Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (21)

21

— Здравей, Ким.

Тя обви ръце около врата му и го целуна дълго и разтърсващо.

— Картината е толкова изискана. Колко мило от твоя страна. Поставих я на видно място. Ела да видиш.

Те отново вървяха към студиото и Пол отново гледаше картините й. Малкият, пъстър акварел на Милър, който й беше изпратил, висеше съвсем сам на стената, водеща към вътрешния двор. Той с горчивина си спомни цената му.

Картините й, които по-рано беше гледал през розови очила, сега му се струваха груби и себични. Истинска художничка ли е, или не? Вече не знаеше. Чувствата му, лишени от магията, също не бяха толкова силни. Беше останала само похотта. Тя беше фалшива, лъжеше, а може би и криеше нещо.

В момента самият той се чувстваше груб и себичен. Ким беше част от два негови случая, които трябваше да изясни, но преди това искаше да получи онова, което смяташе, че му се полага.

Ким носеше дълга жълта рокля, която подчертаваше стройните й крака и фините боси ходила. Излъчваше сладост и желание. Очите й блестяха върху загорялото от слънцето лице. Той я смъкна на килима, близо до канапето, а тя му позволи да я гали от главата до петите. Ръцете й се движеха по тялото му твърде умело, забеляза той. Той издърпа грубо роклята й и постави ръката си между краката й…

Бедрата й се сключиха като Сцила и Харибда.

— Все още е твърде рано, любов моя — прошепна тя.

Той премести ръката си върху крака й и каза:

— Хайде да се любим. Сега.

— Ще видим. Хайде първо да пийнем по нещо.

Той я притисна още веднъж до себе си, пак грубо, но тя се изплъзна от прегръдката и каза:

— Лошо момче. Ела.

Подскочи с лекота и му подаде ръка, но той не помръдна, мислейки: „тя никога няма да стигне до края; сега пак ме прави на глупак“ Все още я искаше, но по някакъв нов, противен начин.

Мислите му пронизваха съзнанието: аз съм по-силен от нея. Знаеше, че трябва да се овладее, преди да е направил нещо, за което да съжалява.

Изражението върху лицето му трябва да я беше предупредило, че му е омръзнало. Тя се отдръпна, а усмивката, която трябваше да го заслепи, му помогна да възвърне в някаква степен контрола над чувствата си.

— Казах ти, че съм се обрекла на безбрачие, Пол.

— Как ли пък не.

— Истина е. Харесвам мъжете, но нищо повече. Предпочитам свободата пред страстта.

— Какво трябва да означава това?

— Не мисля, че ще разбереш.

— Претенциозни дрънканици на евтина мръсница — каза Пол.

Тя прехапа устни, поглеждайки го учудено.

— Куентин де Биърс.

— Ох. Това ли било? — Гледаше го спокойно и ведро без следа от изненада. Притежаваше дяволско хладнокръвие. — Имам нужда от една цигара. Хайде, Пол, не ставай дете. Можеш да си тръгнеш или пък остани. Избирай.

Седяха на двора, тя приготвяше мартини, умело и грациозно, както предния път, но представлението не го развълнува, а вкусът му се стори същия, както преди да я срещне — като препарат за химическо чистене. Ким запали къса пура, издухвайки дима със замислено лице.

Липсата на реакция от нейна страна и растящото му любопитство го поохладиха. Ако намерението й беше да го цивилизова, беше успяла. Свещите горяха. Нощта беше безлунна, но изпълнена със звезди. От дървените въглища на грила лъхаше лека топлина.

— Ти ме заблуди. Излъга ме, че си сама, излъга ме за твоето изкуство.

— Имаш ли дори бегла представа колко е трудно да се пробие в света на изкуството, Пол. Особено за жена без препоръки и връзки. Почти невъзможно. Но аз опитвам. Аз съм много добра художничка, Пол. Зная го. Един ден ще бъда известна.

— Продала ли си някога нещо? Дори една картина?

— На Куентин. На теб. Как разбра за Куентин?

— Работя за защитата на Джейсън де Биърс.

— О, разбира се. Би трябвало да има следовател.

— Как ще ми обясниш всички онези глупости за галериите или за колекционерите в Сингапур? Аз проверих. Никой от агентите, с които говорих, не е чувал за теб.

Ким се усмихна, топло и ясно:

— Представих ти историята така, както ми я представи на мен Куентин.

— За какво говориш?

— Срещнах Куентин преди четири години, когато дойдох в Тахо. Тогава живеех в неугледно бунгало, с развален водопровод и лошо осветление. Непрекъснато рисувах. Запознахме се в един зимен ден на панаира на изкуствата в Тахо Сити. Той похвали картините ми и ме покани на вечеря.

— Какво намерихте един в друг?

— Куентин беше самотен. Нуждаеше се от компанията на жена, с която да може да говори. Моите мотиви бяха ясни — бях останала с тридесет и пет долара.

— И стана негова метреса.

— Метреса. — Тя се замисли. — След смъртта на жена си Куентин наистина си е търсил метреса, но не е открил. Харесваше младите жени, но те се интересували само от парите му и не умеели да се грижат за него. Проблемът е, че професията „метреса“ вече не съществува. Куентин е търсил някакъв анахронизъм.

— Открил е теб.

— Той ме опозна. Реши, че компанията ми му харесва, а и виждаше, че съм без пукната пара. Искаше му се да ми дава пари, но се страхуваше да не ме обиди, като ми предложи да ме издържа в замяна на изключителната ми компания. Следващия път, когато се върна от Сингапур, ми каза, че бил взел няколко мои картини със себе си. Каза, че познавал някакъв собственик на галерия, даде ми някакви фалшиви разписки за картините, които уж били продадени на богат китайски колекционер. Даде ми парите. Аз бях много благодарна… — Тя се засмя със своя специфичен дрезгав смях и дворът се изпълни с веселие. — Бях получила твърде добра цена. Това продължи около две години. Един ден ми позвъни един „колекционер“ — местният боклукчия, забавно нали? Видял картините ми на сметището на Кеунтин, но решил, че вероятно е станала някаква грешка. Името ми било изписано в ъглите и той ме намерил в телефонния указател. Милото старо копеле не е знаело какво да прави с картините ми и просто ги е изхвърлило.

— Това друга история ли е, Ким? Защото…

— Истинската. Кълна се. Всяка дума. И така трябваше да реша какво да правя. Куентин беше свиня, но пък аз бях свикнала да живея приятно. Просто не можех да му кажа, че зная всичко и се отказвам от парите му, а и той не заслужаваше да се отърве толкова лесно. Никога не му казах за обаждането. Той продължаваше да ми дава пари, а аз засипвах „сингапурския си агент“ с картини. Правех си доста шеги с тях. Пръсках бои върху големи платна, всеки път в различни тонове, хвърлях отгоре пръст, клечки, листа, изобщо всичко, което можех да намеря през съответния ден в градината. После ги размазвах с метлата и казвах на Куентин, че работя върху една серия, която нарекох, „Вариации на синхронността“ „Създаването“ на всяка „вариация“ продължаваше около пет минути. Той играеше своята игра — аз моята. Между другото продължавах да рисувам сериозно и се опитвах да пробия на пазара в Сан Франциско. И двамата бяхме доволни.

— Вие сте се мамили взаимно.

— Аз играех, Пол. Играта е важна за творческите личности. Но освен това е едно от онези неща, които управляват взаимоотношенията. Мисля, че разбираш колко важна може да бъде тя за някои хора. — Тя изпи чашата си до дъно. — Обичаш ли риба меч? С ким и лимон е страхотна. Ще останеш, нали?

— За нищо на света не бих изпуснал останалата част на приказката.

Поуспокоен, Пол метна рибните филета на скарата, а тя му разказа за детството си в едно неописуемо ранчо, близо до Албъкърки. Още я желаеше, но сега виждаше и другата част от нея, за която дотогава не си бе давал сметка. Вероятно мъжете в живота й са се интересували само от секса. Може би затова тя потискаше инстинктите си.

Те завършиха със сирене и портвайн. След това Ким приближи стола си до неговия и седна с лице към него.

— Може би се чудиш какво сме правили с Куентин, след като толкова упорито отказвам да правя любов? Вечеряхме. Той ми разказваше как е минал денят му, за проблемите с профсъюзите и съдебните дела, за тромавите подизпълнители. След това ме къпеше, а аз го масажирах. Понякога му позирах и той ми правеше снимки. После го рисувах. Имам няколко негови портрета. Той много обичаше да се гледа отстрани.

Пол се почувства объркан.

— Куентин беше импотентен. Онова нещо го имаше само за украса, не можеше да направи нищо с него. Устройвахме си разни глупави игри. Той беше смешен.

— Говорили ли сте за смъртта на сина му?

— Само веднъж, след като се случи. Куентин беше потресен до мозъка на костите си. Беше бесен и искаше реванш. Смяташе, че неговият съдружник има нещо общо с това.

— Лео Терънт?

— Да, Лео. Повече не съм говорила с него за това. Каза, че за известно време няма да идва да ме вижда, а след няколко дни прочетох във вестника за смъртта му. — Изражението й беше сериозно. — Бях привързана към него. Бедният Куентин. Не умря добре.

— Ти ли го уби?

— Чудех се кога ще ме попиташ за това, Пол. Всъщност имаше защо да го убия.

Пол подскочи, събаряйки стола. Тя не помръдна.

— Бих го убила, за да разчистя пътя за теб. Той беше пречка за нашата любов и…

— Проклета да си, Ким! Карала ли си се с него? Той изостави ли те, отказвайки ти издръжка? Мразила ли си го заради номера с картините ти?

— Не. Куентин беше моят покровител. Приятел. — Тя премести стола си, за да може да вижда лицето му. — Съжалявам, че умря. Заради него и заради себе си. Защото сега имам неприятности. Куентин ми остави малко пари, които ще ми стигнат за няколко месеца. Имам нужда от нов покровител.

— Така ли му казваш на това? Покровител, а? Как мислиш, че ще намериш някой друг, който хем да се грижи за теб, хем да не иска мръсни работи?

— Вероятно няма да е лесно. — Тя потопи леко показалеца си в соса в чинията си и го облиза с бавно, възбуждащо движение на езика. — Не предполагам, че ти ще проявиш интерес.

Пол поклати глава и почеса брадата си. Усмихна се. Тя отново го беше изненадала:

— Аз? Предлагаш ми да стана твоето сладко деденце? Бъди малко по-конкретна.

— Мога да се задоволя с около три хиляди на месец.

— И какво получавам в замяна?

— За това можем да се споразумеем.

— Баня, масажи, вечеря и безкрайни разходки наоколо?

— И компанията ми. Изглежда, ти харесва.

— Да. Но това не ми е достатъчно.

— Аз не искам да се обвързвам.

— Конкретизирай се.

— Съпружеският инстинкт ще се прояви и ще ни обсеби. Ще се влюбим. Ти ще ме ревнуваш от всички. Аз ще се чувствам ужасно, когато не си тук. Ти ще искаш да се оженим. Ще се караме. Ти ще решиш, че съм твоя собственост. Аз ще преспя с друг, за да ти покажа, че не съм. Това е модерната любов в Америка, нали?

— Не, за мен не е така.

— Лъжеш се. Аз не мога да живея по този начин. Не бих могла.

— Ти си невероятно цинична. Не те разбирам и това ме безпокои.

— Не съм цинична, Пол. Просто стоя над тези неща. Нищо не мога да направя. Аз живея по този начин. Това е обратната страна на таланта, с който съм надарена. Превръщам инстинктите си в изкуство, използвам физическата енергия за творчески цели. Безбрачието е извор на страстта, която влагам в творбите си. Все още не ме разбираш, нали?

— Звучи като празни приказки, но знам, че говориш сериозно. Смяташ, че имаш талант и в името на този талант си готова да жертваш всичко — доброто мнение на другите за теб, нормалните взаимоотношения, всичко, което за другите хора има смисъл. Но има един проблем — засега ти си единствената, която виждаш този талант. А ако никой никога не го забележи? А ако ти грешиш?

— Признанието е хубаво нещо. Но аз ще продължа, със или без него.

Тя гледаше през него, някъде към кактусите, с крака, удобно свити върху стола и кристална чаша пред себе си. На слабата мъждукаща светлина изглеждаше като еталон за жена — цялостна и загадъчна в своята завършеност. Пол разбираше само едно: тя не би допуснала нито него, нито който и да е друг мъж до единственото, което според него имаше значение.

— Не искам да те разочаровам, но не мисля, че мога да си те позволя. Нещо ми подсказва, че ще се оправиш. Продай Милър.

— Не бих си го и помислила. Хайде, Пол, за не повече от две години.

— Нищо не мога да направя.

— Жалко — каза тя.

— Милър може да ти послужи за пример. Напомняш ми за него. Дълго време е бил издържан от Анаис Нин.

— Точно така. Вероятно без нейната помощ едва ли е щял да публикува някога.

— Но той е оценявал това. Обичал я е и я е чукал. Ти не го оценяваш.

— Наистина ли? Мислех, че харесваш мен и моето изкуство.

— Просто се опитвам да ти смъкна гащите.

Тя се изсмя нервно. Изглежда, той не можеше да я засегне.

— Ти явно мислиш с фалоса си, Пол — каза Ким и допи питието си.

— Всъщност съм частното ченге, носещо призовка — отговори той. — На единадесети септември в съда. Не съм сигурен дали ще те извикат като свидетел, но е по-добре да си подготвена. Тя пое призовката и прочете ясно отпечатаното съдебно известие с интерес.

— Повярвай ми, не съм убила Куентин. Нямам алиби естествено…

— Естествено. В случая „Де Биърс“ никой няма алиби. Добре дошла в отбора.

— За теб трябва да е твърде странно, че съм едновременно свидетел в случая с Ана и толкова близо до Куентин. Това трябва да е пример за синхронизация — вариация на синхронността. Може би тази претенциозна фраза все пак има някакъв смисъл.

„Което не бих могъл да кажа за картините ти“, мислеше си Пол. Той стана. Чувстваше се като пребит.

— Благодаря за вечерята.

— Не спирай да идваш. Поне за известно време.

— Само че ще спра. Наистина. Ти си заета. А и не можеш да ми дадеш онова, което искам.

— Какво всъщност искаш, Пол?

— Нещо истинско. Искам да бъда обичан. Това искам. Не ме изпращай.

— Надявам се да намериш това, което търсиш.

Пол поклати глава:

— А аз се надявам заради теб, че следващият, който ще почука на вратата ти, ще се е наял здравата и ще е с измръзнали топки.

Докато караше към шосето, се обърна и погледна белите стени на къщата. През всичките тези години, в които разпитваше хората и се ровеше в живота им, той беше срещал малцина, които да не може да разбере. За него Ким беше непроницаема. Беше свързана и с двата случая, но той не мислеше, че е убила някого. Тя беше откровена с него, но колкото повече говореше, толкова по-малко я разбираше.

Лъжеше ли, беше ли фалшива? Беше ли свързана по някакъв начин със смъртта в семейство Де Биърс? Вече не беше сигурен, но сега поне знаеше едно, че тя не е за него. Той искаше да бъде обичан — толкова просто и естествено желание. След два развода и дузина връзки все още не беше открил онова, което търсеше. Беше спотаил надълбоко мъката си, там, където рядко се осмеляваше да достига и където се спотайваха най-съкровените му чувства.

Върна се в „Сийзърс“ към десет, облече спортен екип и слезе във фитнес салона. Четиридесет и пет минути по-късно краката му отмаляха, болното му рамо прещракваше, гърбът го заболя и той се върна в стаята си. Тренировката беше възвърнала обичайната му жизненост, разсейвайки мъката. „Когато се съмняваш, просто поиграваш“ — помисли си той. Римата му напомни за Ал Баруки и навика му да се изразява в рими.

Влезе в банята, хвърли шортите в коша за пране, пусна душа и се отпусна под горещата струя. Все още не можеше да си изясни ролята на Ким и в двата случая.

Нямаше в какво да я подозира. Единствената й връзка със смъртта на Ана Мийд беше като очевидец. А ако историята за Куентин беше вярна, със смъртта му тя беше изгубила кокошката със златните яйца. И нещо по-важно, тя имаше една-единствена страст в живота си — да се утвърди като художник. Нищо друго не я интересуваше, нямаше чувства и това я бе направило цинична. Донякъде й се възхищаваше, защото тя знаеше какво иска и се стремеше да го постигне, но амбицията й изглеждаше обречена. Колко велики художнички имаше? Мари Касат? О’Кийф? Фрида Кало? Не можеше да се сети за други. Какъв шанс имаше Ким? Почти никакъв. Той сапуниса и изплакна косата си. Нямаше късмета да се е родил четиридесет години по-рано, когато жените изобщо не са надигали глава, за да сервират някоя не особено приятна изненада.

Излезе от банята и видя, че червената лампичка на телефона свети. Натисна бутона, беше съобщение от Хелоуел: „Относно Ана. Сержант Чейни е открил нещо за колата. Преди три години е била регистрирана на името на Хосе Маркес. Той отдавна е напуснал този адрес и в момента няма кола, регистрирана на негово име. Продължаваме да го търсим. Нашите лаборанти продължават да обработват колата. Благодаря, Пол. Скоро ще го пипнем.“

Пол вече беше до масата на балкона. Извади полицейските рапорти за смъртта на Куентин де Биърс. Чувстваше се напрегнат, двата случая прекалено много се вплитаха един в друг.

Той откри свидетелските показания, които търсеше. Градинарят на Де Биърс, който беше видял Куентин да говори със Сара на ливадата в деня преди смъртта му. Джо Маркес.

Вече беше късно, но какво от това? Хелоуел никога не спеше. Все още на мястото си, с капеща мокра коса, той набра номера.

— Хелоуел.

— Пол ван Уегънър е. Току-що получих съобщението ти.

— Добра новина, а? — гласът му беше сънлив.

— Така мисля. Особено след като и двамата познаваме този човек. Макар че ти може да не си го виждал. Слушай внимателно. Този човек е градинарят на Де Биърс от години насам. Ти ни изпрати свидетелските му показания.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Сега разбираш колко съм изостанал в подготовката на предварителното заседание следващата седмица. Не зная дори кои са собствените ми свидетели. При показанията му има ли домашен адрес?

— Със сигурност.

— Колко е малък светът.

— Ще го прибереш ли?

— Трябва да помисля. — В паузата, която последва, Пол чу женски глас, който питаше нещо.

— Това не е ли Нина?

— Всъщност, да.

— Кажи й, че утре трябва да я видя.

— Разбира се. Пол, веднага щом го приберем, той ще млъкне и ще си наеме адвокат и ние може никога да не научим нищо за Ана. Мисля, че е по-добре първо да го проверим.

„Говори за Ана, сякаш е жива, сякаш просто е изчезнала“, помисли си Пол. На Нина едва ли й харесва.

— Тази седмица ще съм ангажиран със защитата на Де Биърс и няма да мога да напредна много по този въпрос. Имай го предвид — каза Пол.

— Доколкото обвинението на Де Биърс е поверено на мен, имам същия проблем. Всичко е наред, Пол. Чейни е зад гърба ти. Ти ни даде време да отдъхнем, но вече е време да се действа според закона.

— Освобождаваш ли ме?

— Трябва.

— Мисля, че все още не е подходящо да се намесва полицията. Някой плати на Ал Баруки да напусне страната. Маркес може да направи същото, ако някой му подшушне нещо. А обикновено изтича информация.

— Не мога да ограничавам повече случая до нивото на частно разследване, Пол.

Пол разбираше. През дългите години на детектив в отдела за убийства той се беше възмущавал много от намесата на частните детективи. Но се беше захванал със случая и искаше да го завърши. Искаше да разбере защо е умряла Ана Мийд, а единственият човек, на когото можеше да позволи да се намесва, беше самият той.

— Мога да намина към Маркес във връзка с другото разследване.

— Да, така може — отговори Хелоуел.

Това беше мълчаливото съгласие, от което Пол се нуждаеше.

— Не задържай Нина дотолкова късно и тя е претоварена с работа — каза той. Затвори, поздравявайки се за своята сдържаност. Преди да заспи, премисляйки отново деня си, разбра, че се чувства засегнат не заради разговора в белия двор на Цирцея, а от привързаността на Нина към Хелоуел.