Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (3)

3

Два дни по-късно Нина пак гледаше планината Талак, само че от прозореца на офиса си. Снегът почти се бе стопил. Тя гледаше към същите тези скали, същите зъбери от светъл камък, само стръмният склон под билото оставаше скрит зад нефритенозелените върхове.

Тя отмести поглед. Никога повече нямаше да почувства същото при вида на тази планина.

Сенди Уайтфедър, секретарката й, почука и влезе с нов пакет папки, които добави към вече натрупаната на бюрото купчина.

— Обадиха се от отдела за разследване на смъртни случаи — каза тя направо. — Казаха, че ще те чакат там в два часа, днес. Викат всички, които са били на екскурзията. Казаха да ти предам, че няма да бъде разпит, а само за сведение.

Сенди остави папките и застана пред бюрото, със скръстени ръце, импозантна в ярко оцветената си хавайска риза, бял панталон и обувки за тенис. Беше едра, внушителна жена с неопределена възраст, познаваше всички в Тахо и нищо не можеше да я стресне. Имаше гладка кожа и достолепен израз. Обикновено носеше тъмната си коса опъната назад в строга прическа и напомняше портрет на Лилиукалани, хавайската кралица, но Сенди бе всъщност от племето Уашоу, населяващо Тахо и високата пустиня, близо до Карсън Сити. Тя организираше програмата на Нина, организираше работата в офиса на Нина, опитваше се също да организира и живота й, но на това Нина твърдо се противопоставяше.

— Е, тогава явно ще трябва да отида — каза Нина. — Чудя се дали Колиър ще бъде там. Не се е обаждал, нали?

— Не. Обади се обаче Ед Милс по зъболекарския случай. Пита дали си получила отговор на иска ни за обезщетение.

— И получили ли сме? — попита Нина.

— Ето, това е то. Винаги едно и също. Цяла седмица не си обърнала капка внимание на делата си… По-добре ще е да си отидеш вкъщи, ако възнамеряваш да гледаш в една точка.

— Не гледам в една точка, размишлявам — каза Нина. — Има голяма разлика. Гледането в една точка е безсмислено занимание, а да размишляваш е полезно. Не мога да разбера какво точно стана там горе и не мога да оставя нещата така.

— Нямаш време за размишление — каза Сенди. — Ти си адвокат, а не поет, и така печелиш парите, с които плащаш на своята секретарка, така че моля те, обади се на Ед. А съпругът на госпожа Бинтхари е отказал да върне децата в петък вечерта. Тя просто е обезумяла. Иска да те види веднага. И до днес да си приключила с официалния доклад по случая Тексако. Освен това ми поръча да взема лимонена торта от сладкарницата, а преди това като че ли ми каза, че имаш намерение сама да я направиш?

— Знам какво съм казала. Знам какво съм обещала. Истината е, че нямам време. Ще напиша една мила картичка и ще я изпратя с нея…

— Нямат лимонова. Трябва да поръчаш нещо друго.

— Добре, разбрах — каза Нина. Тя седна зад бюрото си и отвори папката на Ед Милс. От нея се изсипаха купчина рентгенови снимки, които й напомниха за злополучната история със зъбите на нейния клиент. — Опитай пак да се свържеш с офиса на Колиър, моля те.

— И това ще стане — каза Сенди, но си остана на мястото. Нина помнеше този израз. Бившият шеф на Сенди, адвокатът Джефри Рийзнър, го използваше много често. Тя се усмихна. На Сенди щеше да й стане лошо, ако осъзнае, че е възприела нещо от него.

— Е? — попита Нина.

— Как беше?

— Кое?

— Горе на планината.

— Ужасно.

— Но нали ти искаше да изкачиш върха? Ти ли накара Колиър Хелоуел да изкачвате върха, или той ти предложи?

— Накъде биеш, Сенди?

— Винаги е полезно да си имаш приказката с главния окръжен прокурор.

— Все още не е главен прокурор. Трябва да спечели изборите през ноември. Да не мислиш, че се срещам с Колиър, само за да имам връзки с областната прокуратура?

— Няма да ти навреди.

— Интересувам се само от неговото тяло, Сенди.

Трудно е да се каже дали Сенди оцени шегата. Тя напусна стаята, развявайки ризата си в папагалски тонове, а Нина се върна към ежедневните си задължения на адвокат в малко градче.

 

 

Точно в два часа на обяд Нина влезе в следственото управление, което се намираше зад булевард „Ал Тахо“, в добре познатата й сграда на окръжното полицейско управление през площада, който го разделяше от съда.

В тези две сгради минаваше по-голямата част от професионалния и живот. Чистите линии на техните конструкции и естественият цвят на дървото ги сливаше с парка, сред който бяха разположени. Високи ели се издигаха покрай сградите. Работата в Тахо имаше и добрите си страни — великолепна, почти неестествено привлекателна атмосфера, далече от забързания градски живот и шансът да живееш на място, което много други посещават само като курорт. Макар че понякога точно това пречеше. Да седиш по цели дни и да работиш, докато туристите навън се забавляват, си беше цяло мъчение.

Вътре я чакаше семейството на загиналия.

— Здрасти — каза Нина неадекватно на ситуацията. — Как сте, госпожо Де Биърс? — Тя се ръкува с нея.

Нина едва позна в Сара Де Биърс уморената жена от планината. Беше вдигнала тъмните си къдрици на тила, кожата й беше загоряла от планинското слънце и вятъра, но очите й не бяха червени или подпухнали и Нина отбеляза на ум, че Сара не е плакала много за съпруга си. Носеше тъмносин костюм, бяла блуза и черни чорапи. Семплият стил и ниските обувки подчертаваха крехките линии на тялото й.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Това е само една формалност. Вие сте очевидец, или нещо такова.

— Видяхте ли наистина как мълнията го е ударила? — намеси се младото момиче, Моли.

— Не, не точно — каза Нина.

— Не точно? Какво искате да кажете?

— Моля те, скъпа. След малко ще говорим за това — каза майка й и посочи стола до себе си. Дъщеря и се тръсна върху него, взе едно списание и го заразглежда.

Нина се усмихна колебливо на брата на Моли, който седеше срещу тях в стаята.

— Вие с Моли сте близнаци, нали? — попита тя.

— Родени сме през тринайсет минути — каза Джейсън. Беше висок над метър и осемдесет и сигурно щеше да расте още. Той държеше пръст между страниците на каталога на колежите, който четеше.

— Колумбия? Добро училище — каза Нина, като посочи каталога. — Не че съм била там.

— Учителят ми по история от гимназията е приятел с един от преподавателите там — каза Джейсън.

— Джейсън можеше да отиде в Колумбия, имаше оценките и всичко останало, но баща ни искаше той да се занимава със семейния бизнес — обади се Моли. — Поне не се опитваше да ми налага и на мен.

— Беше решил, че трябва да се ожениш за някой тузар и да донесеш пари в компанията. Всичко беше измислил — каза Джейсън.

— Джейсън, Моли — намеси се майка им рязко. — Това са семейни въпроси.

Вратата се отвори и влезе мъжът със синьо-зеленото шалче, който беше последвал спасителите онзи ден надолу по склона. Нина беше научила, че цялото му име е Лео Терънт. Той изглеждаше съвсем същият, както и тогава на планината, бодър и спретнат в джинсите си и памучната си риза на тънки райенца. Възлестите му ръце и якото тяло напомняха по някакъв начин за занаята му на строител.

— Здравей, Сара, здрасти, Моли — каза той.

— Ти си здрасти — отвърна Моли.

— Как сте, държите ли се?

— С мъка сподавяме риданията.

— Моли!

— Радвам се, че е мъртъв — каза Моли предизвикателно. — Нямам намерение да се преструвам.

Устните й потрепнаха.

— Ела насам и седни до мене, Мол — каза нежно брат й. Тя отиде, без да погледне никого. Джейсън протегна ръката си и погали светлорусата й коса. — Всичко е наред, Мол.

— Дръж се прилично. — Прошепна майка й, но всички чуха.

Моли не й обърна внимание. Лео се разходи из стаята.

— Как си, Джейсън?

— Добре. Мама спи по-добре — отвърна Джейсън. — Доктор Лий каза, че отново си е натоварила крака на планината.

— След няколко дни ще се оправя, Лео.

Терънт продължи:

— Какви глупаци бяхме. — После се обърна и подаде ръка на Нина. — Срещнахме се в планината — засмя се тихо. — Звучи като стара народна песен, нали?

— Съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства — каза Нина, като се здрависа с него.

— Трябваше да се върнем още щом се заоблачи, когато говорихме с вас. Макар че Рей никога не би се отказал по средата.

Вътрешната врата се отвори, млада жена, облечена в бяло, ги покани да влязат.

Следователят, д-р Клаусън, седеше зад масата, барикадирана с папки и книжа, старта беше без прозорец. Те насядаха на сгъваемите метални столове около масата. Семейството и Лео се скупчиха един до друг, сякаш за да почерпят сигурност от близостта си сред атмосфера, която напомняше болнична.

Нина се чудеше дали Колиър ще дойде. Не можеше да го обвинява, че е пропуснал тази мрачна среща.

— Съжалявам за загубата ви — каза с типичния си лаконичен маниер Клаусън, без да се обръща специално към никого. — Наричайте ме Док. Да започваме. Вземете имената и адресите им.

Докато секретарката се занимаваше с това, очите на Клаусън бързо обходиха насъбралите се. Работата му се заключаваше не само в простото изясняване на фактите. Трябваше да бъде нащрек за всичко, което би могло да намекне за нещо повече от случайна смърт. Нина знаеше, че при подобни обстоятелства той действа по навик. Не би могъл да очаква, че ще открие друго, освен от нещастен случай в смъртта на Рей де Биърс.

От своите схватки с Клаусън в съда Нина знаеше, че той е добър съдебен лекар, но във всеки случай подозира престъпление. Беше си свалил сакото и под тънката найлонова риза прозираше по-плътният потник, в джоба му лежеше калъфчето на писалката.

На вратата се почука и в стаята влезе Колиър, кимна и зае мястото си.

Изглеждаше толкова смачкан, колкото бяха и дрехите му. Торбичките под очите му показваха, че не е спал. Той кимна на Нина, изражението му беше любезно и служебно както винаги.

— При наличието на двама толкова изтъкнати адвокати, явно не може да става дума криминален случай — каза Клаусън. — Надявам се, че всички сме съгласни по този въпрос.

— Нещастен случай — каза Колиър — в пълния смисъл на юридическия термин.

— О’кей. — Клаусън видя, че секретарката е свършила и продължи. — Тук сме съгласно Щатския кодекс на Калифорния, 27491, който постановява, както следва: „Задължение на следователя е да проведе разследване и да изясни обстоятелствата, начина и причината при всички случаи на внезапно настъпила, необичайна и насилствена смърт; неочаквана смърт или смърт при заболяване, неустановено от медицинско лице двайсет дни по-рано; смърт, дължаща се или последвала вследствие предизвикан или криминален аборт, явно или предполагаемо убийство, самоубийство или внезапно отравяне; при смърт, явно или предполагаемо дължаща се изцяло или отчасти на нещастен случай, при предишна или скорошна травма; смърт при удавяне, пожар, обесване, стрелба с пистолет, прободна рана, порязване, неблагоприятни атмосферни условия, глад, остро алкохолно отравяне, злоупотреба с медикаменти, странгулация, аспирация…“ и т.н. и т.н. — Той отмести текстовете на кодекса.

— Тази смърт изисква най-малкото добър оглед — продължи той. — Насилствена, внезапна, необичайна. Не е присъствал лекар; смъртта се дължи на нещастен случай или травма. Имаме ли съгласие по това?

Всички кимнаха.

— Трябва да бъде проведено неофициално разследване, не следствие. Вижте няколкото параграфа по-долу, ще цитирам: „Следователят по свое усмотрение определя вида на следствието, което трябва да се проведе в случай на смърт при естествени обстоятелства или такива, предвидени от този закон.“ Край на цитата. И така, госпожо Де Биърс, вие искате освобождаване от аутопсия — или поне така сте казали на секретарката ми тази сутрин.

— Той вече беше… достатъчно наранен. Не виждам смисъл — каза Сара де Биърс.

— Имаше ли личен лекар?

— Беше в отлично здраве, даже настинки не караше. И освен това нямаше доверие на лекарите. — Тя не искаше да засегне д-р Клаусън, който обаче я прониза с поглед, преди да продължи.

— Някой друг иска ли да вземе отношение по въпроса с аутопсията? Имам рапорт за инцидента от планинските спасители. Извърших оглед на тялото на починалия. Бил е ударен от мълния. Директен удар. Няколко линеарни изгаряния и разкъсвания, както на входното, така и на изходното място на тока. На места овъгляване на цялата кожа в дълбочина.

По тялото имаше отпечатъци от мълнията — това е кожен обрив във вид на червеникави ивици с формата на папратов лист, разположен по гръдния кош и гърба. Този характерен белег е известен като Лихтенбергови цветя. Дрехите са изгорели или разкъсани, тялото е отхвръкнало на известно разстояние. Телесните резервоари са изпразнени. Кожата е цианотична. Тялото се е прекатурило надолу по скалата, но от медицинска гледна точка няма съмнение за причините на смъртта. Склонен съм да приема желанието на съпругата.

Никой не промълви. Сара де Биърс не показа вълнение при изброяването на травмите на съпруга й, остана напълно спокойна и Нина реши, че сигурно е взела някакво успокоително.

— О’кей. Да продължим. Господин Хелоуел, започнете вие. Кажете ни какво видяхте.

Колиър разказа с безизразен глас как бурята ги беше връхлетяла внезапно, как бяха стигнали върха точно преди началото й, как бяха видели тялото на Де Биърс да полита надолу, как после сам слязъл, намерил го и поне половин час опитвал да го свести с изкуствено дишане и други техники, и как се е отказал точно преди пристигането на помощта.

Не спомена за собственото си физическо състояние или за душевното объркване, което сам бе изпитал. Джейсън, кръстосал крак върху крак, потрепваше, изразявайки нетърпение или досада през цялото време, докато Колиър говореше.

— Похвално усилие — каза Клаусън. — Жертвите на електрошок често изглеждат мъртви, докато всъщност не са. Постъпили сте правилно. А вие, госпожо адвокат? Какво видяхте?

Нина се върна на момента преди мълнията, като си спомни ясно как природните стихии се бяха събрали в едно — бученето и трясъкът точно преди светкавицата да разкъса небето и тялото да полети надолу.

— Чули сте трясък? Разцепване на скала може би — намеси се Клаусън. — Не е бил застрелян, бил е ударен от мълния. Естествено травмата от падането е тежка, но той вече е бил мъртъв.

— Нямах предвид изстрел — каза Нина. — Не можете да си представите каква буря бушуваше. Може би вятърът прекършваше и отнасяше цели дървета.

— Бяхме над горския пояс — отбеляза Колиър.

— Кажете повече за бученето, което споменахте — каза Клаусън.

Нина се опита да оформи неясната си мисъл.

— По-скоро го чувствах, отколкото чувах. Като напрежение във въздуха или повишено налягане. Знаете как потръпвате, преди да докоснете проводник с ток, сякаш нещо невидимо ви свързва с жицата още преди да я допрете. Това почувствах. Статика? Предзнаменование? Нищо не знам за светкавиците — може би почувствах нещо, което и други усещат преди падането на мълния.

— Беше зловещо — каза Колиър, изоставяйки сдържаността си дотам, че да се съгласи с описанието й.

— Приблизително на какво разстояние бяхте от върха? — попита Клаусън.

— Само на около тридесет метра — каза Колиър, потривайки челото си. — Опитвахме се да стигнем до най-близките дървета.

— Какво ви кара да мислите, че Де Биърс е паднал от върха?

— Ъгълът и посоката на… тялото — каза Колиър.

— Точно така — добави Нина. — Той падаше. Изглеждаше така, сякаш бе отнесен настрани.

— Идваше от върха. Беше го изкачил — каза Сара де Биърс. — Имаше време и никога не би се отказал, преди да го стори.

— Добре, нека чуем останалото от вас — каза Клаусън. — Господин Терънт, бяхте ли с другите от групата?

— О, да. Вървяхме заедно нагоре. Аз съм… бях бизнес партньор на Рей. Госпожа Де Биърс ме покани да се присъединя към тях.

Нина си спомни как се бяха групирали, след като подминаха нея и Колиър, в нещо като естествени емоционални съюзи — Сара с Лео, Моли с Джейсън и Рей, напълно сам. По време на срещата им Лео внимателно бе наблюдавал Сара, но тя като че ли не съзнаваше интереса му към нея. Както и да е, това си беше тяхна работа, не нейна.

— Сред срещата горе с госпожа Рейли и господин Хелоуел, ние се разделихме — продължи Лео Терънт. — Или, за да бъда по-честен, всички ние бяхме уморени, тъй че решихме да се разделим.

Как Рей бе приел това. И дали, след като се бяха съгласили да го следват, Лео и Сара просто бяха изостанали назад?

— Рей тръгна сам. Той беше най-добрият катерач — продължи Терънт. — Аз останах, за да помогна на госпожа Де Биърс, която се справяше по-трудно, а Моли и Джейсън продължиха нагоре, но по-бавно.

— На какво разстояние от върха стана това? — попита Клаусън. Секретарката не водеше бележки, но често проверяваше касетофончето, поставено на шкафа до стола й.

— Ами на по-малко от сто и двайсет метра. Вече искахме да се върнем обратно. Сега разбирам, че това беше глупаво решение. Както и да е, госпожа Де Биърс и аз се изкачихме още малко до една елова горичка. Тя не можеше да продължи по-нагоре, затова спряхме, и тогава започна бурята. Преживяхме най-страшния порой под дърветата. Когато вятърът поутихна, започнах да търся останалите.

— След колко време ги открихте? — попита Клаусън.

— След около половин час. Намерих децата и започнах да се чудя дали Рей е останал на върха. Бяхме съвсем близо, но от другата страна на планината. Когато видях групата хора долу на склона, казах на госпожа Де Биърс и на децата да останат там, където са и слязох да видя какво се е случило.

— Така че вие изобщо не сте стигнали до върха — каза Клаусън.

— Не — каза госпожа Де Биърс. — Никой, с изключение на Рей. Нас ни свалиха с хеликоптера — мен, Рей, госпожа Рейли и господин Хелоуел. Откараха ни в болницата „Болдуър“ Останалото го знаете.

— Децата и аз слязохме с втория хеликоптер — каза Терънт. — Не знаех, че трябва да плащаме за спасяването. Може ли да направим нещо по въпроса?

— Можете да плащате на вноски — каза Клаусън мимоходом.

— Но това беше буря. Ние нямаме вина.

— Лео, не се тревожи — каза Сара. — Ще се погрижа за това. Няма да плащаш нищо. Грешката беше наша.

— Не беше наша грешка — каза Моли. — Така е било писано, иначе нямаше да се случи.

Сара я потупа по ръката, но Моли се отдръпна, сякаш докосването я ужили. Нина си помисли, че преживяването е било мъчително за Моли, макар че не изглеждаше съсипана от скръб, само изнервена и унила. Но пък, в крайна сметка, хората се справят с тези неща различно.

— Имаше ли други хора близо до билото?

— По-надолу видяхме някакви туристи — каза Нина, — но около върха бяхме само ние. Хората явно са имали повече здрав разум.

— Нямаше други — каза Джейсън. — Моли и аз бяхме заедно. Опитвахме да се качим от другата страна, но надали бяхме изкачили двеста-триста стъпки от билото, преди да излезе бурята.

— Добре — каза Клаусън. — Ще упражня правото си да приключа този случай като инцидентна смърт вследствие на директен удар от мълния. Изявленията, които направихте днес, ще се пазят, в случай че имате някакви проблеми със застрахователните компании, госпожо. Много застраховки се изплащат в двоен размер в случай на внезапна смърт. Съпругът ви имаше ли подобна застраховка?

— Нямам представа — каза Сара де Биърс.

— В такъв случай ще очаквам обаждане и подаване на иск. Починалият се намира тук, тялото е предоставено с ваше съгласие. Избрахте ли погребално бюро?

— „Храмът на спомените.“ Мистър Муни.

— Добри момчета — каза Клаусън. — Нещо друго? — Той рязко се изправи и започна да събира книжата си, очевидно вече бе насочил мисълта си към други неща. Въпросът за него беше изчерпан. — Срещата е приключена.

 

 

На паркинга отвън Джейсън и Моли се качиха в един медночервен джип. Сара де Биърс и Лео Терънт влязоха в Нисан Патфайндър, Терънт седна зад волана.

Нина се доближи до Колиър, който отключваше колата си, бежова, с неизвестна марка.

— Би ли ме изчакал за момент — каза тя. — Трябва да поговорим.

— Съжалявам. Налага се да се връщам в прокуратурата.

После отвори вратата и влезе, но поне не я затръшна под носа й.

— Да не би да се притесняваш, че горе в планината за момент се почувства зле, а аз забелязах? Това ли е? Защото се надявах, че ме познаваш по-добре — каза Нина. — Господи, Колиър, ти беше премръзнал и изтощен. Беше правил изкуствено дишане на труп в продължение на половин час!

Той не отговори. Седеше в колата си и гледаше надолу.

— Хайде, ела да пием по едно кафе — каза Нина.

— Не мога.

— Тогава ми обясни.

— Какво искаш да знаеш, Нина?

Тонът му беше отчужден, дори враждебен. Той скъсваше с нея, преди да бяха започнали. Нина не искаше нещата да се разпаднат, защото го бе видяла да проявява за момент обикновена човешка слабост.

— Искам да знам, че ще продължим да се виждаме — каза тя, като полагаше усилия думите й да не звучат настойчиво, затова те прозвучаха почти делово.

— Не зная.

— Защо? Заради планината ли?

— Заради Ана — каза Колиър, като гледаше право пред себе си. — Може би никога няма да бъда готов.

— Знаеш ли — започна тя, гласът й леко потрепна — евреите имат един ритуал, от който винаги съм се възхищавала, кадиш. Една година след като някой умре, кадишът ознаменува края на официалния траур. Не искам да прозвучи грубо, но животът е твърде кратък, за да го отлагаме винаги, Колиър.

— Тя искаше да говори с мен онази вечер, но аз бях много зает. — Колиър изрече това по-скоро на себе си, сякаш го беше казвал вече хиляди пъти. — Аз я оставих да тръгне.

— Как се случи това? — попита Нина. Тя не искаше да научи точно, но той очевидно искаше да й каже.

— Тя отиде да купи хляб и мляко от хранителните стоки. Някой я блъснал, там, при супермаркета, и я оставил, докато кръвта й изтичала и тя умирала.

— Знаеш, че съжалявам, но…

— Три години, откакто тя умря, три години тичам по студена следа. Докато нейният убиец яде стек на съседната маса, стои на опашка до мен в пощата… тя лежи в гроба си. А аз съм един шибан прокурор с какви ли не връзки и контакти, и дори аз не мога да открия този шофьор. Понякога яростта и усещането за загуба стават непоносими. Гледам защитниците в съда и си мисля, ей този може да го е направил… или пък онзи… не минава седмица, без да я сънувам…

— Не знаех — започна Нина. — Мислех… всъщност това няма значение… Но ти не бива да продължаваш по този начин. Трябва да намериш някого, който да ти помогне.

Колиър се засмя горчиво.

— Да наема някой частен копой да души наоколо, каквато е стандартната калифорнийска процедура? Това няма да помогне. Не знам дали някога ще приема факта, че вече я няма… Но не мога да продължа, преди да намеря убиеца й и да го накарам да плати. Дължа й го. И това е всичко. Това е моят живот…

— Спомняш ли си Пол ван Уегънър? Той е частен детектив в Кармел. Страхотен е.

— Спомням си, че ти го смяташ за страхотен.

— Помогна ми в няколко случая. Работил е в отдела за убийства в Сан Франциско и Монтерей, после сам. Няма да навреди, ако му се обадиш, нали?

— Господи, колко ми се спи — каза Жолиър, прикривайки прозявката си с ръка. — Добре, щом настояваш. Дай ми телефона му.

— И си лягай рано.

— Утре приключвам процеса срещу Джеф Рийзнър. Довечера трябва да приготвя окончателното си възражение. Когато най-сетне приключа с това, ще трябва да започна предизборната си кампания. Реч в Елкс, после пред лигата на жените избирателки, после…

— Добре тогава. Довиждане — каза Нина, усещайки се изоставена. Думите му й напомниха, че този следобед самата тя имаше бракоразводно дело срещу заядливеца Рийзнър, най-неприятния адвокат, когото бе срещала в Тахо, с опашка от клиенти пред кантората му.

— Виж, ще ти се обадя — каза Колиър. И тя трябваше да се задоволи с това.