана страна жената е глава на семейството. — Устата му се разтегна в подигравателна усмивка. „Джо, не си почистил кучешката колибка при храстите. Джо, акацията изглежда зле, сложи й някакъв тор. Джо, вониш. Никога ли не се къпеш?“ и криви погледи, когато е време да ми плащат.

— Наистина ли е толкова лоша? Госпожа Де Биърс?

Лицето му някак си омекна.

— Тя не толкова, колкото останалите.

— Тогава да оставим това, Джо. Разбрах те, съжалявам, ако съм те обидила.

— Без повече покровителствени глупости.

— О’кей. И без повече мачовски стойки.

— Какво искаш да знаеш?

— Помогна ли на някого да изрови тялото на Рей де Биърс?

— А? Не.

— Не? Честно?

— Имаш думата ми.

Нина прехапа устни. Вярваше му. Беше сбъркала.

Джо свали тежките си работни ръкавици, натъпка ги в джоба си и затвори вратата на камиона. После се качи на задния калник и затегна един от капаците на контейнерите за боклук. Нина го гледаше и мислеше, че някога ще стане богат. Сега погледът му бе насочен над нея и назад. Тя се обърна навреме, за да види как от прозореца на горния етаж пердето се придърпва и зад него изчезва едно бледо лице.

— Джо, Сара и Моли много се притесняват, че нещо лошо може да се е случило на Джейсън.

— Има едно място на езерото Райт, знаеш ли го? — каза Джо. Той си сложи слънчеви очила и отвори вратата на камиона.

— Не.

— Тръгни по магистрала 50 зад Еко Съмит. Точно като подминеш Стробъри, ще видиш отклонение надясно. На около половин час път. После ще се изкачиш по един стръмен третокласен път високо горе в планината. По това време на годината на езерото няма никого и летните хижи са празни. Дядото е приятел със собственика на една от тях. — Той описа външността на бунгалото и точното местонахождение. — Той има ключ. Понякога се качва там. Мисля, че е забравил, че ми каза за това преди много време. Семейството е ходило там веднъж или два пъти, но беше преди много време. Ако Куентин е изкопал тялото, сигурно се е качил там. Джейсън също има ключ. Един ден миналото лято той си дойде с голяма пъстърва и каза, че я е уловил при езерото Райт.

— Благодаря ти. Благодаря ти, Джо. Ще дойдеш ли до езерото с мен?

— Не мога — каза Джо. — Не е моя работа. Казах ти каквото знам. Останалото е твоя работа. Ти се погрижи. — Той отново погледна към прозореца.

 

 

Нина седна обратно в бронкото и си сложи колана нетърпеливо и несръчно. В нея кипеше истинска борба. Обективно погледнато, знаеше ли нещо, което да накара шерифа да претърсва езерото Райт? Че Куентин или дори Джейсън може би са там? Тя не беше сигурна дори в това. Че страховете на Сара са я накарали да действа спешно, за да се избегне още една трагедия? Какво би могъл да помогне тук един изпечен шериф?

Немного. Ако откриеха нещо, щяха да я потупат по рамото и да я изпратят да си ходи вкъщи.

Можеше да каже на Сара. Можеше да се качи горе с нея. Но беше ли уместно, при положение че Сара трудно се контролираше.

Тя удари силно с ръка кормилото. Къде е Пол! Пол, на когото винаги можеше да разчита, когато имаше нужда, а сега я беше изоставил! Тя взе клетъчния телефон и набра номера на „Сийзърс“ Телефонът в стаята му иззвъня няколко пъти, докато операторът се включи в линията, за да предаде съобщение. Но Нина вече беше затворила. Може би беше с онази красива и талантлива жена, очевидката, за която знаеше от Колиър.

В сърцето й пламна ревност, изгаряща смес от наранена гордост, ярост, копнеж и нужда. Другата й страна, предпазливата, логична част, която искаше да избяга от Пол, се опита и този път да вземе връх, но не можа да устои на пожара. Чувстваше се объркана и самотна. От колко неща се бе отказала, и то за какво?

Заради проклетата си професия, безсънните нощи, напрегнатите дни, възела от проблеми, неуспехи, вина, омраза, човешко падение? Беше толкова заета с това да подкрепя клиентите си, а самата тя беше на края на силите си и нямаше кой да й подаде ръка. Нито Колиър, който беше още по-зле и от нея, нито Пол, а това вече бе нейна грешка.

В паметта й изплува спомена за един адвокат от Сан Франциско, млад мъж, зает от самото начало с това да поправя несправедливости и да предпазва клиентите си от собствените им грешки. Беше израснал в бедно семейство и бе работил по време на следването си, бе извървял най-тежкия път. Бяха се срещнали в една концертна зала и той й бе казал:

— Не мога повече. Отказвам се.

— И какво ще правиш? — бе попитала тя.

— Ще карам мотокар в склад на едро в Сан Хосе. Както по време на колежа.

— Не можеш да направиш такова нещо! — беше възкликнала тя. — Цялата ти практика, всичките ти амбиции…

— Това искам да правя. По-добре е от адвокатурата. Като вдигна кашоните и ги сложа на палетите, в края на деня те ще са си още там, където съм ги оставил. Ще знам какво съм направил и че наистина съм го направил.

— Това просто е смешно.

— Не е по-смешно от това цял ден да търкаляш камъни нагоре по планината, за да откриеш накрая, че са се изтъркаляли обратно веднага щом си се обърнал с гръб.

Тя не го видя повече. Беше загинал при нещастен случай.

Мислеше си, не е моя работа, не мога да поема този товар на раменете си. Няма да отида до това бунгало сама, без значение какво… Не е честно, никой не може да иска такова нещо от мен.

Докато всички тези мисли се тълпяха в главата й, породени от страха, вече изкачваше гранитния наклон, който водеше към Еко Съмит и извеждаше от долината на Тахо, караше бронкото на втора и гледаше да не удари някого от туристите, които изкачаха на всеки завой. Над Карсън Рейндж се събираха облаци точно както се бяха събрали над Талак преди две седмици.

И тогава, кой знае защо, съмненията започнаха да избледняват. Някакъв скрит източник й даде сила и тя си каза: „Борбата може да е неравна, но така или иначе, трябва да излезеш на ринга.“ На какво друго бе посветила годините си, за какво беше развивала уменията и силите си? Трябваше ли да се покрие, да се върне да попълва документи, след като беше казала на Сара, че ще й помогне?

Бурята в душата й вече утихваше. Пътят се отклони от урвата и пое на запад към езерото Райт. Тя продължи по него.